Определение № 825 от 20.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 197/2025 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпили две касационни жалби против решение № 930 от 12.08.2024 г., постановено по въз. гр. дело № 312/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1463/22.03.2023 г., постановено по гр. дело № 2753/2022 г. по описа на СГС, I ГО, 2 състав, в обжалваните му части, а именно: в частта, в която е осъдена ПРБ да заплати на П. Г. П. сумата от 120 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконното му обвинение по досъдебно производство №60-Пр/2014 г. на Военно-окръжна прокуратура - София в извършване на престъпления по: чл. 202, ал. 2, т.1, вр. с чл. 201, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК; чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК; чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 18, ал.1 НК, ведно със законната лихва върху сумата от 120 000 лв., считано от 22.12.2020 г. до окончателното плащане; обезщетение за имуществени вреди от описаното незаконно обвинение, състоящо се от следните суми: - 9 600 лв. адвокатско възнаграждение в наказателното производство, ведно със законната лихва от 22.12.2020 г. до окончателното плащане; - 16 523, 98 лв. обезщетение в размер на законната лихва от 10.03.2015 г. до 25.02.2021 г. върху сумата от 27 279 лв. обезщетение при освобождаване от длъжност на съдия с повече от 10 години стаж; - 30 732, 42 лв. обезщетение в размер на законната лихва от 31.05.2014 г. до 21.07.2021 г. върху отделните помесечни разлики в брутното трудово възнаграждение, които не са били изплатени на ищеца от момента на временното му отстраняване от длъжност на 22.04.2014 г. до освобождаването му от длъжност на 10.03.2015 г., които са за 44 907, 08 лв.; - 1 039, 03 лв. - обезщетение за допълнително материално стимулиране за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва от 22.12.2020 г. до окончателното плащане; - 441,36 лева обезщетение за социално-битово и културно обслужване за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва от 22.12.2020 г., както и в частта, в която е потвърдено решение № 1463/22.03.2023 г., постановено по гр. дело № 2753/2022 г. по описа на СГС, I ГО, 2 състав, с което е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на П. Г. П. против ПРБ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 120 000 лв. до пълния предявен размер от 500 000 лв.

Касационни жалби срещу така описаното въззивно решение са постъпили и от двете страни в производството, както следва:

1. Касационна жалба от ищеца П. Г. П., действащ чрез адвокат Д. В. от САК, срещу така описаното въззивно решение в частта му, в която е потвърдено решение № 1463/22.03.2023 г., постановено по гр. д. № 2753/2022 г. по описа на СГС, с което е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на П. Г. П. против ПРБ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 120 000 лв. до пълния предявен размер от 500 000 лв. Касаторът-ищец твърди, че решението в обжалваната от него част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът П. твърди, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следния въпрос: „Какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди съобразно съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, според което се изисква сходното разрешаване на аналогични случаи?“.

Касаторът се позовава на решение № 344/24.11.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 2378/2014 г. и решение № 267/26.06.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 2378/2014 г.

По касационната жалба на касатора П. не е постъпил отговор от страна на Прокуратурата на Република България.

2. Постъпила е касационна жалба и от ответника - Прокуратурата на Република България, с която въззивното решение се обжалва в частта, в която е потвърдено решение № 1463 от 22.03.2023 г. постановено по гр. дело № 1753/2023 г. от СГС в частта, в която Прокуратурата на Република България е била осъдена да заплати на П. Г. П. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 120 000 лв., представляващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконното му обвинение по досъдебно производство № 60/2014 г. на Военно-окръжна прокуратура - София в извършване на посочените по-горе престъпления, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.12.2020 г. до окончателното изплащане; в частта, в която Прокуратурата на Република България е била осъдена да заплати на П. Г. П. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ обезщетение за претърпените имуществени вреди от това обвинение, както следва: - сумата от 9 600 лв. адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ и съдействие в наказателното производство, ведно със законната лихва от 22.12.2020 г. до окончателното изплащане; - сумата от 16 523, 98 лв. - обезщетение в размер на законната лихва от 10.03.2015 г. до 25.02.2021 г. върху 27 279 лв. за обезщетение при освобождаване от длъжност на съдия с повече от 10 години стаж; - сумата от 30 732, 42 лв. обезщетение в размер на законната лихва от 31.05.2014 г. до 21.07.2021 г. върху отделните помесечни разлики в брутното трудово възнаграждение, които не са му били изплатени от момента на временното му отстраняване от длъжност на 10.03.2015 г., които са за 44 907, 08 лв.; - 1 093, 03 лв. обезщетение за допълнително материално стимулиране за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва, считано от 22.12.2020 г. до окончателното изплащане и - сумата от 441, 36 лв. - обезщетение за социално - битово обслужване за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва, считано от 22.12.2020 г. до окончателното изплащане. Решението се обжалва с доводи за неговата неправилност.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ПРБ се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Първият обобщен от касатора въпрос касае задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. Касаторът се позовава на задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., а също и на разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

2. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД?

Касаторът счита, че в обжалваното решение този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ във връзка с чл. 52 от ЗЗД, установена по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 50154 от 13.1 2.2022 г. по гр.д. № 4756/2021 г., III го. ГК; решение №12 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III го. ГК; решение № 174 от 12.12.2018 г. по гр.д. №546/2018 г., IV го. ГК; както и на задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., а също и на разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС,, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС,

3. Следва ли решаващият съд при определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, да прецени фактическата и правна сложност на наказателното дело, както и положил ли е пострадалият дължимата грижа при осъществяването на защитата си?

Касаторът-ответник твърди, че Софийският апелативен съд е решил този въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС - ТР № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, както и в противоречие с решение № 332 от 04.01.2016 г. по гр. дело № 2807/2015 г., трето г. о. на ВКС и решение № 143 от 29.03.2021 г. по гр. дело № 3662/2015 г., ГК.

4. Включват ли се в обезщетението за имуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ при повдигнато обвинение срещу магистрат средствата за допълнително материално стимулиране, изплащани към трудовото възнаграждение през периода на отстраняването му от длъжност?

5. От кой момент възниква правото на изплащане на обезщетение при освобождаване от длъжност на магистрат с повече от 10 години стаж, както и трудовите възнаграждения за периода на временното му отстраняване от длъжност при повдигнато обвинение и висящо наказателно производство - при освобождаването от длъжност или от влизане на оправдателната присъда в сила?

По този въпрос касаторът ПРБ счита, че е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

По така подадената от ПРБ касационна жалба е постъпил отговор от насрещната страна. Изразява се становище, че на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК жалбата е недопустима в частта, с която се оспорват присъдените обезщетения за имуществени вреди - обезщетение за допълнително материално стимулиране в размер на 441,36 лв. и обезщетение за социално-битово и културно стимулиране в размер на 1039,03 лв., тъй като всяка една от претенциите е в размер под 5 000 лв. Отделно се излагат съображения, че касационната жалба е неоснователна и не следва по така поставените в нея въпроси въззивното решение да бъде допуснато на касационно обжалване.

Касационната жалба на касатора П. Г. П. е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Касационната жалба на касатора ПРБ е подадена в срока по чл. 283 ГПК, но е частично недопустима. Въззивното решение не подлежи на обжалване в частта му, в която е потвърдено решение № 1463/22.03.2023 г., постановено по гр. д. № 2753/2022 г. по описа на СГС, в частите му, в които е осъдена ПРБ да заплати на П. Г. П. 1 039, 03 лв. обезщетение за допълнително материално стимулиране за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва от 22.12.2020 г. до окончателното плащане; 441,36 лева обезщетение за социално-битово и културно обслужване за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва от 22.12.2020 г. Предявени са самостоятелни искови претенции за обезщетение за имуществени вреди, които са с цена под 5 000 лева и с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на съда по тези претенции не подлежи на касационно обжалване. В тази й част касационната жалба следва да се остави без разглеждане и касационното производство да се прекрати. В останалата й част касационната жалба на ПРБ се явява допустима.

По допускане на обжалването ВКС намира следното:

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е работил като следовател в периода 15.02.1988 г.-17.03.1993 г. От 17.03.1993 г. до 30.06.1998 г. е бил военен съдия в Софийски военен съд, а от 01.07.1998 г. до 31.12.2004 г. е изпълнявал длъжността „прокурор - завеждащ отдел“ във ВКП. От 13.12.2004 г. е заемал длъжността заместник на административния ръководител - Председател на Военно-апелативен съд. С решение от 20.05.2009 г. на ВСС, на основание чл.207, ал.1 ЗСВ ищецът е назначен на длъжността „административен ръководител - председател“ на военно-апелативен съд гр. София. На 09.06.2009 г. ищецът е встъпил в длъжност. Съдът е установил, че с постановление за привличане на обвиняем от 22.04.2014 г. ДП 60- Пр/2014 г. по описа на ВОП - София ищецът е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 201 НК, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, вр. с чл. 20, ал. 2 НК; чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр.1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК; чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 18, ал. 1 НК като спрямо него не е взета мярка за неотклонение. Въззивната инстанция е констатирала, че видно от представеното извлечение от протокол № 20 от заседание на ВСС, проведено на 15.05.2014 г., по предложение на главния прокурор ВСС е взел решение, на основание чл. 230, ал. 2 ЗСВ да отстрани временно от длъжност ищеца от длъжност съдия и председател на Военно-апелативен съд до приключване на наказателното производство срещу него. Съдът е приел за установени и следните факти: че с постановление за привличане на обвиняем от 17.12.2014 г. по ДП 60-Пр/2014 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 201 НК, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, вр. с чл. 20, ал.2 НК, чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК; че със заявление от 10.02.2015 г. ищецът е подал оставка от заеманата от него длъжност „съдия във Военно-апелативен съд“ като с решение от проведеното на 26.02.2015 г. заседание на ВСС е освободен, на основание чл. 165, ал. 1, т. 2 ЗСВ, от заеманата длъжност „административен ръководител-председател“ на Военно-апелативен съд, както и от длъжността „съдия във Военно-апелативен съд, считано от 10.03.2015 г.; че на 31.03.2015 г. ВОП-София е внесла обвинителен акт срещу ищеца в съда за посочените по-горе престъпления; че на 20.07.2015 г. въз основа на внесения обвинителен акт е образувано НОХД № 2833/2015 г. по описа на СГС; че с присъда № 161/2019 г., постановена по НОХД № 2833/2015 г. по описа на СГС, НО, 19 състав, П. Г. П. е признат за виновен за част от деянията, за които са му повдигнати обвинения за престъплението по чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал.1 НК и на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК е приложил правилата за давността и не е наказан като е признат за невиновен и е оправдан за останалите повдигнати обвинения; че с присъда № 16/04.12.2020 г., постановена по ВНОХД № 1135/2020 г. по описа на САС, НО, ищецът е признат за невиновен и е оправдан и по обвинението да е извършил престъпление по чл. 248а, ал. 3 вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК като в мотивите е прието, че е налице несъставомерност, както от субективна страна, така и от обективна страна на деянието длъжностно присвояване, за които е постановена осъдителната присъда спрямо ищеца; че оправдателната присъда на САС е влязла в сила на 22.12.2020 г.

Съдът е посочил още, че по делото е представена служебна бележка от Военно-апелативен съд, от която се установява, че на ищеца не са изплащани суми за ДМС, както и СБКО за периода 15.05.2014 г. - 09.03.2015 г., както и че видно от представения по делото договор № 3135/29.09.2015 г., сключен между П. Г. П. - клиент и Адвокатско дружество „Д., А. и С.“, договореното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита на клиента по НОХД № 2833/2015 г. на СГС, НО, 19 състав, възлиза на 8 000 лв. без ДДС или 9 600 лв. с ДДС. Въззивният съд е констатирал, че по делото са депозирани извлечения от статии в електронни издания относно воденото спрямо ищеца и други обвинени лица наказателно производство, както и че по молба на ищеца до СК на ВКС на 21.07.2021 г. му е изплатено обезщетение по чл. 231 ЗСВ в размер на 40 416, 37 лв. Установено е още, че на 25.02.2021 г. на ищеца е изплатено обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 27 279 лв.

За да постанови съдебния си акт, въззивната инстанция е обсъдила заключението на вещото лице - специалист по клинична психология, от което се установява, че при привличането на ищеца като обвиняем за тежки умишлени престъпления от служебен характер същият е понесъл остър емоционален стрес, преминал впоследствие в тревожно-депресивно състояние, изразяващо се в напрежение, безпокойство, потиснатост, тревожност, нарушение в съня, апетита и теглото; изпитвал неудобство пред близките си, колегите и обществото, още повече поради медийното отразяване, от което се почувствал репутационно сринат и публично опозорен; реагирал със затваряне в себе си и преустановяване на контакти; освобождаването му от заеманата от него длъжност го поставило в ситуация на финансова несигурност и е предизвикало в него усещане за безизходица и липса на перспектива; воденото на дела на различни инстанции с множество съдебни заседания било причина за обостряне на състоянието му и изпитване на срам от положението на подсъдим, в което се намирал; изпитвал чувство на несигурност и страх от осъдителна присъда. Кариерното му сриване е станало причина за дълбок и трудно преодолим вътрешен психологически конфликт, с чувство за незаслужена несправедливост и обида; оправдаването му по повдигнатите обвинения след 6 г. и 8 м. не довело до чувство на достатъчна удовлетвореност поради трайния характер на понесените загуби; по принуда упражнявал професията адвокат като изпитвал неудобство при практикуването й в среда, в която е добре известен, както и с предишния си статус, така и с водените срещу него дела. Въззивният съд е посочил, че са налице данни за провеждани консултации и назначавана медикаментозна терапия с различни антидепресанти в периода 21.05.2014 г. - 21.08.2014 г., с преценка последователно за смесено тревожно-депресивно състояние, депресивен епизод - умерено тежък и отново депресивен епизод, като при последното консултиране е отчетено обратно развитие на депресивната симптоматика, но с продължаване на тревожността и преживяването на безперспективност, което кореспондира със ситуацията, в което се е намирал. Съдът е отбелязал, че според вещото лице причината за възникването на тревожно - депресивно състояние при ищеца е повдигането на тежки обвинения от служебен характер, продължителното водене на дела срещу него, сриването на кариерното му развитие и публичното злепоставяне. Въззивният съд изцяло е възприел експертното заключение като компетентно и задълбочено изготвено. Съдът е анализирал показанията на разпитаните пред СГС свидетели като е посочил, че свидетелят Н. заявил, че преди наказателното производство ищецът бил изключително спокоен и уравновесен човек, от който винаги може да се поиска съвет, подкрепа; воденото спрямо него наказателно производство го съсипало, преобърнало живота му; не можел да си намери място, не се хранел, не можел да спи, ставал през нощта; разговаряли в 2 -3 часа след полунощ; започнал да избягва срещи около Съдебната палата, тъй като всички го познавали и започнали да се отдръпват от него, да не разговарят с него, да избягват контакт, включително и близки до него хора; веднъж свидетелят закарал ищеца до МВР Болница заради хипертонична криза; след отстраняването на ищеца от длъжност, той не можел да издържа семейството си, имал кредити, лизинг; наложило се да търси помощ от приятели; бил принуден да напусне съдебната система, защото не можел да упражнява никаква друга професия временно; ищецът работел като адвокат, но на него гледали по друг начин; в този период дъщеря му била студентка и разчитала на неговата финансова подкрепа; ищецът отслабнал, не спял, здравословно не бил добре и все още не е възстановил спокойствието, авторитета и съня си. Съдът е посочил подробно и показанията на свидетеля Д., който установил, че познавал ищеца от около 25 години; познавал цялото му семейство; били семейни приятели; прекарвали доста време заедно; преди повдигане на обвинението ищецът бил в отлична форма - психическа и физическа; изглеждал добре, в много добър дух; практикувал различни спортове - ски, плуване, фитнес, бил отличен планинар; обичал да чете, да пътува, да се среща с хора; повдигнатото обвинение и воденото наказателно производство категорично го променили; ищецът драматично се променил, не изглеждал добре; приемал медикаменти, силни успокоителни, получил хипертония; споделил със свидетеля, че нямал никакво желание да се среща с хора, дори с най-близките си приятели; изпитвал огромна тревожност за отношенията си с близките му; споделил, че трябвало да обяснява и на дъщеря си за наказателното производство; изпитвал страх от това, което ще се случи; изпитвал срам от близки и приятели; не можел да издържа семейството си; не му било лесно да премине в адвокатурата; здравословното състояние на ищеца не било добро - психическо и физическо; нощем не можел да спи и приемал силни успокоителни; притеснявал се, че като адвокат няма да може да има клиенти, тъй като е подсъдим; ищецът споделял със свидетеля, че му било трудно да общува, да поддържа контактите си с хората; споделял, че животът му бил съсипан и повече няма да може да прави нещо нормално оттук нататък; частичното му осъждане също му се отразило, защото това би го лишило от възможност да практикува като адвокат.

От правна страна въззивният съд е приел, че за да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, следва да се установи, че ищецът е претърпял имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от действията на органите на прокуратурата от незаконно повдигнатото му и поддържано обвинение в извършване на престъпление, за което същият е оправдан с влязла в сила присъда. Съдът се е позовал на това, че в случая Военно-окръжна прокуратура - София е повдигнала и поддържала обвинение срещу ищеца в извършване на престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 201, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК; чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК; чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК - длъжностно присвояване, престъпление против паричната и кредитната система - предоставяне на неверни сведения пред длъжностни лица от Дирекция „Оперативна програма „Административен капацитет“ към МФ, в качеството му на представляващ юридическо лице, за които е предвидено наказание лишаване от свобода съответно от три до петнадесет години и от една до шест години, както и глоба от 2 000 лв. до 10 000 лв. Въззивният съд е приел, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест да установи всички елементи от сложния правопораждащ фактически състав на спорното право, поради което доводите на ответника, че не следва да се ангажира отговорността му, се явяват неоснователни.

Съдът е обсъдил въпроса за прилагане критерия за справедливост в чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди; посочил е че формирана последователна и непротиворечива съдебна практика - ППВС № 4/1968 г. решение № 298/04.07.2011 г. по гр. д. № 1152/2010 г. на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 57 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 4641/2015 г. на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 138 от 13.07.2022 г. по гр. д. № 3764/2021 г. на ВКС, ГК, III ГО и цитираната в него съдебна практика, с която е разяснено, че в понятието неимуществени вреди се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време; че установеният в чл.52 ЗЗД критерий за справедливост не е абстрактен, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Въззивният съд се е позовал на това, че от значение за размера на обезщетението са също така и тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение, продължителността на незаконното наказателно преследване, интензитета на мерките на процесуална принуда, броя и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия, начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия, с оглед личността му и начина на живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние; общественият отзвук на обвинителната теза; злепоставящото въздействие на незаконното обвинение върху личността, накърнената репутация, степента на вредоносния ефект от обвинението върху социалната и професионалната реализация на лицето, като следва да се отчита се каква е била същата преди, по време и след приключване на наказателното производство. Според въззивния съд, тъй като ищецът не е предявил самостоятелен иск по чл. 2б ЗОДОВ, поради което и с оглед разясненията, дадени с ТР № 1 от 27.11.2023 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2022 г., ОСГК, т.1, не следва да се посочва каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, но следва да се отчете продължителността на наказателното производство, а именно - наказателното производство спрямо ищеца е образувано на 22.04.2014 г. с постановление за привличането му като обвиняем и е приключило с постановяване на влязлата в сила на 22.12.2020 г. оправдателна присъда, т. е. продължителността на наказателното производство е 6 г. и 8 м. като са проведени общо 32 открити съдебни заседания, 31 от които в първата инстанция и едно във въззивното производство. Съдът е посочил, че повдигнатото на ищеца обвинение по чл. 248а, ал. 3 вр. ал. 2, пр. 1 НК е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 ДР на НК. Съдът е отбелязал, че в практиката си ЕСПЧ приема, че е налице оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди като обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде обезщетен. Според въззивния съд, в конкретния случай наказателното производство се е развило в продължителен период от време, като следва да се държи и сметка относно обстоятелството, че продължителността на наказателното производство е обусловена от постановените отводи в Софийски военен съд, Пловдивски военен съд, Сливенски военен съд, както и многото лица, привлечени към наказателна отговорност за множество деяния, както и че спрямо ищеца не е приложена мярка за неотклонение. Съдът е приел, че повдигнатото на ищеца обвинение значително е засегнало професионалната му репутация, доколкото е свързано със заеманата от него длъжност Административен ръководител - председател на Военно-апелативен съд - гр. София, а обвиненията на ищеца в длъжностно присвояване, както и в предоставяне на неверни сведения пред Дирекция „Оперативна програма „Административен капацитет“ към МФ, за да получи Военно-апелативен съд средства, предоставени от ЕС, пряко е рефлектирало не само върху професионалния му авторитет, но и на общественото доверие в него, на социалните му контакти. Въззивната инстанция е отбелязала в мотивите си, че за период от 9 месеца ищецът е отстранен от длъжност като по този начин не е могъл да упражнява професията си, както и правото си на труд, бил е лишен от доходи, което наложило ползване на заеми от приятели. Съдът е приел, че липсата на доходи и средства за издръжка на семейството са го мотивирали да подаде оставка и да започне да работи като адвокат, а това от своя страна също е създавало затруднения и притеснения на ищеца, предвид качеството му на подсъдим към този момент и свързаното с това недоверие и съмнение относно професионалните му качества. Съдът се е позовал на свидетелските показания като достоверни относно психическото и физическо състояние на ищеца след привличането му като обвиняем. Изложил е мотиви, че ищецът е следвало да понася злепоставящото го положение на обвинен, да знае, че е предмет на обсъждане в обществото и медиите, доколкото повдигнатото обвинение на ищеца и воденото спрямо него наказателно производство е получило широк обществен отзвук - отразено е в редица медийни публикаии, който обществен отзвук е бил обусловен от заеманата висока публична длъжност от него и част от останалите привлечени към наказателна отговорност лица - магистрати. Според въззивния съд, във формираната съдебна практиката на ВКС е разяснено, че публичните личности (политици, органи на централната и местна изпълнителна власт, държавни служители, общественици и др.), за разлика от частните лица, са изложени на много по- голям интерес от страна на обществото и медиите като органите на съдебната власт са длъжни да предоставят информация на медиите с оглед правото на гражданите да бъдат информирани по въпроси с обществено значение (чл. 39 - чл. 41КРБ, чл. 10 ЕКЗПЧОС) - решение № 50154/13.12.2022 г. по гр. д. № 4756/2021 г. на ВКС, III ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК. Съдът е отбелязал, че по делото не се твърди и съответно не се установява предоставянето на невярна информация за наказателното производство от страна на ответника.

Въззивната инстанция е приела, че ищецът е доказал по делото негативното отражение на воденото спрямо него наказателно производство върху психо-емоционалния му статус; обсъдил е подробно заключението на вещото лице-клиничен психолог, като е приел, че тревожно-депресивното състояние на ищеца е пряка последица от воденото срещу него наказателно производство и все още не е напълно преодоляно към момента; че от значение за отговорността на ответника е и обстоятелството, че на първа съдебна инстанция ищецът е бил признат за виновен за част от повдигнатите обвинения, макар да не е бил наказан за тях, поради прилагане правилата за давността, което му е причинило допълнително безпокойство, усещане за безизходица и липса на перспектива, страх от постановяване на осъдителна присъда.

Въззивният съд се е позовал на формираната съдебна практика, че по общо правило незаконното обвинение в извършване на престъпление на лица, упражняващи определени професии, каквато е тая на ищеца, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, още в по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионалната. Въззивният съд е стигнал до извода, че предвид тежестта на обвинението, липсата на приложени спрямо ищеца мерки за неотклонение, продължителността на наказателното производство - 6 г. и 8 месеца, проведените процесуални действия в общо 32 открити съдебни заседания, отчитайки личността на увредения, респ. професионалния и обществен статус - административен ръководил - председател на Военно-апелативен съд, обстоятелството, че обвинението е за извършване на умишлено престъпление в сферата на професионалната реализация на магистрат, накърнената професионална репутация, негативното отражение върху социалната и професионална реализация на ищеца, преживеният от него стрес, безпокойство, затварянето му в себе си, възрастта му към момента на повдигане на обвинението години - 51 години, негативното отражение на воденото наказателно производство в здравословното и емоционално състояние на ищеца, в резултат на наказателната репресия, дискредитирането му в обществото, съобразявайки принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и задължителните указания, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да възлиза на 120 000 лв. Според въззивния съд, този размер на обезщетението съответства на характера и степента на търпените от ищеца болки и страдания и удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страна обществено - икономически условия на живот към момента на увреждането, с оглед конкретните обстоятелства по делото.

На следващо място въззивният съд е обсъдил претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разноски за организиране на защитата му в наказателното производство като е посочил задължителните разяснения, дадени с ТР № 1 от 11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК на ВКС, като е стигнал до извода, че предвид фактическата и правна сложност на делото, продължителността на наказателното производство, броя на проведените открити съдебни заседания пред първата и втората съдебни инстанции, както и извършените процесуални действия в тях, уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 9 600 лева с ДДС за процесуално представителство в наказателното производство, не се явява прекомерно.

Във въззивното решение съдът се е произнесъл и по претендираното обезщетение в размер на законната лихва от 10.03.2015 г. до 25.02.2021 г. върху сумата от 27 279 лв. - обезщетение при освобождаване от длъжност, както и обезщетение в размер на законната лихва за периода 31.05.2014 г. - 21.07.2021 г. върху неплатеното трудово възнаграждение за периода на отстраняването му от длъжност 22.04.2014 г. до освобождаването му от длъжност на 10.03.2015 г. като е приел, че ищецът има право на така претендирани обезщетения, тъй като обезщетението при освобождаване от длъжност с повече от 10 години стаж на такава длъжност, както и трудовите му възнаграждения не са заплатени по причина на воденото спрямо него наказателно производство и временното му отстраняване от длъжност. Съдът е отбелязал, че в случая не се касае за забава при изплащане на посоченото обезщетение и трудови възнаграждения, а за създадена процесуална пречка за изплащане на тези суми от ответника - незаконно повдигнатото и поддържано обвинение. Приел е, че са без значение за основателността на тези претенции доводите на ответника, че за да се изплати обезщетението при освобождаване от длъжност, е необходимо отправянето на покана.

Въззивният съд е стигнал до извода, че ако не е било незаконното обвинение, ищецът би получил за претендирания от него период ДМС и СБКО, поради което е уважил претенциите на ищеца за така претендираните имуществени вреди.

Като краен извод, въззивната инстанция е достигнала до същия краен резултат, какъвто е постановен от първоинстанционния съд, поради което е потвърдила обжалваното пред нея съдебно решение.

По така поставените в изложението по 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси на страните, настоящата касационна инстанция приема следното:

По отношение на въпроса, свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в светлината на сходство на случаите (въпрос единствен от изложението на касатора П.) и по първите два въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на ПРБ, свързани с този, поставен от насрещната страна, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В тази задължителна практика на ВКС изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално - за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, по което ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. Прието е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Изтъкнато е и че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а "справедливостта" до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди.

Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното от касатора П. противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди, а това от своя страна води и до липса на основанието за допускане на касационно обжалване на решението по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по поставения в тази връзка от касатора П. въпрос.

След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Апелативен съд София разрешение на същите настоящият състав на ВКС намира, че при постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от така установената съдебна практика. В случая са обсъдени и преценени всички сочени от страните и реално установени по делото обстоятелства, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Апелативен съд София е достигнал до извода, че претендираните от касатора П. неимуществени вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно с оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и неимуществените вреди, още повече че Прокуратурата на Република България не е посочила евентуално кои от претърпените от П. П. неимуществени вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от П. неимуществени вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и негативното засягане на правата на личността /6 години и 8 месеца/, тежестта и вида на престъпленията, в които е бил обвинен ищецът /две тежко умишлено престъпления/, интензитета на негативните емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката му, възрастта му, обществения му и професионален статус, вкл. като се има предвид, че незаконното обвинение е за умишлено престъпление от сферата на професионалната реализация и по отношение на длъжност, към която обществото има завишени изисквания за почтеност и спазване на законите. Предвид изложеното при определяне на неимуществените вреди въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от страните задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие нито пък е необходима тази практика да се уеднаквява или променя. Разликата в присъдените от различни съдебни състави обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, в това число цитираната /ППВС 4/68/.

С оглед изложените съображения настоящата касационна инстанция приема, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на САС в частта му относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 лева.

По третия въпрос, поставен в изложението на ПРБ, следва да се отбележи, че съгласно Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК на ВКС, разходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия. При възражение на ответника, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, съдът по иска за обезщетение за вреди изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, то тези разходи остават в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като са в причинна връзка с неговото поведение като съдът може да определи обезщетение за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер по-малък от заплатения в наказателния процес. В допълнение към приетото в Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГК ВКС, настоящият състав на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че за преценката доколко уговореното адвокатско възнаграждение е на разумна и нормална за пазарните условия цена с оглед фактическата и правна сложност на делото, не може да се изхожда единствено от размерите на възнагражденията, определени в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г., действала към момента на сключване на договора за процесуално представителство и защита по конкретното наказателно дело. В Наредбата не е определен обичайният размер на възнагражденията, а минималният такъв – съгласно чл. 1 от Наредбата размерът на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента, но не може да бъде по-малък от определения в тази наредба минимален размер за съответния вид помощ. Не може да служи за критерий и възнаграждението, което се определя за служебен защитник по реда на Наредбата по чл. 37 ЗПП – съгласно чл. 94, ал.1, т. 9 НПК, служебен защитник в наказателното производство се назначава, когато обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и интересите на правосъдието изискват това. Във всички други случаи, привлеченият към наказателна отговорност сам избира и упълномощава защитника си (чл. 93, ал. 1 НПК). Свободният избор на защитник е не само с оглед отношенията на доверие между доверителя и адвоката, но и предвид възможността на клиента да си осигури най-добрата по собствената му преценка защита в наказателното производство – защита при възнаграждение с оглед очаквания резултат и действително положения от адвоката труд. Дължимата грижа е тази, осигуряваща адвокатска защита при възнаграждение, което обичайно не може да бъде в рамките на предвиденото в Наредба № 1 от 2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, но трябва да е разумно съобразено с фактическата и правна сложност на делото и с икономическата обстановка в страната към момента на договарянето му.

В случая въззивният съд е съобразил постановките на Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГК ВКС, като в мотивите си е отразил, че заплатеното от ищеца П. адвокатско възнаграждение за защита и представителство по НОХД № 2833/2015 г. по описа на СГС е разумно и оправдано с оглед продължителността на наказателното производство, тежестта на обвинението и броя на проведените съдебни заседания.

По така поставения въпрос от страна на касатора ПРБ не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същото е съобразено със задължителната съдебна практика по въпроса.

Четвъртият въпрос, поставен в изложението на ПРБ, се явява неотносим, тъй като касационната жалба на ПРБ по отношение на присъдените обезщетения за ДМС и СБКО, се явява недопустима.

Петият въпрос на касатора (От кой момент възниква правото на изплащане на обезщетение при освобождаване от длъжност на магистрат с повече от 10 години стаж, както и трудовите възнаграждения за периода на временното му отстраняване от длъжност при повдигнато обвинение и висящо наказателно производство - при освобождаването от длъжност или от влизане на оправдателната присъда в сила?) е свързан с две от претенциите на ищеца за имуществени вреди, формулирани в исковата молба по следния начин – обезщетение за претърпените от П. П. имуществени вреди (пропуснати ползи от законна лихва върху сумата от 27 279 лева) от обвиняването му в извършване на тежки умишлени престъпления от общ характер; и обезщетение за претърпените от П. П. имуществени вреди (пропуснати ползи от законна лихва върху сумата от 40 416,37 лева) от обвиняването му в периода от 22.04.2014 г. до 22.12.2020 г. в извършване на тежки умишлени престъпления от общ характер. Въпросът обосновава общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване, тъй като е налице произнасяне на въззивния съд по този въпрос. Сумата от 27 279 лева, както е посочено във въззивното съдебно решение, е изплатена на ищеца на 25.02.2021 година като обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. Сумата от 40 416,37 лева, както е посочено във въззивното решение, е изплатена на ищеца на 21.07.2021 г. като обезщетение по чл. 231, ал. 1 ЗСВ.

Доколкото касационната инстанция с оглед постановките на ТР №1/2009 на ОСГТК има право да конкретизира и да уточни поставения от касатора въпрос, настоящият съдебен състав приема, че въпросът следва да се раздели на две части със следното съдържание: 1. В кой момент настъпва изискуемостта на обезщетението по чл. 225, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. 3 ЗСВ, и има ли значение този момент в хипотезата на иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ по отношение на претенция за обезщетение за имуществени вреди за срока от датата на освобождаване на магистрата при подадена оставка до датата на изплащане на обезщетението? 2. В кой момент настъпва изискуемостта на обезщетението по чл. 231, ал. 1 ЗСВ и има ли значение този момент в хипотезата на иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ по отношение на претенция за обезщетение за имуществени вреди, обоснована с неполучено своевременно в пълен размер трудово възнаграждение за срока от датата на временното освобождаване от длъжност на магистрат по чл. 230 ЗСВ до датата на изплащане на това обезщетение? Настоящата касационна инстанция не установи съдебна практика на ВКС, в която подобни въпроси да са били обсъждани, поради което приема, че е налице специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното съдебно решение в обсъжданата част на касационно обжалване – за развитие на правото.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение