Определение № 60441 от 26.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2334/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Алекс - 5“ ЕООД –гр.София, срещу решение №132 от 06.07.2020г., постановено по в.т.д.№789/2019г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №813/ 26.09.2019г. по т.д.№1180/2017г. на Варненски апелативен съд, с което са отхвърлени предявените от „Алекс - 5“ ЕООД срещу ответника „Голд Корпорейшън“ ООД евентуално съединени искове с правно основание чл.26, ал.2, пр.4 ЗЗД и чл.30 ЗЗД.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност – неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърдението за недопустимост на въззивното решение е обосновано с липсата на произнасяне от апелативния състав по оплакването във въззивната жалба да недопустимост на решението на първата инстанция, респ. по оплакванията за неговата неправилност. Според касатора съдът е игнорирал възраженията на въззивника, приемайки, че събраните по делото доказателства са неотносими към спорните по делото въпроси относно нищожността на договора за спогодба в частта му относно поетото парично задължение в размер на 145 000 евро. Отделно се поддържа, че въззивният съд превратно е интерпретирал твърденията на ищеца в допълнителната искова молба за липсата на житейско основание за поемане на допълнителното парично задължение. Излагат се доводи, че в случая не е постигано съгласие касаторът за получи търговски заем с лихвоносно задължение за връщането му, като уговорката е била предоставените средства да се изразходват изцяло за закупуване на жилища по указание на свързани с ответника дружества ( т.е по прикрит договор за поръчка), след което отчетът е включвал прехвърляне на собствеността на тези жилища на трети лица, посочени от ответното дружество. Според касатора въззивното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, посочвайки, че извън процесуалните нарушения, обуславящи недопустимост, нарушение е и фактът, че съдията С. (който вече се е произнесъл с определение по валидността на спогодбата), е следвало да си направи отвод и да не участва във въззивния състав. Твърди се също, че въззивното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост, тъй като сключването на договор при наличен договор със същия предмет, който погасява задължението изцяло, е лишено от основание по смисъла на чл.26, ал.2 ЗЗД. На последно място се сочи, че решението по евентуалния иск за унищожаване на договора на основание чл.30 ЗЗД е постановено при тенденциозно тълкуване и оценка на събраните по делото доказателства, като се акцентира, че от свидетелските показания и от получения СМС се установява по несъмнен начин наличието на заплаха при формулира волята на управителя на дружеството-касатор. Претендира се отмяна на обжалваното решение, уважаване на исковете, предявени като евентуални, и присъждане на разноски в полза на касатора за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.2, предл.2 и ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън доводите на вероятна недопустимост на въззивното решение (аналогични на тези в касационната жалба, посочени по-горе), касаторът е формулирал следните правни въпроси с твърдение, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

1.„ Длъжен ли е въззивният съд на основание чл.269 ТПК да обсъди доводите по въззивната жалба за недопустимост и съответно за неправилност на първоинстанционното решение или може ведно с изводите на първоинстанционния съд да ги обяви за неотносими към спора и така да потвърди отхвърлянето на иска без да обсъжда и дава какъвто и да било отговор както на доводите по въззивната жалба, така и на доводите на ищеца за основателността на предявените искове?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 176/08.06.2011г. по гр.д.№128/2010г., III г.о.; решение № 95/16.03.2011г. по гр. д.№331/2010г., IV г.о.; решение №764/19.01.2011г. по гр.д.№1645/2009г., IV г. о.; решение №702/05.01.2011г. по гр.д.№1036/2009г., IV г.о.; Решение № 643/12.10.2010г. по гр.д.№1246/2009г., IV г.о. и решение №244/04.01.2016г. по гр.д.№4363/2015г. на ВКС, I г. о.

2. „ Ако първоинстанционният съд е допуснал нарушения при доклада на делото и не е указал на основание чл.146, ал.2 ГПК, че страната не сочи доказателства за факти, на недоказването на които впоследствие съдът основава решението си, то при съответен довод за това нарушение на въззивната жалба и представени с нея доказателства длъжен ли е въззивният съд да допусне тези доказателства, след като поправи пропуска на първоинстанционния съд и да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с разясненията в т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

3. „ Длъжен ли е съдът да се произнесе точно по наведените с исковата молба обстоятелства и в рамките на това, което е навел като възражение по фактите и правото ответникът, или е свободен да преценява основателността на иска без да съблюдава предмета на спорните въпроси, които страните са поставили за разрешаване пред него?“. Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с решение №19/30.05.2011г. по гр.д.№262/2010 г. на ВКС, II г. о.

4. „Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички въпроси във въззивната жалба въз основа на доказаните съобразно с правилата за разпределение на доказателствената тежест и доклада по делото?“. Твърди се противоречие с указанията в т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и със следните актове на ВКС: решение №134/30.12.2013г. по т.д.№ 34/2013г., II т.о.; решение №536/19.12.2012г. по гр.д.№89/2012г., IV г.о.; решение№37/29.03.2012г. по гр.д.№241/2011г., I г.о. и решение № 66/05.07.2012 г. по т.д.№376/2011г., I г.о.;

5. „ Необходимо ли е, за да е налице новация /изменение/ на договора, да са налице изрични изявления на страните, че изменят клауза на действащ договор, или не е необходимо ?“. Според касатора този въпрос е решен в противоречие с решение №19/22.03.2017г. по т.д.№3349/2015г. на ВКС, I т. о. и с решение 110/17.07.2015г. по т.д.№1568/2014г. на ВКС, I т.о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ответника „Голд Корпорейшън“ ООД- [населено място], в който се излагат доводи за липсата на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се сочат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №813/26.09.2019г., постановено по т.д.№1180/2017г. на Варненски ОС, с което са отхвърлени предявените от ищеца „Алекс - 5“ ЕООД против ответника „Голд Корпорейшън“ ООД евентуално съединените искове: 1.) главен иск по чл.26, ал.2, пр.4 ЗЗД за установяване на нищожност на клауза, представляваща уговаряне на допълнително плащане от 145 932.79 евро над цена за прехвърлено право на собственост на недвижим имот, прието от кредитора като окончателно плащане на претендираното остатъчно задължение по договор за заем, уговорена в споразумение от 30.12.2011г. и утвърдена като част от съдебна спогодба по т.д.5502/2011г. на СГС, и 2.) евентуален иск по чл.30 ЗЗД за унищожаване на същата клауза от спогодбата поради договарянето и потвърждаването й пред съда при заплашване на представителя на длъжника от представител на кредитора.

Въззивният състав е приел за безспорно установено по делото, че на 23.12.2011г. са сключени две споразумения с нотариално удостоверяване на съдържанието, в които страните по делото: 1.) признават съществуването между тях на правоотношение по договор за заем от 17.08.2007г. в размер на 2 500 000 евро с договорена годишна лихва в размер на 6.5% от усвоената част от заемната сума; 2.) приемат, че неизпълнената част от задължението на заемополучателя „Алекс – 5“ ЕООД към датата на завеждане на искова молба по т.д.№2583/11г., с която се претендира осъждане за главница и лихви по договора, е в размер на сумите 730 639.56 евро – главница, 51 713.04 евро – договорна лихва върху остатъчната главница за периода от 17.07.2010г. до датата на падежа на договора 17.08.2011г. и 9 512.98 евро – мораторна лихва за забава от 18.08.2011г. до 29.09.2011г. или общият размер на признатия дълг на „Алекс - 5“ ЕООД е в размер на сумата 791 865.58 евро; 3.) обективирано е съгласие във всяко от двете споразумения длъжникът да прехвърли на кредитора правото на собственост върху недвижими имоти – апартамент №611 и дворно място с построена в него жилищна сграда в [населено място] срещу установеното в споразумението задължение, съответно от по 395 932.79 евро за всеки от имотите и 4.) уговорено е, че след изпълнение на задължението от страна на длъжника да прехвърли собствеността задължението описано в т.1 от споразумението се погасява изцяло и кредиторът няма да има никакви претенции към длъжника.

Апелативният съд е приел за установено, че на 30.12.2011г. страните са подписали допълнително споразумение с нотариално удостоверяване на съдържанието, касаещо уреждането на съществуващо правоотношение по договор за заем като разликата между споразумението от 30.12.2011г. и тези от от 23.12.2011г. е в признание на кредитора за изпълнение на задължението на длъжника да прехвърли собствеността върху апартамент №611, с което се признава намаление на дълга с договорената в предходното споразумение сума 395 932.79 евро. Съдът е посочил, че в споразумението от 30.12.2011г. са налице нови уговорки между страните за погасяване на остатъка от 395 932.79 евро: 1.) уговорено е, срещу прехвърляне на собствеността върху имота в [населено място] на стойност 250 000 евро и срещу допълнително заплащане на сума в размер на 145 932.79 евро; 2.) уговорена е допълнителна възможност в хипотеза на успешно проведен съдебен спор за прехвърляне на право на собственост върху апартамент №1011 срещу пълния остатък в размер на 395 932.79 евро, в който случай имотът в [населено място] ще бъде върнат на длъжника и задължението за заплащане на сума ще бъде погасено.

Съдът е приел за безспорно между страните, че с нотариални актове, съответно от 23.12.2011г. за апартамента и от 30.12.2011г. за имота в [населено място], длъжникът „Алекс – 5“ ЕООД е изпълнил задълженията си по процесните споразумения като препращане към съдържанието и на двете споразумения от 23.12.2011г. и 30.12.2011г. има в нотариалния акт за продажба на недвижимия имот в [населено място]. Съдът е отразил, че с изключение на уговорката под условие съдържанието на споразумението от 30.12.2011г. е одобрено от съда по т.д. № 5502/11г. по описа на СГС в постигната и одобрена съдебна спогодба.

Въззивният състав е приел за неоснователен иска за нищожност на договора за спогодба, в частта му, с която ищецът „Алекс – 5“ ЕООД е поел задължение да заплати на ответната страна парична сума в размер на 145 932.79 евро, както и на свързаното с този договор допълнително споразумение от 30.12.2011г. на осн. чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса на основание – уговаряне на несъществуващо между страните лихвоносно задължение. Посочил е, че с подписването на двете споразумения от 23.12.2011г. между страните по делото е сключен договор за спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД, по силата на който страните прекратяват един съществуващ между тях спор чрез взаимни отстъпки като със споразумението страните са установили съществуването между тях на правоотношение по договор за заем, обема на изпълнението на задължението на заемополучателя към момента на спразумението и размера на дълга – главница, договорни лихви и мораторни лихви. Акцентирано е, че с двете споразумения от 23.12.2011г. кредиторът се е съгласил да получи право на собственост върху недвижими имоти срещу задължението на длъжника си като с подписването на допълнителното споразумение от 30.12.2011г. страните не са променили вече постигнатото съгласие по установителното действие на спогодбата, а изменят само начина на погасяване на дълга – освен чрез даване вместо изпълнение и с плащане на част от сумата. Позовавайки се, на разпореедбата на чл.20а, ал.2 ЗЗД, съгласно която договорите могат да бъдат изменени само по взаимно съгласие на страните съдът е приел, че участниците в спогодбата от 23.12.2012г. имат автономият да изменят част от вече постигнатите уговорки. Според съда в случай на изразена от двете страни воля за такава промяна, причините за нея са ирелевантни. С оглед изложеното по-горе въззивният съд е приел, че в случая не се касае за сключване на ново споразумение на 30.12.2011г. за уреждане на същия спор между страните, а за изменение на вече постигнато съгласие на 23.12.2011г. по отношение на начина на погасяване на дълга, поради което не е налице твърдяната от ищеца липса на основание на споразумението от 30.12.2011г.

Въззивният състав е приел за неоснователно твърдението за нищожност на частта от споразумението от 30.12.2011г., част от утвърдената от съда съдебна спогодба по т.д.№5502/11г. на СГС, касаеща плащане на суми като уговорено по спор относно несъществуващ дълг. Посочил е, че спогодбата е обвързващ договор със силата на закон, с който страните прекратяват един спор, като преуреждат отношенията си по общо съгласие и занапред те са такива, каквито ги прогласява спогодбата като волеизявленията на страните не могат да бъдат оспорвани с твърдения, че споразумението не отразява действителното правно положение. Според съда, доколкото няма спор досежно действителността на частта от спогодбата, постигната на 23.12.2011г., повторена във допълнителното споразумение от 30.12.2011г., между страните е установено съществуването на задължение в общ размер на 791 865.58 евро, включващо главница, договорни лихви и мораторни лихви. Въззивният състав е посочил, че оспорването само на допълнително уговорения начин на изпълнение чрез плащане и на парична сума, не може да бъде отнесено към предшестващи сключването на спогодбата отношения. В тази връзка, според съда, дори и да се приеме, че правоотношението между страните от м.август 2007г. не е било по договор за заем, а действителното правоотношение между тях е било по договор за мандат, по силата на който „Алекс – 5“ ЕООД е придобивал недвижими имоти и се е разпореждал с тях по възлагане на „Голд Корпорейшън“ ООД и съответно е дължал отчетна сделка, задължението на „Алекс – 5“ ЕООД е формулирано по основание, размер и падеж в нарочен писмен акт – споразумение, който е самостоятелен правопораждащ юридически факт. В решението е отразено становището на съда, че установителното, преобразуващото и регулиращо действие на спогодбата би могло да бъде дерогирано единствено при твърдения за нищожност или унищожаемост на съглашението, каквито твърдения срещу останалите части на споразумението, с изключение на атакуваната в настоящето производство част за поемане на парично задължение, не са наведени, поради което не следва да бъдат обсъждани като ирелаванти за спора с събраните пред първа инстанция доказателства във връзка с твърдяни действителни отношения между страните.

Въззивният състав е приел за недоказан и съответно за неоснователен предявеният като евентуален иск по чл.30 ЗЗД за унищожаване на част от споразумението от 30.12.2011г. Анализирал е показанията на разпитаните по делото свидетели В. Г. - нотариусът заверил съдържанието на споразумението от 30.12.2011г. и изповядал двете продажби на имоти, и Л. П. - адвокатът изготвил същите документи и присъствал на подписването им, от които се установява, че страните преди подписване са обсъждали отношенията си и въпреки големия материален интерес и след съвет на нотариуса, управителката на ищцовото дружество – В. А., не е поискала да се консултира с адвокат. Съдът е посочил, че от показанията на свидетелите Г. В. – живеещ на семейни начала с дъщерята на А., Г. К. – дъщеря на А. и Г. М. – семеен приятел на А., се установява, че управителката на ищеца е била притеснена и объркана при подписването на споразумението, както и че е била получила есемес със заплашително съдържание.

На базата на тези доказателства апелативният съд е приел, че не е налице фактическият състав на унищожаемост на атакуваната част от споразумението от 30.12.2011г. поради заплашване. Съдът е посочил, че ищецът по иска по чл.30 ЗЗД следва да установи, че с действията си насрещната страна, или трети лица са възбудили у нея основателен страх, под въздействието на който е направено волеизявлението за сключване на сделката. Според въззивния състав събраните гласни доказателства, макар и да сочат на притеснение и тревожност от подписаното на 30.12.2011г. споразумение, не установяват, че подписването му е в резултат на упражнена върху волята на А. психическа принуда и възбудени страхови представи за живота, здравето честта или нейните имуществените интереси или тези на нейните деца. Съдът е акцентирал, че свидетелите не установяват, че именно отправени от управителя на ответното дружество С. П. заплахи са мотивирали В. А. да подпише споразумение на 30.12.2011г., с което да измени начина на погасяване на дълг на „Алекс – 5“ ЕООД.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо като предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Въззивният състав е постановил решението си в рамките на своята функционална компетентност (Варненски апелативен съд е въззивна инстанция на Варненски окръжен съд) и се е произнесъл по допустими искове – по главния иск с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД (изменен по реда на чл.214, ал.1 ГПК), за прогласяване на нищожността на клауза от съдебната спогодба по т.д.№5502/2011г. на СГС, представляваща уговаряне на допълнително плащане от 145 932.79 евро над цената за прехвърлено право на собственост в изпълнение на паричен дълг, основан на твърдение за договаряне без основание за спогодба за задължение, което не съществува поради симулативност на породилия го договор за заем (т.е. по начина, по който е формулиран предмета на спора по главния иск в отменителното определение №372/01.08.2018г. по ч.т.д.№1620/2018г. на ВКС, І т.о.) и по евентуалния иск с правно основание чл.30 ЗЗД. Несъгласието на касатора със становището на въззивния състав, че доколкото не се оспорва валидността на споразуменията от 23.12.2011г. основанието за споразумението, от 30.12.2011г., одобрено от съда, са именно тези споразумения, което прави ирелевантни действителните правоотношение между страните, предхождащи споразуменията, не обуславя вероятна недопустимост на въззивното решение, а евентуално - неговата неправилност. Меродавно в случая за липсата на предпоставката по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касация е, че въззивният съд се е произнесъл по същество по предявените от ищеца искове.

Не е основателно твърдението на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение поради недопустимост на първоинстанционното решение. От една страна първоинстанционният съд е постановил решението си в рамките на своята компетентност по допустими искове, произнасяйки по предмета на спора, очертан от ищеца и съобразен с отменителното определение на ВКС. От друга страна липсата на обсъждане от въззивната инстанция на оплакването на въззивника за недопустимост на решението на първата инстанция, не обосновава вероятна недопустимост на въззивното решение (което е предмет на касационното обжалване), а евентуална негова неправилност. Що се отнася до участието във въззивния състав на съдия, който в предходно производство е участвал в частно производство, имащо отношение към допустимостта на главния иск поради формирана СПН на съдебната спогодба,, това обстоятелство не е „ex lege“ обуславящо основание за отвод по чл.22 ГПК, доколкото съдията в предходното определение не е изразявал становище по съществото на спора.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и не е решен в противоречие с практиката на ВКС въпрос №1, формулирани от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: „ Длъжен ли е въззивният съд на основание чл.269 ГПК да обсъди доводите по въззивната жалба за недопустимост и съответно за неправилност на първоинстанционното решение или може ведно с изводите на първоинстанционния съд да ги обяви за неотносими към спора и така да потвърди отхвърлянето на иска без да обсъжда и дава какъвто и да било отговор както на доводите по въззивната жалба, така и на доводите на ищеца за основателността на предявените искове“. За допустимостта на решението на първата инстанция в обжалваната му част въззивният съд следи служебно – чл.269, изр.1 ГПК. В тази връзка при липсата на основания, обуславящи недопустимост на първоинстанционното решение (както бе посочено по-горе), необсъждането на оплакването за недопустимост включва имплицитно становището на въззивния съд за валидност на обжалваното решение. Що се отнася до твърдението, че съдът не е изпълнил задължението си да се произнесе по всички оплаквания и доводи, свързани с правилността на обжалваното решение, внимателният анализ на мотивите на въззивното решение сочи, че съдът е обсъдил доводите на въззивника, но е приел, че установителното, преобразуващото и регулиращо действие на спогодбата от 30.12.2011г. би могло да бъде дерогирано единствено при твърдения за нищожност или унищожаемост на съглашенията, от 23.12.2011г., поради което ирелевантни за спора се явяват действителните отношения между страните – т.е. според въззивният състав е без значение дали правоотношението между страните от м.август 2007г. не е било по договор за заем, а действителното правоотношение между тях е било по договор за мандат, по силата на който „Алекс – 5“ ЕООД е придобивал недвижими имоти и се е разпореждал с тях по възлагане на „Голд Корпорейшън“ ООД и съответно е дължал отчетна сделка. Изводът на въззивния съд за значението на споразуменията от 23.12.2011г. като договори за спогодба по чл.365 ЗЗД (чиято валидност не се оспорва от страните), обуславящи ново самостоятелно основание за последващото споразумение от 30.12.2011г., независимо от предходните облигационни отношения между страните, е относим към правилността на въззивното решение по съществото на спора, но не касае решаването на процесуалноправен въпрос в противоречие с цитираната практика на ВКС.

По аналогични на горните съображения не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не могат да обосноват допускане на касация на основание чл.2801, ал.1, т.1 ГПК формулираните от касатора въпроси №3: „ Длъжен ли е съдът да се произнесе точно по наведените с исковата молба обстоятелства и в рамките на това, което е навел като възражение по фактите и правото ответникът, или е свободен да преценява основателността на иска без да съблюдава предмета на спорните въпроси, които страните са поставили за разрешаване пред него?“ и №4: „Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички въпроси във въззивната жалба въз основа на доказаните съобразно с правилата за разпределение на доказателствената тежест и доклада по делото?“. Както бе посочено по-горе, застъпвайки становището за ирелевантност за спора на обстоятелствата, свързани с предходното преди споразуменията от 23.12.2011г. правоотношение между страните, въззивният състав е обсъдил доводите на страните и събраните по делото доказателства, които е приел за относими за спора.

Не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с разясненията в т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС с оглед поставения от касатора въпрос №2: „ Ако първоинстанционният съд е допуснал нарушения при доклада на делото и не е указал на основание чл.146, ал.2 ГПК, че страната не сочи доказателства за факти, на недоказването на които впоследствие съдът основава решението си, то при съответен довод за това нарушение на въззивната жалба и представени с нея доказателства длъжен ли е въззивният съд да допусне тези доказателства, след като поправи пропуска на първоинстанционния съд и да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания?“. В определение №82 от 04.02.2020г. по в.т.д.№789/2019г. на Варненски АС, въззивният състав се е произнесъл по искането във въззивната жалба за събиране на допълнителни гласни доказателства като е приел, че във въззивната жалба няма оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, които да бъдат отстранени от въззивния съд, т.е съдът е приел, че липсва обосновано оплакване за допуснато от първата инстанция съществено нарушение на съдопроизводствените правила (основание за даване на допълнителни указания и за събиране на допълнителни доказателства от въззивния съд съобразно в т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Отделно следва да се има предвид, че недопускането на допълнително поисканите с въззивната инстанция гласни доказателства, няма отношение към решаващия извод на съда по главния иск за значението на уговорките от 23.12.2011г. като спогодба по чл.365 ЗЗД (чиято валидност не се оспорва), с която страните са преуредили изцяло отношенията си като са прекратили един съществуващ между тях спор чрез взаимни отстъпки и чиято валидност не се оспорва от страните.

Не е значим за конкретния правен спор, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда по смисъла на разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС въпросът на касатора №5 „ Необходимо ли е, за да е налице новация /изменение/ на договора, да са налице изрични изявления на страните, че изменят клауза на действащ договор, или не е необходимо ?“. От една страна според съда със сключената и одобрена от съда съдебна спогодба не е направено същинско новиране на договора, а единствено е променен начина на погасяване на дълга – освен чрез даване вместо изпълнение и с плащане на част от сумат. От друга страна въззивният състав е посочил, че уговорките в спогодбата обективират ясни волеизявления на страните за промяна начина на изпълнение на безспорно установено по размер задължение на длъжника. На последно място следва да се има предвид, че посочената от касатора съдебна практика не е относима за конкретния правен спор, при който споразумението от 30.12.2011г. в частта относно размера и начина на погасяване на задължението, е санкционирано от съда чрез одобряване съдържанието на съдебната спогодба по реда на чл.234 ГПК.

Не следва да се присъждат разноски за касационната инстанция в полза на ответното дружество „Голд Корпорейшън“ ООД, тъй като с отговора на касационната жалба не се представят доказателства за извършени такива разноски.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,