Определение № 819 от 19.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2207/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. М. Б. срещу Решение № 309/20.06.2022 г., постановено по в. т. д. № 292/2022 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, Трети граждански състав, с което е потвърдено Решение № 260044/11.02.2022 г. на Окръжен съд-Пловдив, постановено по т. д. № 241/2020 г., в частта, в която е отхвърлен предявеният срещу „ДЗИ Общо застраховане” ЕАД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за причинените му неимуществени вреди от смъртта на неговия син Н. А. К., настъпила при ПТП на 24.10.2019 г. - за сумата от 80000 лв., ведно със законната лихва от 04.11.2019 г. до окончателното ѝ заплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като е постановено при неправилно приложение на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – неправилно недопускане изслушване на повторна комплексна СМАТЕ, което е довело до неговата необоснованост. Твърди, че правният спор, предмет на делото, е останал неизяснен от фактическа страна, тъй като приетата от първоинстанционния съд комплексна СМАТЕ е отговорила на въпросите, предмет на изследването, ръководейки се единствено от субективните възприятия на свидетеля - водач на процесния лек автомобил, чиято деликтна отговорност е била обезпечена през релевантния период от ответния застраховател. Счита, че въззивното решене е постановено в противоречие с ръководните за съдилищата указания, дадени в ТР № 28/28.11.1984 г. на ОС на ВС на НРБ, постановено по н. д. № 10/1984 г., и с тълкувателните разяснения по т. 2 на ТР № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2013 г. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Допустимо ли е липсата на вина и противоправност в поведението на причинителя на произшествието да бъде преценявана единствено на база комплексна СМАТЕ, която работи единствено въз основа на показанията на причинителя на произшествието, които пък са оценени от съда като такива без доказателствена стойност - поради обърканост и вътрешни противоречия в някои аспекти?”; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими доказателства, както и доводите и възраженията на страните, след като направи свои фактически и правни изводи по делото?”; 3. „Как следва да се преценяват от съда събраните по делото показания на причинителя на увреждането - при предявен пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, и приетите по делото експертизи, основани единствено на тези показания?”; 4. „Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства по делото? Следва ли съдът да обсъди всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните при формирането на своите решаващи изводи относно релевантните за разглеждания спор факти?”; 5. „Следва ли съдът, след като не е кредитирал свидетелски показания, да кредитира експертно заключение, основано на същите свидетелски показания?” и 6. „Каква е доказателствената сила на актовете на органите в досъдебното производство и на събраните в наказателно производство, водено срещу прекия причинител на увреждането, доказателства за механизма на пътнотранспортното произшествие, както и за допустимостта гражданският съд, разглеждащ гражданскоправните последици на деянието, в производството по реализиране пряката отговорност на застрахователя по чл. 432 КЗ, да обоснове становището си за вината на водача на увреждащото МПС и за механизма на настъпилия пътен инцидент с оглед на последните?”. По тези въпроси твърди противоречие с ТР № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ОС на ВС на НРБ; ТР № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2013 г., Решение по т. д. № 200/2020 г. на ВКС, II т. о.; Решение по т. д. № 311/2010 г., II т.о.; Решение по гр. д. № 1295/2018 г., I г. о.; Решение по т. д. № 806/2009 г., Решение по т. д. № 475/2012 г. на II т. о., Решение по гр.д. № 1814/ 2009 г., IV г.о.; Решение по т. д. № 1449/2020г на ВКС, II т. о., Решение по т. д. № 355/2019 г.; Решение по гр. д. № 4028/2016 г.; Решение по гр.д. № 776/2009 г. на IV г. о.; Решение по т. д. № 1200/2020 г. на ВКС, I т. о., Решение по гр. д. № 1325/2014, III г. о., Решение по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о.; Решение по т. д. № 311/2010 г., II т. о.; Решение по гр.д. № 1295/2018 г., I г. о.; Решение по т. д. № 806/2009 г.; Решение по т. д. № 475/2012 г. на II т. о. и Решение по гр. д. № 1814/ 2009 г., IV г.о. За да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поставените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, касаторът поддържа, че с оглед на обстоятелството, че е предявен пряк иск срещу застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, която притежава особена социална функция, ВКС трябва да се произнесе и по въпроса: „Доколко предпоставките за ангажиране на наказателна отговорност на делинквента се препокриват с покритието по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – така, както е регламентирана в чл. 493 КЗ?”. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след извършен собствен анализ на всички събрани доказателствени средства и способи за изясняване на правнорелевантни факти, както и на взаимовръзките между тях, вкл. на доказателствените (фактическите) изводи, до които е достигнала приетата от първата съдебна инстанция комплексна СМАТЕ, е приел за установено, че водачът на лекия автомобил се е движел по дясната (източна) лента на двулентово платно за движение, извън населено място, в тъмната част на денонощието - около 20 ч. Произшествието е настъпило на хоризонтален, равен и прав участък от пътя, при намалена видимост на изкуствена светлина от автомобилни фарове. Загиналият пешеходец, с алкохолна концентрация в кръвта от 3,11% 0, се е движел между дясната граница на платното за движение и мантинелата в същата посока - юг-север, т.е. по посоката на движението. Когато лекият автомобил е бил на около 26,64 м.-35,99 м. от пешеходеца, К. се е отклонил наляво и се е придвижил отдясно наляво пред автомобила, като е навлязъл в платното за движение пред автомобила, а след това в коридора му за движение. Водачът на автомобила е реагирал, като екстрено е задействал спирачната система, но въпреки това, в резултат на пресичане на траекториите на движение, е настъпил удар в предната част на лекия автомобил и в задната част на тялото на пешеходеца, като ударът е бил неизбежен (непредотвратим). При така изяснените правнозначими факти и изложените фактически доводи въззивният съд е достигнал до правното съждение, че при конкретната пътна обстановка поведението на водача на МПС не е виновно, като настъпването на процесното ПТП е настъпило изключително по причина на пострадалия. При извършената по правилата на чл. 202 ГПК преценка на достоверността на заключението на комплексната СМАТЕ въззивният съд е счел, че то е обосновано, тъй като е изготвено не само на база данните от досъдебното производство, но и въз основа на теоретични познания в съответната специална област. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият въпрос не е правен, а с него по същество се навежда правен довод за необоснованост на обжалваното решение поради нарушение на правилата на логическото мислене – при установяването на правнорелевантните факти чрез събраните по делото доказателствени средства и способи за изясняване на истината, вкл. при анализиране на доказателствените (фактическите) изводи, до които е достигнала приетата от първоинстанционния съд комплексна СМАТЕ. Тези оплаквания за неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост могат да се разглеждат едва след като касационната инстанция прецени, че са налице уредените в чл. 280, ал. 1 или ал. 2, предл. 3 ГПК процесуални предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Обобщени третият, четвъртият и петият въпроси са свързани с изясняване на нормативните изисквания за доказване на обективните (противоправност, вреда и причинно-следствена връзка между тях) и субективните материални предпоставки (вината, която се предполага съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция), при проявлението на които се поражда деликтната отговорност на лицето, което е извършило съответно вредоносно деяние. Макар и тези правни въпроси да са абстрактно формулирани и да са обусловили изхода на правния спор пред въззивния съд, поради което е налице общата процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (арг. чл. 280, ал. 1 ГПК), те не са решение в противоречие, а напротив – в съответствие със задължителната и казуална практика на ВКС. В този смисъл, не е установена специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наистина, въззивният съд е формирал своите фактически изводи въз основа на изяснените от комплексната СМАТЕ правнорелевантни обстоятелства и взаимовръзките между тях (арг. чл. 153 ГПК), която е обоснована освен с данните по досъдебното производство, но и с показанията на водача на процесното МПС, които са приети за недостоверни поради неговата заинтересованост. Но съществените факти от установения от първоинстанционния съд механизъм на релевантното ПТП не са били оспорени от ищец във въззивната жалба. Напротив, той не само не е навел довод за необоснованост на първоинстанционното решение по отношение на този фактически извод, но и изрично е заявил, че водачът на МПС е възприел като опасност пешеходеца едва в монета на удара: „… категорично се установява, че на процесната дата е управлявал автомобила по прав и равнинен пътен участък, в тъмната част на денонощието с включени къси светлини и че е възприел пешеходеца едва в момента на удара: „ Аз възприех пешеходеца буквално все едно от небето падна върху капака на автомобила, след което веднага се яви на предното стъкло на автомобила ”. Установи се, че водачът е задействал спирачката на автомобила едва след удара с пешеходеца, което потвърждава заявеното от него, че е възприел пешеходеца в момента на удара” (л. 6 от кориците на делото по въззивното производство). Именно при тези безспорни между страните в процеса правнорелевантни обстоятелства въззивният съд е основал своите фактически изводи и е формирал своето вътрешно убеждение при решаване на правния спор, предмет на делото. Съобразно нормативното правило, уредено в чл. 269, изр. 2 ГПК, без съответен правен довод за необоснованост на първоинстанционното решение по отношение на тези факти той не би могъл да приеме за установени различни обстоятелства, а именно че предвидимата опасност за водача на процесното МПС е възникнала още в момента, в който загиналият пешеходец се е намирал извън платното за движение („от другата страна на мантинелата”). В този смисъл е и задължителната за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, с които апелативният съд изцяло се е съобразил. Недопустимо е едва пред касационната инстанция, която анализира правнорелевантните факти само въз основа на събраните до този момент доказателствени средства, да се въвеждат фактически твърдения за нови обстоятелства и взаимовръзките между тях, които не са били поддържани пред въззивния съд. Като ищецът е пропуснал да се позове на необоснованост на първоинстанционното решение – по отношение на тези фактически констатации, въззивният съд не е имал повод да изследва друг механизъм на процесното ПТП, поради което не е следвало да прилага и ръководните указания за съдилищата, дадени в ТР № 28/28.11.1984 г. на ОС на ВС на НРБ, постановено по н. д. № 10/1984 г., и сочената в касационната жалба казуална практика на ВКС, основана на тези тълкувателни разяснения, а се е съобразил със задължителната практика – постановките по т. 2 и т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Касационно обжалване на въззивното решение не трябва да се допуска и по втория въпрос, тъй като при формиране на своята правосъдна воля въззивният съд е обсъдил всички допустими и относими доказателства, правните доводи и възраженията на страните, след като е извършил цялостен анализ на приетите от него за установени правнорелевантни факти, вкл. и по отношение на тези, за които липсва съответно оплакване във въззивната жалба за необоснованост на първоинстанционното решение. Конкретното разположение на пешеходеца към момента на настъпване на удара с лекия автомобил – на пътното платно (дали съприкосновението е настъпило отзад в областта на двете подбедрици - когато загиналият е бил с гръб, което е довело до счупване на костите на двете подбедрици, извиване на гръбначния стълб в рязко отмятане на главата назад, причинило травми на шията), не е обусловило фактическият извод на въззивния съд, че при конкретната пътна обстановка процесното ПТП е било непредотвратимо. Той е обсъждал тези обстоятелства при анализиране на конкретната динамика (механизма) на релевантния пътен инцидент, но е счел, че е ирелевантен фактът къде точно е настъпил ударът в тялото на пешеходеца, тъй като за безспорно е приел, че това съприкосновение е осъществено върху пътното платно, върху което неправомерно се е намирал загиналият. Последният въпрос (шестият поред в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК) също не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като касаторът не е обосновал със съответни правни доводи какво е неговото конкретно значение за изхода на правния спор, предмет на въззивното производство, т.е. как разрешението на този въпрос е обусловило правните изводи на въззивния съд. Пловдивският апелативен съд не е отрекъл принципното значение на Констативния протокол за ПТП, съставен от разследващия орган, като официален свидетелстващ документ, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостоверените в него правнорелевантни факти, като не е основал своите правни изводи за липса на виновно поведение от водача на процесното МПС въз основа на недопустими за гражданския процес доказателствени средства, събрани в досъдебното наказателно производство. Напротив, той е формирал своето вътрешно убеждение въз основа на събраните в настоящия исков процес допустими доказателствени средства и способи за изясняване на действителните взаимовръзки между правнорелевантните факти в обективната действителност (т. нар. причинно-следствена връзка). Както бе изяснено, по въпроса дали фактическите и правните изводи на апелативния съд са обосновани, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, какъвто не е настоящият случай. Касационно обжалване на въззивното решение не трябва да се допуска и на уреденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание, тъй като както в правната доктрина, така и в съдебната практика на ВКС (вкл. и задължителната – тълкувателните разяснения по т. 2 от ТР № 1/23.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1/2014 г., ОСТК) непротиворечиво е изяснена както обществената оправданост, така и важното социално предназначение на договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите - да се осигури засилена защита на увредените трети лица. Следователно, произнасянето по този въпрос от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването на съответните правни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат обезпечително-гаранционната отговорност на застрахователя по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, са ясни и непротиворечиви. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба има право на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК на разноски в размер на сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговора на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд