Определение № 722 от 10.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 267/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. Е. против решение № 626 / 08.12.2011 год. по гр.д.№ 996 / 2011 год. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3710 / 06.07.2011 год. по гр.д.№ 958 / 2009 год. на Районен съд –Разлог, с което са отхвърлени предявените от касатора против М. Х. Х. обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл.422 вр. с чл.124 ал.1 ГПК и чл.86 ал.1 ЗЗД, за установяване вземане на Н. Е. към М. Х. на основание запис на заповед от 29.02.2008 год., в размер на 18 000 лева и за осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение за забава в издължаване на главницата по установителния иск, в размер на 4 164,42 лева, за периода 30.03.2008 год. и до предявяването на исковата молба. Касаторът оспорва правилността на решението, като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано. Намира изводите на съда за липса на каузално правоотношение ,в обезпечение на което е издадена процесната запис на заповед, в логическо несъответствие с установените по делото факти и конкретно с твърдените от самия ответник и доказани частични погашения на сумата по записа на заповед. В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване сочи хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответната страна – М. Х. Х. - не е взел становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, констатира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, в срока по чл.283 ГПК и е редовна с оглед изискванията на чл.284 ГПК, като е насочена срещу валиден и допустим въззивен съдебен акт. По допускане на касационното обжалване настоящият състав прецени следното: Предявявайки установителен иск по чл.422 ГПК, за установяване задължение на ответника въз основа на запис на заповед от 29.02.2008 год., самият ищец е заявил наличието на каузални правоотношения с физическото лице М. Х., в обезпечение на задължения на същото по които е издаден менителничния документ: договор за заем, за сума от 3 000 лева и остатъчна цена на доставено от ищеца на ответника брашно, в размер на 15 000 лева. Ответникът е оспорил твърдените от ищеца каузални правоотношения, като кумулативно е противопоставил извършени частични плащания, на основание записа на заповед от 29.02.2008 год. / 14 бр. разписки, две от които с непотвърдена категорично автентичност за подписа на ищеца /, но твърдейки, че менителничния ефект е издаден в обезпечаване „ задължаването му към ищеца за бъдеща съвместна търговска дейност / откриване на собствена фурна /„. Само по себе си възражението не конкретизира ясно договорно основание на извършените частични погашения, но потвърждава обезпечителна функция на менителничния документ. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства / 12 бр. разписки с потвърдена автентичност на подписа на ищеца като издател, за сума от 6 412,34 лева / и свидетелски показания, се установява възникнало между страните правоотношение по договор за заем, за сума от 3 000 лева, задължението за връщане на която е погасено с извършените частични плащания, надхвърлящи размера от 3 000 лева. Пак въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е счел, че договор за търговска продажба на брашно се установява сключен, но между ищеца и търговското дружество, представлявано от ответника - „ Зърнени храни „ / с неустановена по делото правноорганизационна форма като търговско дружество /, [населено място]. Съдът е изложил съображението, че записа на заповед може да се издаде и в обезпечаване задължението на трето, а не на издателя му лице, но такова твърдение за съдържанието на каузално правоотношение с ответника ищецът не е заявил, а и не се доказва. В изложението по чл. 284 ал.3 вр. с чл. 280 ал.1 ГПК касаторът е поставил следния процесуалноправен въпрос: Установеното частично плащане на ответника на същото основание, не съставлява ли признание на иска по основание, освобождаващо ищеца от задължението да доказва това основание и за цялото вземане. Въпросът е непрецизно поставен. Не става ясно кое правно основание, като съвпадащо основание на предявения иск и частичните плащания, касаторът визира. Такова общо формално основание е само записа на заповед, но при различие в твърденията на страните за каузалното правоотношение, което обезпечава. От друга страна, частичните плащания по записа на заповед, при оспорено от ответника твърдение на ищеца за паралелните каузални правоотношения ,които менителничния ефект обезпечава, са съобразими по различен начин с оглед мотивите на въззивното решение, което приема за доказано каузалното правоотношение по договор за заем и недоказано каузалното правоотношение по договор за търговска продажба. Транспониран към процесния спор въпросът очевидно се отнася до това: извършените от ответника частични погашения с основание записа на заповед / тъй като това е само съвпадащото формално правно основание в становищата на страните / не съставляват ли признание за каузалните правоотношения, твърдяни от ищеца и досежно цялото претендирано вземане. По отношение на частта от въззивното решение, с което е прието за установено възникнало каузално правоотношение по договор за заем между страните, обезпечено със записа на заповед и задължението на заемателя – ответник по което е погасено с частичните му плащания, така поставен въпросът е неотносим. Въззивният съд е приел доказано това основание, а по отношение прихващане на частично платеното от ответника, като погашение на задължението по договора за заем, обосновало на това основание отхвърляне на иска по чл.422 ГПК в тази му част, касаторът не е формулирал правен въпрос. Досежно отреченото като доказано по твърдението на ищеца каузално правоотношение по договор за търговска продажба и ако би се приело прецизирането му, така поставеният въпрос е правен въпрос, по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като въззивното решение е мотивирано с установените по делото факти относно връзката между абстрактното / по записа на заповед / и твърдените от ищеца каузални / по договори за продажба и заем / правоотношения, като обезпечени със записа на заповед. Не се явява, обаче, обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК .Налице е непротиворечива съдебна практика - решения постановени по реда на чл.290 от ГПК, съгласно които в хипотезата на предявен иск за вземане, основано на запис на заповед, ищецът / кредитор / следва да докаже фактите от които вземането му произтича, респ. твърдяното каузално правоотношение и задължението по него - изискуемост и размер, а ответникът / длъжник / - да изчерпи и докаже възраженията си срещу вземането, които могат да бъдат абсолютни / срещу формата или съдържанието на документа / или лични, основани на отношенията му с кредитора / реш. № 31 от 05.04.2012 год. по т.д.№ 55 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС; реш.№ 105 от 03.07.2012 год. по т.д. № 564 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС ,съдържащо и обобщение на съдебната практика по въпроса /. Според възприетото в тези решения, при възникнал спор, всяка от страните следва да докаже твърдените от нея факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Обстоятелството, че ответникът е погасявал задължение по записа на заповед, но при твърдение за „ каузално правоотношение „ различно от твърдяното от ищеца, не освобождава последния да докаже каузалното правоотношение, което сам твърди и задължението на ответника по същото. Не съществува причина така утвърдилата се непротиворечива съдебна практика да бъде променяна или осъвременявана, в който смисъл и отговора на зададения въпрос не се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК вр. с т.4 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, състав на второ търговско отделение на ВКС