Определение № 1589 от 31.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4046/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба от „Булавтогаз“ ЕООД, действащо чрез пълномощник адв. И. П.-САК срещу въззивното решение № 447 от 10.04.2023 г. по в. гр. д. № 3018/2022 г. на АС – София.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, иска се неговата отмяна и уважаване на исковете, евентуално връщане делото за ново разглеждане с указания. Претендират се разноски.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение- основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК.

Ответната страна в производството „Хелт Интернешанъл - Фунтас“ ЕООД, чрез пълномощника си адв. М. А. от АК – Б., с писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна, оспорва и наличие на основания за допускане касационното обжалване. Претендират се разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 901814 от 11.05.2022 г. по гр. дело № 30/2017 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е отхвърлен предявения иск от „Булавтогаз” ЕООД против „Хелт Интернешънъл-Фунтас” ЕООД иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на установено, че „Булавтогаз” ЕООД е собственик на имот, представляващ масивна сграда „Газоснабдителна станция, бензиностанция, автомивка и офиси, автосервиз и магазин“, без идентификатор, с разгърната застроена площ от 282 кв.м., изградена в поземлен имот с идентификатор 65334.202.61 по КККР на гр. Сандански, с административен адрес на имота: гр. Сандански, Индустриална зона, м.“Соколовец“, както и да осъди „Хелт Интернешънъл Фунтас” ЕООД да му предаде владението върху гореописания недвижим имот. Отхвърлен е и евентуално предявения иск от „Булавтогаз” ЕООД против „Хелт Интернешънъл Фунтас” ЕООД за заплащане на основание чл. 72, ал. 1 ЗС на сумата от 400 000 евро, представляваща увеличената пазарна цена на придобития от ответника „Хелт Интернешънъл-Фунтас” ЕООД недвижим имот с идентификатор 65334.202.61, поради извършени от ищеца подобрения в него – изграждането на „Газоснабдителна станция, бензиностанция, автомивка и офиси, автосервиз и магазин”.

Въззивният съд е посочил, че спорът е породен от твърденията на ищеца „Булавтогаз” ЕООД, че през 2006 г. е закупил поземлен имот с идентификатор 65334.202.61 по КККР на гр. Сандански, одобрени със Заповед №РД-1842/12.09.2005 г. на изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес на имота: гр. Сандански, Индустриална зона, м.“Соколовец“, с площ от 4363 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), заедно с изградените в поземления имот сгради, както следва: 1. Сграда №1, с идентификатор 65334.202.61.1, разположена в поземлен имот с идентификатор 65334.202.61, със застроена площ от 45 кв.м., брой етажи: 1; предназначение: селскостопанска сграда; номер по предходен план: няма; 2. Сграда № 2, с идентификатор 65334.202.61.2 разположена в поземлен имот с идентификатор 65334.202.61, със застроена площ от 54 кв.м. брой етажи: 1; предназначение: селскостопанска сграда; номер по предходен план: няма; 3. Сграда №3, с идентификатор 65334.202.61. 3, разположена в поземлен имот с идентификатор 65334.202. 61, със застроена площ от 374 кв.м., брой етажи: 1; предназначение: сграда на транспорта. В исковата молба си молба ищецът твърди още, че е придобил собствеността върху описаните по-горе недвижими имоти с Нотариален акт за покупко-продажба №42, т.IV, рег.№5225, дело №5744/2006 г. След това, като собственик на земята, през 2008 – 2010 г. ищецът е изградил със съответните строителни книжа върху собствения си имот масивна сграда, представляваща „Газоснабдителна станция, бензиностанция, автомивка и офиси, автосервиз и магазин“, с разгърната застроена площ от 282 кв.м. В този смисъл по силата на приращението ищецът навежда, че е собственик на тази процесна сграда като собственик на земята, върху която е изграден тя. Твърди се, че през 2012 г. е извършена публична продан на поземленият имот без процесната сграда, която е самостоятелен обект, като ЧСИ Ш. Дервиш с постановлението от 24.11.2011 г. по изп.д.№26/2011 г. е възложил върху ответника само три от четирите сгради в процесния поземлен имот, а именно: Сграда №1, с идентификатор 65334.202.6.1., Сграда №2, с идентификатор 65334.2020.61.2 и Сграда №3, с идентификатор 65334.202.61.3, заедно с поземления имот №65334.202.1. Ищецът твърди, че му е отнето владението и на построената от него Сграда, представляваща „Газоснабдителна станция, бензиностанция, автомивка и офиси, автосервиз и магазин“, въпреки че посоченият обект не предмет на постановлението на ЧСИ Ш. Дервиш по изп.д.№26/2011 г. по проведената публична продан. Твърди още ищецът, че процесният обект е построен преди проведената публична продан, със съответните строителни книжа и е въведен в експлоатация преди публичната продан. Твърди се, че процесният обект се владее от ответника без правно основание и към момента е действаща „Бензиностанция и газстанция“, без идентификатор и без съседи, тъй като не фигурира в Агенцията по кадастъра, като същият отказва да му предаде владението върху нея. При условията на евентуалност е заявена и искова претенция за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 400 000 евро, представляваща увеличената пазарна цена на придобития от ответника недвижим имот с идентификатор 65334.202.61, поради извършени от ищеца подобрения в него – изграждането на „Газоснабдителна станция, бензиностанция, автомивка и офиси, автосервиз и магазин“.

Въззивният съд е споделил направените от първоинстанционния съд фактически и правни изводи за неоснователност на главния и на евентуалния иск и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях, като е изложил и свои мотиви по предмета на спора, пренесен пред въззивната инстанция. Приел е, че по делото не е спорно, че фактическата обстановка е била коректно пресъздадена от първоинстанционния съд, изрично посочено и от въззивника. По предмета на преценка по чл.269, изр. второ ГПК- по оплакванията с въззивната жалба за правилност- изразяващо се оплакването в необсъждане и пропуск на пръвоинстанцинония съд да обсъди документ, озаглавен декларация с изх.№ 834/14.04.2000 г. от „Струма-С“ АД, с която било дадено съгласие на ищеца да изгради за своя сметка и в своя полза процесния обект в наетия имот 162 в гр.Сандански, която декларация установявала по чл.56, ал.2 ЗТСУ /отм./ валидно учредено право на строеж на ищеца и така го прави собственик на процесната сграда, въззивният съд е приел следното: Посочил е, че такава декларация по чл.56, ал.2 ЗТСУ /отм./ не е налична в делото, а и такава декларация трябва да е с нотариална заверка, отправена до специализиран орган на общинската администрация и да е вписана в нотариалните книги. Второ, че дори и такава декларация да е създадена, то тя не бил могла да породи правни последици, тъй като разпоредбата на чл.56, ал.2 ЗТСУ /отм./ не урежда правна възможност за учредяване право на строеж на даден обект от едно търговско дружество /“Струма-С“АД/ в полза на друго търговско дружество / „Булавтогаз“ ЕООД/. Отделно от това, въззивният съд е приел, че така направеното оплакване с въззивната жалба на ищеца противоречи на исковата молба и уточненията към нея, с които подобни доводи въобще не са били излагани в първоинстанционното производство. Напротив, в първата инстанция е твърдяно, че процесния недвижим обект бил построен след 2006 г., когато са закупени от физически лица терена и останалите сгради върху него, а сега в жалбата се твърди за строеж, осъществен по реда на чл. 56, ал. 2 ЗТСУ /отм./ - приложим за строежи, преди този период от време. Формиран е краен решаващ извод, че ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи, че е придобил процесното недвижимо имущество. По отношение на евентуалния иск е прието, че е налице незаконен строеж, който подлежи на премахване, за което са събрани по делото доказателства, обвързващи ищеца и съда по чл.302 ГПК, и който незаконен строеж настоящият собственик на имота не желае да запази, и поради това не подлежи такъв незаконен строеж на заплащане.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи наличие на основанията за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, подкрепящи защитните тези на страните, и изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения, и в частност декларация, с която Струма АД дава съгласие ищеца да изгради Газостанцията, както и акта за узаконяване ведно с одобрени строителни книжа - архитектурен проект на името на ищеца? Ако САС констатира, че няма такъв документ в кориците на делото, а ищецът се позовава на него във въззивната жалба, описан е в протокол от съдебно заседание стр.306, том 2 / като представяме строителни книжа/ длъжен ли е бил да направи производство по възстановяване на книжата от делото? -твърди се противоречие с Решение № 8/19.01.2018 г. по търг.д. № 2435/2016 г. на II - т.о., Решение № 257/30.04.2020 г. по гр.д. № 694/2019 г. на III - г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе само по тези доводи и възражения, които са свързани с оплакванията срещу първоинстанционното решение в жалбата и/или отговора на жалбата (чл. 269, изр.1 ГПК) и по онези, които страните основават на установените пред него факти - настъпили след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, а именно съдебно признание на ответника направено пред САС, в съдебно заседание записано в протокола от о.с.з., че не оспорва факта, че сме собственици на имота? - твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 22/29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/2016 г. на I - г.о., Решение № 261/10.02.2020 г. по гр.д. № 758/2020 г. на III - г.о. и Решение № 177/31.12.2020 г. по гр.д. № 293/2020 г. на IV - г.о.

3. Длъжен ли е САС да обсъди и направеното от страната признания за факти, в частно признание на ответника, направено в съдебното заседание пред САС и записано в протокола, че не оспорва качеството на собственик на ищеца на процесната газстаниция? - твърди се противоречие с Решение № 311/27.01.2020 г. по гр.д. № 3463/2018 г. на IV - г.о.

4. Допуснал ли е САС съществено процесуално нарушение като е постановил решение в неизясненост на делото от фактическа страна, въпреки оплакванията във въззивната жалба и направените искания пред въззивната инстанция ? - твърди се, че решение № 1/30.01.2015 г. по търг.д. № 52/2014 г. на II - т.о.

За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (според разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК) следва да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: първо, касаторът да е формулирал правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение и даденото от въззивния съд, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и второ, да е налице и съответната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК-правният въпрос да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС.

Поставеният въпрос 1 в първото му изречение има отношение към мотивите на въззивния съд / с изключение на частта от въпроса, относим към акта за узаконяване, за който няма мотиви/, но прегледът на мотивите на въззивния съд не сочи, че е процедирано в противоречие със сочената от касаторите практика на ВКС. Напротив, в съответствие с нея, въззивният съд се е произнесъл по спорния предмет на делото пред въззивната инстанция в пределите на въззивна проверка, очертани с въззивната жалба и отговора по нея, като е обсъдил подробно единственото заявено с въззивната жалба на ищеца оплакване по правилността на първоинстанционното решение, ограничено само до необсъждане на декларация по чл.56, ал.2 ЗТСУ / отм./.Видно от въззивната жалба, такава декларация ищецът твърди да е придружавала акта за узаконяване № 8/8.06.2000 г. и да е съществуваща и да е представена по делото, и с която в полза на ищеца още през 2000 г. е било учредено право на строеж на процесния обект, поради което ищецът е станал негов собственик именно на това основание, а не основание договора за продажба по нот. акт № 42/2006 г. Съгласно чл.269, изр.второ ГПК именно това оплакване на ищеца определя предмета на въззивната проверка за правилност, доколкото и ответникът с отговора на въззивната жалба е взел становище само по него. Въззивният съд е изложил своите мотиви по това оплакване, с които го е приел за неоснователно, част от които мотиви и по същество отричат правната възможност по реда на чл.56, ал.2 ЗТСУ /отм./ дори и да е съставена такава декларация и да е налична по делото, тя да е годна за породи правни последици за ищеца, също така сочат, че това възражение не е било предмет на делото като незаявено нито с исковата молба, нито до приключване на първоинстанционното производство. Ето защо въззивният съд не е допуснал процедиране в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.269, изр. второ ГПК. Въззивният съд е изложил решаващ мотив и по същество за неоснователност на този довод на въззивника дори и да има такава декларация и да е приета по делото, за който решаващ извод нито един от поставените въпроси от касатора не се отнася, поради което липсата на производство по възстановяване на книжа / предмет на втората част на въпрос 1-изр.второ/ не може самостоятелно да обуслови допускане на касационното обжалване, защото няма да се отрази върху горепосочения решаващ извод на въззивния съд за неоснователност на довода на въззивника, че е придобил процесния обект по силата на учредено му право на строеж по чл.56, ал.2 ЗТСУ / отм./.

Останалите въпроси 2,3 и 4 също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, защото първо, са необуславящи изводите на въззивния съд в решението му- въззиният съд не е обсъждал такива, и второ, представляват оплакване за допуснати от въззивния съд нарушения на цитираните разпоредби на ГПК процесуалните правила по ГПК, което не може да бъде обсъждано в производството по чл. 288 ГПК, в чиито рамки съдът не проверява правилността на обжалваното решение, включително дали е постановено при спазване на процесуалните правила. Следва да се отбележи, че направената от касатора обосновка по тези въпроси не кореспондира със съдържанието на протокола от откритото съдебно заседание пред въззивния съд на 06.03.2023 г., видно от стр.4 н който изявленията на пълномощниците на страните са се отнасяли до възложената на ответното дружество в хода на делото с постановление за възлагане от 11.09.2020 г. /неточно посочено като от дата 16..09.2020 г./ на ЧСИ Ш.Дервиш, сграда на площ от 20 кв.м. с идентификатор, завършващ на 4, намираща се в същия поземлен имот, което постановление за възлагане е било прието още в първоинстанционното производство, не е оспорено, нито по отношение на него са правени оплаквания с въззивната жалба, поради което правата на длъжника в изпълнението /ищец по настоящето дело и жалбоподател / спрямо този обект не са в предмета на делото с оглед ограничението по чл.269, ал.2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установяват пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК, вкл. не се установява и очевидна неправилност, каквато касаторът и само бланкетно сочи.

С оглед изхода на спора касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. Касаторът следва да заплати на ответника разноски в касационното производство за защита от адвокат в размер от 2400 лв., удостоверен разхода с приложените към отговора на касационната жалба документи- договор и разписка.

Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК