Определение № 1027 от 13.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2423/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба (основна и допълнителна) на ЗАД „Армеец“, подадена чрез пълномощниците му юрисконсултите Я. и Д., против решение № 221 от 7.07.2022 г., пост. по т.д.№ 257/2022 г., на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 14/17.01.2022 г. по т.д.№ 217/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, в частта с която ЗАД „Армеец“ е осъдено да заплати на Х. М. Х. от [населено място] сумата от 60 000 лв.- частичен иск от 200 000 лева, представляваща обезщетение за обезвреда на претърпени неимуществени вреди, вследствие пътнотранспортно произшествие, настъпило на 05.03.2018г. на кръстовището на [улица]и [улица]в [населено място], по вина на Ж. Г. И. като водач на автобус марка „Соларис“, модел „У.“ с peг. [рег.номер на МПС], собственост на „Градски транспорт“, [населено място], превозващ пътници, обхванат от действието на валидна към момента на събитието застраховка „Гражданска отговорност“ по застрахователна полица № 111170024464029, издадена от ЗАД „Армеец“, изразяващи се в претърпени болки и страдания в резултат от нанесените травматични увреждания, както и неблагоприятни изживявания, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.05.2018 г. до окончателното щ изплащане.

В касационната жалба от 4.08.2022 г. и допълнението към нея от 1.09.2022 г., подадено в срока по чл. 283 от ГПК, се твърди, че решението е очевидно неправилно, постановено е в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано, както и че с него съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления- ППВС № 4/1968 г., относно приложението на чл. 52 от ЗЗД, с практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 749/05.12.2008 год., по т.д. № 387/2008 год., на ВКС, Т. К., ІІ т.о., както и че същите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се, че в противоречие с принципа на справедливото възмездяване на щетите, присъденото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в изключително и необосновано завишен размер, както и че то не съответства на действителния размер на моралните вреди, не е съобразено с обществения критерий за справедливост и с практиката на съдилищата в подобни случаи. Наведен е довод, че въззивният съд не е анализирал и не е взел предвид безспорно установени факти и обстоятелства, а само формално е посочил кои обстоятелства следва да бъдат съобразени, без реално да съпостави относимите факти с действително справедливия размер на обезщетението. С позоваване на задължителната тълкувателна практика на ВКС е изложено, че определянето на справедливия размер на обезщетението предполага преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, специфични за конкретното дело, които следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Посочено е, че критерият за справедливост по чл.52 от ЗЗД е нарушен, когато съдът е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните. Твърди се, че при преценка за тежестта на увреждането съдът не е съобразил, че оздравителният процес на ищеца протича в рамките на нормалното възстановяване за подобен род травми, без усложнения и при обичаен ход на лечението.

В допълнението към касационната жалба, подадено в срока по чл. 283 от ГПК чрез юрисконсулт Д., се поддържа, че в противоречие с процесуалните правила и с разпоредбата на чл.298 от ГПК, първоинстанционният съд е пререшил въпроса относно размера на неимуществените вреди, въпреки наличието на влязло в сила решение по гр.д.№ 12701/2019 г. на Районен съд - Варна, постановено по частичен иск, в мотивите на което е прието, че обезщетението за понесени от ищеца неимуществени вреди е в общ размер от 40 000 лв., по който, според касационния жалбоподател е формирана сила на пресъдено нещо. Наведен е довод, че размерът на вредите е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие, както и че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти за спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Затова се поддържа, че по максималния размер на обезщетението, дължимо за репариране на вредите от процесното произшествие е формирана сила на пресъдено нещо, макар и той да е установен само в мотивите на решението, както и че пререшаването на този въпрос по иск за разликата е недопустимо. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба допускането на въззивното решение до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, е обосновано със следните въпроси, за които касаторът счита, че са разрешени в противоречие със задължителната тълкувателна практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?;

2. Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия?;

3. Включва ли се в съдържанието на „редица други обстоятелства“, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди“, по смисъла на т. II от ППВС № 4/1968 г., практиката на съдилищата по близки случаи, без да има големи различия в установените обстоятелства, постановени в период, близък до момента на процесното увреждане?;

4. Следва ли въззивният съд, при постановяване на своето решение, да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо?

5. Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?

В изложението, подадено с допълнителната касационна жалба, като основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, са формулирани следните въпроси:

1. Формира ли сила на пресъдено нещо определеният в предходно съдебно производство по частичен иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ размер на неимуществените вреди, като компонент от отговорността на застрахования делинквент, в хипотезата на предявен последващ пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за непредявената в предходното производство част от вземането за застрахователно обезщетение?;

2. Допустимо ли е при влязло в сила решение по частичен иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ, съдът, сезиран с иска за непредявената част от вземането, да пререшава въпроса относно размера на неимуществените вреди?

3. Елемент ли е от правопораждащия фактическия състав на вземането за застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите размерът на отговорността на застрахованото лице към третото увредено лице за неимуществени вреди?

4. Следва ли съдът, сезиран с иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ за непредявената част от вземането, при наличие на влязло в сила решение по частичен иск в предходно производство, да допуска и събира доказателства, относими към размера на неимуществените вреди?

Касационният жалбоподател е формулирал искане за допускане касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, при наличието на споменатите селективни критерии, за неговата отмяна и за постановяване на друго по съществото на спора, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен.

Ответникът по касация Х. М. Х. оспорва касационната жалба и наличието на предпоставките за достъп до касация.

В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника чу адв. М. Т. от Варненската АК, изразява становище за липсата на общото и допълнителните основания на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че поставените въпроси не са конкретно формулирани, поради което не представляват такива, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а оттам- не са годни да обосноват допускането на въззивното решение до касационен контрол. В частност, оспорва се наличието на специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, с възражението, че в изложенията не е посочена конкретната правна норма, която е неясна, непълна или противоречива и като такава не е приложена в нейния действителен смисъл, а обратното: формулирани са въпроси, по които е създадена последователна, трайна, задължителна съдебна практика, както и че приложените от въззивната инстанция норми са ясни, непротиворечиви и не разкриват необходимост от тълкуване чрез способа на касационното обжалване. Затова ответникът по касация моли съда въззивното решение да не бъде допуснато до касационен контрол. Изложени са и съображения по съществото на касационната жалба, която е оспорена като неоснователна, по съображения, че въззивният съд е взел предвид характера и тежестта на нараняването, продължителността на оздравителния период, който и към настоящия момент не е приключил, претърпените болки и неудобства, установени въз основа на събраните по делото доказателства, в това число и от приетите заключения на съдебните експертизи. Наведен е довод, че противно на твърдението на касатора, оздравителният процес е изключително тежък, с оглед тежестта на травматичното увреждане и ще наложи нови оперативни лечения на крака, както и че според заключението на съдебно-медицинската експертиза не може да се очаква пълно възстановяване. Посочени са и допълнително съобразените от въззивния съд тежки психологически травми, причинени на увредения, довели до състояние на дезадаптация в резултат на коренно променения му начин на живот, болките, мислите за бъдещата инвалидизация и притесненията, свързани с нея. Формулирано е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, евентуално, ако такова бъде допуснато– касационната жалба да бъде оставена без уважение, а решението- оставено в сила.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено, че на 5.03.2018 г. в [населено място], на кръстовището между [улица]и [улица], водачът на автобус на градския транспорт, превозващ пътници, марка „Соларис", модел „У." с peг. [рег.номер на МПС] Ж. Г. И., поради неспазване на предимство е предизвикал пътнотранспортно произшествие, при което е блъснал управлявания от Х. М. Х. лек автомобил БМВ, модел 320, с рег. [рег.номер на МПС]. Фактът на осъществяване на произшествието и механизмът на предизвикването му е установен с влязло в сила решение №1715/23.10.2018г., постановено по а.н.х.д. № 4357/2018г. на Варненския районен съд, с което водачът на автобуса е признат за виновен в нарушаване на правилата за движение по пътищата - чл. 37, ал. 1 от ЗДвП, с което по непредпазливост е причинил на пострадалия Х. М. Х. средни телесни повреди. Безспорно е между страните, че към датата на увреждането гражданската отговорност на делинквента е била застрахована от ЗАД „Армеец“ по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, по силата на издадена от него застрахователна полица № 111170024464029, действаща към датата на настъпването му. Не се спори също, че с влязло в сила решение № 3032/10.07.2020 г. по гр.д.№ 12701/2019 г. на Варненския районен съд, по предявен от пострадалия Х. М. Х. частичен иск с правно основание чл. 432 ал.1 от КЗ, застрахователното дружество е осъдено да му заплати сумата от 1250 лв., частично от общо 200 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за претърпените болки и страдания от травматичните увреждания, вследствие на предизвиканото на 5.03.2018г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска на 8.08.2019г. до окончателното щ изплащане както и сума в същия размер от 1250 лева, частично от общо 8000 лева, като обезщетение за имуществени вреди, причинени от същото произшествие, вследствие тоталната щета от повреждането на собствения му лек автомобил. За да уважи иска в частично предявения размер, в мотивите на решението съдът е приел, че с оглед вида и степента на увреждането и продължителността на периода, през който ищецът е търпял болки и страдания дължимото обезщетение за неимуществени вреди, което справедливо репарира понесените от него болки, страдания и негативни психически последици, възлиза общо на 40 000 лв.

Установено е също така, а това е и безспорно между страните, че с преводно нареждане от 12.08.2020 г. ЗАД „Армеец“ е заплатило на Х. Х. сумата от 51 283.88 лв., включваща обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., законна лихва върху нея от 4155.55 лв., дължима за периода от 8.08.2019 г. до 15.08.2020 г., обезщетение за имуществени вреди в размер на 6000 лв. и законна лихва върху сумата по него от 623.33 лв., дължима за същия период, т.е. заплатеното от застрахователното дружество обезщетение за неимуществени вреди е съобразено с приетия в мотивите на решението по частичния иск общ размер на обезщетението, вкл. в непредявената му част.

В заключението на съдебно-медицинската експертиза, назначена в първоинстанционно производство пред Варненския окръжен съд подробно са описани конкретните физиологически увреждания, предизвикани от процесното пътнотранспортно произшествие – счупвания на лявата бедрена кост и на левия и десния фибуларен малеол (глезен), както и изкълвания на десния талус,

които според вещото лице причиняват много силни болки първоначално, намаляват след обездвижването и са поносими при приемане на обезсоляващи средства, като обслужването на легло трае около 3-4 месеца. Според експертизата, увреждането е довело до ограничаване функцията на десния долен крайник, поради деформации на стъпалото, като оздравителният процес не е приключил, а е препоръчително да бъде извършена операция на дясното стъпало, както и операция на лявото стъпало за подобряване на неговата динамика. В с.з. вещото лице е заявило, че получените травми на глезенната става, при счупен талус, изкълчен и завъртян навън, не подлежат на пълно възстановяване. Според заключението на съдебно- психиатричната и психологическа експертиза, до една година след произшествието ищецът е развил синдром на разстройство в адаптацията и тревожно-депресивен синдром с нарушения в емоционалната сфера, мисленето и поведението, които са довели до значително понижаване в качеството на живота му, характеризиращи се с нарушения на психическата устойчивост и неспособност да се справя с ежедневните битови задачи, вкл. самостоятелно да се придвижва по улицата и да шофира, отчуждение и нежелание да комуникира с близките си и затваряне в себе си. От събраните гласни доказателства са установени физическите уреждания и психологически травми, причинени на ищеца вследствие увреждането и неблагоприятното им отражение върху емоционална-волевата сфера и начина му на живот. При тези данни, за да потвърди първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд, в частта, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати на увредения Х. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв., в обжалваното въззивно решение съставът на Варненския апелативен съд е взел предвид вида, обема и тежестта на причинените на ищеца физически и психически увреждания, периода, през който е търпял болки, страдания и дискомфорт от обездвижването си и невъзможността за самостоятелно обслужване, допълнителните оперативни интервенции, както и неблагоприятните перспективи за пълното му възстановяване в състоянието преди увреждането, в частност на глезенната става, поради счупения и изкълчен талус, възможността за чието пълно поправяне е отречена от заключението на ортопедичната експертиза. Съдът е съобразил също получените от пострадалия психически травми - разстройство в адаптацията с тревожно-депресивен синдром, с нарушения в емоционалната сфера, мисленето и поведението, предизвикали нарушения в психическата устойчивост и значително снижение качеството му на живот. Споделил е извода на първоинстанционния Варненски окръжен съд по отношение размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от 100 000 лева, от които след приспадане на заплатената на 12.08.2020 г. сума от 40 000 лева, е присъдена разликата от 60 000 лева.

При горните данни, по допускането на касационно обжалване на въззивното решение настоящият касационен състав намира следното:

Съгласно задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, наличието на общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, включително и тези по т. 1 и т. 3, е предпоставено от формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е включен в неговия предмет, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. По негативен път в същия тълкувателен акт са дефинитивно очертани границите на споменатата обща предпоставка, като от нейния предметен обхват изрично са изключени въпросите, които са от значение за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, които подлежат на инстанционен контрол във фазата на произнасяне по съществото на касационната жалба. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Същевременно формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си, съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, посочен от касатора. Специална предпоставка за достъп до касация по т. 1 in fine (в редакцията от ДВ, бр. 86 от 2017 г.) е този въпрос да е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на Върховния касационен съд, а по т. 3 на с. чл. - липсата на съдебна практика, или необходимостта от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено- икономическите условия, при които е създадена практиката, както и когато приложимата правна норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага корективното щ тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание.

Въпросите, формулирани в допълнителното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, свързани със значението на приетия в мотивите на постановеното между същите страни решение № 3032/10.07.2020 г. по гр.д.№ 12701/2019 г. на Варненския районен съд общ размер на обезщетението за неимуществени вреди от 40 000 лв. по предявения частичен иск по същество са относими към допустимостта на въззивното решение, доколкото нарушаването на забраната по чл. 299, ал. 1 от ГПК за непререшаемост на спора обуславя неговата недопустимост (арг. от ал. 2 на чл. 299), която като предмет на касационен контрол не е обусловена от общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК и за която съдът е задължен да следи служебно. За да остави без уважение инвокираното пред него възражение в горния смисъл, въззивният съд е изложил съображения, че при посочване в диспозитива на влязло в сила решение между същите страни, че присъдените обезщетения за неимуществени вреди от деликт са по предявени частични искове, мотивите на съда за справедливия размер на обезщетенията, независимо дали те са в размер на предявените съобразно петитума по частичните искове или ги надвишават, не формират сила на пресъдено нещо, както и че при последващо предявяване на иск за разликата до пълния размер на обезщетението сезираният съд е длъжен да съобрази единствено размера на вече присъденото, т. е. доколко ищецът е вече обезщетен за претърпените вреди.

Това разбиране съответства на задължителната съдебна практика, обективирана в ТРОСГТК № 3/22.04.2019 год. по тълк.д.№ 3/2016 г. и ТРОСГТК № 1/19.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., както и на ТРОСГК № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ВКС. Съгласно мотивите към т. 7, б. „б“ от ТРОСГТК № 1/19.12.2013 г., обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат и размера на спорното материално право, въведено чрез иска като предмет на делото, поради което влязлото в сила решение би било пречка да се предяви иск за разликата, ако първоначалният иск не е бил заявен като частичен, поради недопустимостта да се пререшава въпросът за размера на вземането в нов исков процес. Докато е налице висящ спор между същите страни, на същото основание и за същото вземане, претенция за разликата е недопустима, защото предявеният иск - предмет на висящия спор, който не е заявен като частичен, обхваща цялото спорно право и постановеният съдебен акт ще изключи възможността повторно да се търси съдебна защита на това право, като влязлото в сила решение представлява отрицателна процесуална предпоставка за неговата допустимост. От това следва, че целта на предявяването на иска като частичен е да бъде избегнато разпростирането на преклудиращия ефект на силата на пресъдено нещо върху непредявения размер на вземането, в чийто обхват по общо правило се включва и размерът на спорното материално право. Консеквентно, посочването на пълния размер, в който ищецът твърди, че неговото вземане съществува не само не препятства, а е предпоставка за допустимостта на иска за разликата. Обективните предели на силата на пресъдено нещо по частичния иск обхващат само предявения размер на вземането както и правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право (в този см. т. 2 от ТРОСГТК 3/22.04.2019 год. по тълк.д.№ 3/2016 г.), но тя не обхваща нито максималния размер, част от който е предявена по делото, нито този, в който съдът по частичния иск е приел, че то действително съществува, с оглед събраните доказателства. Становището на съда в мотивите на решението по частичния иск относно пълния размер на вземането, е единствено с оглед съпоставянето му с този на предявената по делото част от него, но по него не се формира сила на пресъдено нещо, независимо дали то съвпада с твърдението на ищеца за максималния размер на вземането, или приетият от съда размер е по-малък от него. В този смисъл е и т. 18 от ТРОСГК № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., на ВКС, според която източник на силата на пресъдено нещо е само диспозитивът на решението, съдържащо констатация относно спорното право, но не и мотивите към него, съдържащи констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет. Ето защо не е налице вероятна недопустимост на решението, поради нарушаване на забраната за пререшаване на спора за обезщетението, дължимо за репариране на неимуществени вреди и присъждането му в по-голям размер от този, приет в мотивите на решението по частичния иск.

Не са от естество да обосноват допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, и въпросите, формулирани в приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Първият въпрос как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, е общо и абстрактно формулиран и не съдържа частни признаци, относими към формиране изводите на съда по спорното материално право, предмет на конкретното дело. В производството по селекция на касационната жалба, с оглед общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът не е оправомощен да дава общи методически указания по приложението на закона, а само да прецени дали отговорът на формулирания от касатора въпрос е обусловил изхода на спора по конкретното дело.

Вторият въпрос, дали в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, се включват обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия, също не покрива общия селективен критерий по чл. 280 от ГПК. Социално-икономическите условия в страната към датата на вредоносното събитие представляват съвкупност от множество фактори, всеки от които упражнява специфично и различно по степен влияние върху състоянието на стопанската конюнктура и жизненото равнище в страната. Те са относими към преценката за еквивалентност на обезщетението спрямо действително понесените вреди, с оглед покупателната способност на парите като измерител на стойността, но не представляват механичен сбор от стойностите на отделните показатели, които сочат състоянието на икономическата конюнктура в страната и равнището на доходите, в частност от размера на минималната и средната работна заплата и темповете на тяхното нарастване, а се съобразява заедно с останалите релевантни критерии. В касационната жалба не са изложени доводи за конкретния причинно-следствен механизъм, по който поотделно и в тяхната цялост тези икономически фактори пряко и непосредствено въздействат, при това понижаващо, върху размера на обезщетението. Общото и бланкетно твърдение, че присъденото обезщетение не е съобразено със социално-икономическите условия в страната, при липсата на кореспондиращо му в касационната жалба оплакване относно конкретните икономически показатели, към датата на настъпване на застрахователното събитие, които обуславят неговата неадекватност спрямо действително понесените от пострадалия вреди в посока на прекомерност, не е от естество да обоснове достъпа до касационно обжалване.

Не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК и петият въпрос, който се свежда до тълкуване на понятието „редица други обстоятелства“, по смисъла на т. ІІ от ППВСРБ № 4/1968 г., които съдът е длъжен да съобрази при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, практиката на съдилищата по близки случаи, без да има големи различия в установените обстоятелства, постановени в период, близък до момента на процесното увреждане. В цитирания тълкувателен акт е възприет базисният принцип, че понятието „справедливост“, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне размера на обезщетението, каквито при телесните увреждания са примерно и неизчерпателно посочените характер на увреждането, начин на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. С оглед преценката на тези специфични за всеки отделен случай конкретни обстоятелства и в зависимост от наличието или липсата им размерът на обезщетението може да бъде различен, независимо, че увреждането касае един и същ орган или система от органи. Ето защо при сравняване с обезщетението, присъдено при сходни случаи, следва да бъде преценена не само степента на сходство, но и тази на различието, с оглед специфичните обстоятелства, относими към определяне на неговия размер. Настоящият състав съобрази също, че нито в касационната жалба, нито в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са посочени постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на Върховния касационен съд, с които при съпоставими случаи, касаещи аналогични увреждания на същите органи, при сходен по продължителност период на търпените болки и страдания с аналогична интензивност, са присъдени обезщетения в по-нисък размер.

Четвъртият въпрос, дали при постановяване на своето решение, въззивният съд следва да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не, също е общо формулиран, поради което не е от естество да обоснове допускането на касационно обжалване. Доколкото правораздавателна дейност на въззивния съд не е контролно-отменителна, а е насочена към разрешаване на спора по същество, по отношение на което отмяната на обжалваното първоинстанционно решение е само страничен резултат, несъмнено той следва да изложи мотиви, относими към спорното материално право, предмет на делото, макар и в рамките, очертани от нормата на чл. 269 от ГПК. Същевременно обаче в касационната жалба липсват доводи за допуснати от съда процесуални нарушения, изразяващи се в неоснователно неглижиране на конкретни доказателства, установяващи обстоятелства, които рефлектират понижаващо върху размера на обезщетението. Единственото оплакване в този смисъл не касае конкретно доказателство, а обстоятелство, което касаторът счита за установено от заключението на ортопедичната експертиза, а именно, че оздравителният процес протича в рамките на нормалното възстановяване за подобен род травми и не са налице усложнения в процеса на възстановяване, а ходът на лечението на ищеца е обичаен. Това твърдение обаче не кореспондира на данните от заключението на съдебно-медицинската експертиза и на становището на вещото лице, изразено при неговото приемане. В о.с.з. пред първоинстанционния съд експертът не е твърдял нормално протичане на оздравителния процес, а обичаен ход на самото лечение, разбирано като терапевтична процедура, която се прилага в подобни случаи. Същевременно както в заключението, така и в обясненията си пред съда вещото лице е квалифицирало травмата като тежка сама по себе си, и е изразило категорично становище, че получените от ищеца травми, в частност счупването на талуса, не подлежат на пълно възстановяване, изяснило е спецификата на увреждането му в сравнение с други такива в същата зона, а именно изкълчването, довело до изкривяване на стъпалото, което сочи неблагоприятна прогноза за такова възстановяване. Затова този въпрос също не удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Петият въпрос, дали съдът следва да изложи мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, над обичайните такива в аналогични случаи и дали липсата на такива мотиви представлява нарушение на процесуалния закон, предикативно предпоставя, че размерът на присъденото обезщетение надхвърля обичайния такъв за подобни случаи, в какъвто смисъл по делото не са ангажирани никакви доказателства. Обезщетението за неимуществени вреди следва да съответства на установените по делото обстоятелства, относими към примерно посочените критерии в т. ІІ от ППВСРБ № 4/23.12. 1968 г., в какъвто смисъл въззивният съд е изложил подробни мотиви, свързани със степента на увреждането, интензивността и продължителността на търпените болки и страдания, вкл. и психическите такива (разстройство в адаптацията с тревожно-депресивен синдром), невъзможността за пълното възстановяване на счупения крайник, операционните интервенции и др. Ето защо, отговорът на този въпрос не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

В касационната жалба не са изложени никакви обстоятелства, относими към специалния селективен критерий на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване - точно прилагане на закона и развитие на правото, каквото е липсата на съдебна практика, или необходимост от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено-икономическите условия, при които е формирана практиката по приложението щ, както и когато приложимата правна норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага корективното щ тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание. В случая липсват доводи, свързани с необходимост от тълкуване на конкретна правна норма, която е неясна или противоречиво прилагана от съдилищата, или с нуждата от актуализиране на съдебната практика, поради изменение на условията, при които е формирана.

По изложените съображения, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, на ответника по касация Х. М. Х. следва да бъде присъдено заплатеното от него адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство, в размер на 1900 лв., съобразно представения по делото договор за правна защита, съдържащ признание на процесуалния му представител за действително заплащане на сумата, с характер на разписка по чл. 77, ал. 1 от ГПК.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,