Определение № 5741 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1085/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Обжалвано е решение № 554 от 22.11.2024г. по гр.д. № 704/2024г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено решение № 315 от 28.04.2024г. по гр.д. № 1865/2023г. на Районен съд-Благоевград. С него е признато за установено по отношение на Д. К. М. с ЕГН [ЕГН], В. А. М., Д. М. М. - чрез своя баща и законен представител М. Д. М., И. А. К., Д. С. К., И. Д. К., М. И. К., Й. М. М. - чрез своя баща и законен представител М. Д. М. и Д. К. М. с ЕГН [ЕГН], че ищците са собственици на основание наследствено правоприемство от общия на страните наследодател Х. М. И., починал на 13.10.1950г., общо на 4/10 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], в местност „А.“, с площ 4496 кв.м., земеделска територия и е отменен констативен нотариален акт № 198 от 23.12.2011 г., peг. № 13011, по нот.д.№ 894/2021г. на нотариус И. К. за 4/10 ид.ч. от правото на собственост. В касационната жалба на ответниците по иска, подадена чрез адв. У., се поддържа неправилност на съдебния акт. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по правните въпроси: 1/ за задължението на решаващия съд при преценка на събраните гласни доказателства за изложи мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други; 2/ длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства поотделно и в съвкупност и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните; в частност при преценка основателността на поддържано възражение за придобиване по давност достатъчно ли е обсъждане само на свидетелските показания или те следва да бъдат ценени при съпоставка с останалите доказателства; 3/ относно приложението на чл.172 ГПК при преценка на свидетелски показания; може ли при противоречиви свидетелски показания да се приеме, че е проведено необходимото пълно и главно доказване на възражението за давност; 4/ при ясни и несъмнени данни за установено владение тече ли давностен срок за придобиване на собствеността. Ответниците по касационната жалба - ищци в процеса, представлявани от адв. З., застъпват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството по установителен иск за собственост върху 4/10 ид.ч. от земеделски недвижим имот. Ищците и ответника Д. К. М. са част от наследниците по закон на Х. М. И., починал 1950г. С решение на ПК-Благоевград от 1999г. в полза на наследниците е възстановено правото на собственост върху спорния имот. Преки наследници на Х. И. са петте му деца с дял по 1/5 за всяко от тях. Част от ищците са наследници на сина М. Х. М., а друга част - на сина Г. Х. М., т.е. ищците се легитимират като собственици на общо 2/5 ид.ч. по наследство. Ответникът Д. К. М. е един от двамата наследници на сина К. Х. М., починал 1997г. и като такъв притежава 1/10 ид.ч. от възстановения имот. През 2011г. Д. М. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на цялата нива на основание давностно владение. След това е извършил няколко разпореждания с имота: на 27.11.2020 г. е дарил 496/4496 ид.ч. на внука си Д. М., действащ чрез своя баща М. М. и е продал на И. А. К. 2000/4496 ид.ч.; на 09.12.2020г. продал на И. К. също 2000/4496 ид.ч. от поземления имот. На 29.03.2021г. И. К. и съпругата му М. К. дарили на малолетната Й. М. М. придобитите 2000/4496 ид.ч.; на същата дата И. К. и съпругата му Д. К. дарили на малолетния Д. К. М. притежаваните от тях 2000/4496 ид.ч. от имота. По тези факти не се спори. Спорът е съсредоточен върху основателността на поддържаното от ответниците възражение, че от момента на възстановяване на собствеността през 1999г. имотът е владян единствено от Д. М. и е придобит от него по давност към момента на снабдяване с констативния нотариален акт през 2011г. Според показанията на свидетелите П. и С. нивата била разпределена за ползване между всички братя и сестри, наследници на Х. И., съобразно съществуващите на място бразди, като била обработвана общо от тях до 2005-2006 г., но след това грижите били преустановени и нивата отдадена под аренда първоначално на арендатор М., а след това на друго лице, което заплащало цената за ползването й на ответника Д. М.. В същата насока са и показанията на св. С. М., който поел грижите за имота след 2018г. Съдът е приел, че тези показания не си противоречат и могат да бъдат ценени за това какво е било ползването на нивата хронологически назад във времето. Показанията на свидетеля К. съдът е намерил за изолирани. Този свидетел твърди, че ходил след 1995-1996 г. с баща си да помага на ответника Д. М., за да обработва нивата, да сее жито и да го прибира, като това продължило до 2012-2013г. Според останалите свидетелски показания обаче в имота са отглеждани зеленчукови култури от наследниците; засяване на жито е започнало около 2006 г. и то от трето за спора лице. Поради това съдът се е усъмнил в достоверността на казаното от св. К.. По отношение на св. П. съдът е коментирал, че е съпруг на ищцата С. П., но неговите показания се потвърждават от св. С., който няма родствена връзка със страните по делото. При тези доказателства съдът е намерил възражението за придобивна давност за недоказано. Посочил е, че сънаследник може да придобие по давност наследствен имот, ако упражнява фактическа власт върху него повече от десет години и ако отблъсне владението на другите сънаследници. За да се приеме, че един сънаследник владее целия имот изключително за себе си, е необходимо той да е противопоставил на останалите своето намерение за това. В случая не се доказва започване на владение върху спорните идеални части, нито пък се установява Д. М. да е извършил акт на отрицание на правата, притежавани от ищците. Свидетелите установяват разделно ползване на имота от сънаследниците до 2005 - 2006 г., а след това фактическата власт е преминала у трети за спора лица - арендатори, които са осъществявали държане на имота. Фактът, че имотът е отдаден по аренда самостоятелно от ответника М., не води до различен правен извод. Касае се до управителни действия, които не отричат правата на другите съсобственици. Договор за аренда може да бъде сключен от всеки съсобственик, при изричното или мълчаливо (без противопоставяне) съгласие на останалите, като отношенията по повод арендните плащания се уреждат съгласно чл.30, ал.3 ЗС. Поради това сключването на договор за аренда, включително и след приемането на чл.3, ал.4 ЗАЗ, не обосновава владение на сключилия договора сънаследник. Съдът е посочил, че вписването на констативния нотариален акт през 2011г. също не означава демонстрация на владение спрямо ищците по отношение на техните идеални части, защото не представлява действие на довеждане до знанието на останалите съсобственици на намерението на владелеца да свои изцяло имота. Също така, простото ползване на недвижимия имот лично или чрез друго лице не доказва своене на чуждите идеални части, ако преди това владението на останалите съсобственици не е отблъснато по някакъв начин, а такова в случая не е доказано. В тежест на въвелия възражението за давност е да докаже, че е демонстрирал промяна в намерението за своене на имота спрямо останалите собственици, а това не е сторено в процеса. Съдът е дал отговор и на наведените доводи във връзка с изнесеното от св. П. за проведена преди десет години среща между страните относно наследствените ниви. Според свидетеля на срещата не се е стигнало до разбирателство относно процесния имот, така че от неговите показания не може да се заключи, че е уговорено само Д. М. да ползва имота. По тези съображения съдът е приел, че Д. М. не е придобил собствеността върху идеалните части на ищците по давност и предявеният иск е основателен. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива не се разкриват. Първите три правни въпроса са свързани помежду си. Всички те касаят дейността на съда по преценка на доказателствата и излагане на мотиви по доводите и възраженията на страните. Несъмнено е, че според практиката на Върховния касационен съд решаващият съд е длъжен да обсъди доказателствата поотделно и в съвкупност, да се произнесе по доводите и възраженията на страните, при преценка на гласни доказателства, включително на показания на заинтересовани свидетели, да посочи защо дава вяра на едни, а на други - не. Въпросите имат значение за изхода на спора, но те не са разрешени в противоречие с посочената практика - Решение № 266 от 29.06.2011г. по гр.д. № 1058/2010г. на І г.о. и Решение № 220 от 12.06.2012г. по гр.д. № 1118/2011г. на І г.о. и др. Напротив, напълно в съответствие с нея, съдът е посочил по каква причина не дава вяра на изнесеното от свидетеля К. като го е съпоставил с другите доказателства; обосновал е защо и в каква степен се доверява на показанията на свидетеля П., независимо от евентуалната му заинтересованост. Поради това основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по тези въпроси липсва. Наред с това следва да се отбележи, че решаващите мотиви на съда за отхвърляне на възражението за давност, са базирани не на противоречивите свидетелски показания, а на липсата на каквито и да е доказателства, че съсобственикът Д. М. е преобърнал държането на чуждите идеални части във владение. Показанията на нито един от свидетелите (вкл. тези на К., ако бъдат кредитирани изцяло) не установяват конкретни действия (съдът е посочил какви биха могли да са те), които да са израз на това намерение. Четвъртият въпрос: дали при ясни и несъмнени данни за установено владение тече придобивна давност, е основан на тезата на касаторите, че е упражнявано владение, докато в мотивите на съда е прието, че фактическата власт на Д. М., осъществявана посредством арендаторите, не представлява владение на чуждите идеални части. Касаторът в изложението отново застъпва и виждането си, че демонстриране на намерението за своене е извършено със съставянето на констативния нотариален акт, която изрично е отречена от съда. Поради това въпросът не е релевантен за изхода на спора и касационно обжалване по него не може да се допусне. Не са налице и служебно приложимите основания по чл. 280, ал.2 ГПК за достъп до касационен контрол. По тези съображения следва да се откаже допускане на касационно обжалване. В полза на ответниците следва да се присъдят направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2400лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.