Определение № 612 от 30.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 587/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. Г. чрез адв.В. Ж. срещу решение № 256/18.11.2019 г. по в.т.д. № 203/2019 г. на Варненски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение № 109/28.12.2018 г. по т.д. № 37/2018 г. на Силистренски окръжен съд, ГК, за признаване за установено, че В. П. Г. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми: главница от 105 068,45 лв.; договорна лихва за периода 03.08.2015 г. – 16.09.2016 г. в размер на 10 958 лв.; наказателна лихва за периода 26.08.2015 г. – 16.09.2016 г. в размер на 3 277,50 лв. и заемни такси в общ размер на 1 197,09 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.09.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми са издадени заповед за изпълнение № 2425/2016 г. и изпълнителен лист от 19.09.2016 г. по ч.гр.д. № 1348/2016 г. на РС Силистра за солидарното й осъждане с посочени в заповедта лица. Касаторката излага становище, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация „Банка ДСК“ ЕАД не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че по силата на договор за жилищен и ипотечен кредит от 07.06.2011 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и трима кредитополучатели, един от които В. П. Г., е предоставен ипотечен кредит в размер на 108 600 лв., от които 71 000 лв. за покупка на недвижим имот и 37 600 лв. за текущи нужди, със срок за издължаване – 360 месеца, считано от датата на неговото усвояване. По отношение на релевираните от В. Г. оплаквания за наличие на едностранно увеличение на лихвения процент от страна на банката въззивният съд, позовавайки се на представените по делото писмени доказателства, както и на заключението на ССчЕ, е приел, че към момента на подписване на договора за кредит касаторката е отговаряла на т.2 и т.4.2 от Условията по Програма „ДСК Уют“ да ползва две лихвени отстъпки от по 0,5 %. Констатирал е, въз основа на анализа на движението на разплащателната й сметка, че работната й заплата е превеждана до 26.04.2012 г. След изтичане на двумесечния срок, през който не са осигурени постъпления, действието на преференциалния лихвен процент е прекратено, като кредитът е започнал да се олихвява с 9.29 %, считано от 26.07.2012 г., в резултат на което месечната вноска се е променила от 818,93 лв. на 895,01 лв. Този лихвен процент е бил прилаган до 26.03.2015г. За периода 26.03.2015 г. – 26.08.2015 г. В. Г. отново е ползвала преференциалния лихвен процент, тъй като е отговаряла на условията за това. След 26.08.2015 г. кредитът е бил олихвяван с 9.29 %, а анюитетната вноска се е променила на 894,63 лв., който размер се е запазил до 16.09.2016 г. С оглед на това въззивният съд е приел, че единствените изменения на лихвения процент са тези, свързани с ползването на лихвени преференции по Програма „ДСК Уют“. В тази връзка и предвид релевираното възражение за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит /чл.9.1 вр. чл.9.5, чл.20.1, чл.20.02 и т.8.1 от Общите условия/, ВнАС е счел, че изменението на цената на предоставения финансов ресурс не е осъществено въз основа на приложението на неравноправни клаузи. Изтъкнал е, че завишаването на лихвата не е извършено едностранно от банката, а е следствие от обстоятелството, че кредитополучателката е спряла да отговаря на условията по програмата и не е осигурила договорения финансов ресурс по разплащателната си сметка, предназначен за погасяване на кредитните й задължения. Приел е за неоснователно и възражението срещу извода на първоинстанционния съд за настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Решаващият състав, позовавайки се на заключението на ССчЕ, е отбелязал, че редовното погасяване на кредита е било преустановено на 28.05.2015 г., като към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 17.09.2016г., са били налице дванадесет непогасени падежирали вноски. Констатирал е, че изпратената от банката нотариална покана е получена от В. Г. чрез майка й на 14.01.2016 г., а от другите двама кредитополучатели – на 25.05.2016 г. С оглед на това е приел, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем на 25.05.2016 г. Счел е за неоснователно възражението, че уведомяването е нередовно поради липса на реквизити на нотариалната покана. Според ВнАС в нея е обективирана изрично и недвусмислено волята на банката за отнемане на преимуществото на срока на кредитополучателите. Липсва неяснота и по отношение на кредитното правоотношение, условията за настъпване на предсрочната изискуемост и правните последици от нея. Въззивният съд е приел, че сумите от 656,06 лв. - застрахователни премии и 421,03 лв. - такса за управление на кредита се дължат, като е изложил съображения за неоснователност на твърденията на касаторката за недействителност на застрахователните полици, сключени от банката, и неприложимост на уговорката за такса управление. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката поставя следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът да изключва оспореното и непредставено в оригинал доказателство от доказателствения материал по делото?; 2/ Завереният по реда на чл.32 ЗАдв. от адвокат – пълномощник препис от документ може ли да замести оригинала и да предотврати изключването му на осн. чл.183 ГПК при оспорването му?; 3/ Следва ли да е направено изрично искане от страната, оспорила писмено доказателство, представено в препис, и направила изрично искане за представянето му в оригинал, да направи искане за изключването му от доказателствата по делото или съдът е длъжен да извърши това процесуално действие, т.е. да изключи оспореното и непредставено в оригинал доказателство от доказателствения материал по делото? Допълнително соченото основание за достъп до касация е това по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 189/25.09.2018 г. по гр.д. № 890/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 81/08.07.2014 г. по гр.д. № 5665/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 174/07.10.2013 г. по гр.д. № 1992/2013 г. на ВКС, II г.о., решение № 239/16.07.2013 г. по гр.д. № 1050/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 95/07.05.2013 г. по гр.д. № 662/2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 231/08.08.2012 г. по т.д. № 325/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 133/05.11.2010 г. по т.д. № 73/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 173/03.05.2012 г. по гр.д. № 668/2011 г. на ВКС, IV г.о. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираните от касатора въпроси, касаещи приложението на чл.183 ГПК, не удовлетворяват основната селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. По същите липсва произнасяне в обжалваното решение, съответно апелативният съд не е извел решаваща за изхода на спора правна воля по тях, поради което те не биха могли да се квалифицират като обуславящи. Несъстоятелна е тезата на касаторката, че първоинстанционният и въззивният съд са отказали да изключат от доказателствата по делото преписи на документи, на които банката се позовава / договор за банков кредит/. При изготвяне на проекта за доклад по делото първоинстанционният съд изрично е посочил, че В. Г. не е мотивирала искането си за задължаване на ищеца да представи оригиналите на договора за кредит и други посочени в исковата молба документи. Тези доказателства не са и оспорени от ответницата по иска. Указал е на страната, че ако мотивира искането си по чл.183 ГПК, ще се произнесе по него в първото съдебно заседание. Тъй като страната не е представила писмено становище, нито го е изложила устно, предвид неявяването й в съдебно заседание, то за първоинстанционният съд не е съществувало задължение за ново произнасяне по искането по чл.183 ГПК. От своя страна, апелативният съд е действал в съответствие със задължителните разяснения на т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Тъй като във въззивната жалба не са направени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада в частта относно произнасянето по направеното искане за представяне на оригиналите на документи, въззивният съд не дължи проверка на извършените от първоинстанционния съд процесуални действия по приложението на чл.183 ГПК и не е бил длъжен да дава указания на страните. Тъй като не са изпълнение изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, ВКС не дължи произнасяне по сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение