Определение № 3763 от 21.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 434/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Н. Г., [населено място], чрез адвокат Д. Р., против въззивно решение № 1101 от 05.11.2024 г. по в.гр.д. № 1905/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което първоинстанционното решение № 260112 от 12.02.2024 г. по гр.д. № 9020/2020 г. на Софийския градски съд е частично отменено и вместо това предявените от жалбпоподателката срещу И. Д. К. искове, както следва: по чл. 87, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД за разваляне на сключения между наследодателя на ищцата М. Николов К. и ответницата договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 159, том IIІ, рег. № 12757, нот. дело № 472/2019 г. на нотариус В. Георгиева, на недвижим имот с идентификатор 68134.4082.619.1.93, представляващ апартамент № 93, находящ се в [населено място],[жк], блок 19, вход 4, етаж 7, със застроена площ от 56, 48 кв. м., заедно със зимнично помещение и прилежащите 0,820 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, поради неплащане на уговорената цена, както и по чл. 108 ЗС за признаване на установено на ответницата, че ищцата е собственик па процесния имот на основание наследяване по закон, и за осъждането на ответницата да предаде владението върху апартамента, са отхвърлени като неоснователни. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, постановено е в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и е необосновано.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от И. Д. К., [населено място], чрез адвокат Е. Ф., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, твърденията в касационната жалба са недопустими и неоснователни. Направено е и искане за присъждане на разноски, за което е представен договор за правна защита и съдействие от 28.01.2025 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че първоначално са предявени в условията на евентуалност иск за прогласяване на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 159, том IIІ, рег. № 12757, нот. дело № 472/2019 г. на нотариус В. Георгиева, на недвижим имот – апартамент – за нищожен поради противоречие с добрите нрави, както и иск за разваляне на договора поради неплащане на цената по него. След надлежното оттегляне на иска за нищожност, е прието, че пред въззивната инстанция производството е останало висящо по иска за разваляне на договора за продажба и по иска за признаване за установена собствеността на ищцата върху процесния имот на основание наследяване по закон, както и предаване на владението върху него, като съдът е посочил, че следва да провери служебно и наличие на нищожност, произтичаща от формата или съдържанието на договора. Определено е, че спорно между страните е дали е налице основание за разваляне на договора за продажба на недвижим имот поради неплащане на цената предвид твърденията на ищцата, че цената не е платена по банков път, което ответницата не оспорва, а тя от своя страна поддържа, че цената е била платена в брой. Посочено е, че не се спори по обстоятелствата, че ответницата владее имота, както и че ищцата е единствен наследник по закон на продавача по сделката.

От фактическа страна, въз основа на събраните по делото свидетелски показания, кредитирани от съда като непротиворечиви, е установено, че наследодателят на ищцата – неин дядо – и ответницата са живели на семейна начала в продължение на три години преди смъртта му, като дядото имал инцидентни контакти с внучката си - ищцата, когато тя е идвала в България. Относно формата на сделката е прието, че същата е спазена, като съдът в допълнение е отбелязал, че сделката не е сключена и в противоречие с добрите нрави. Аргументирал се е, че продажбата на апартамента на цена равна на данъчната оценка и съответно по-ниска от пазарната е обусловено от близките отношения между продавача и купувачката, а вещото лице, изготвило оценителната експертиза, не е взело предвид запазеното пожизнено право на ползване на жилището от продавача.

По отношение на иска за разваляне на договора поради неплащане на цената съдът е посочил, че твърдението на ищцата, че цената не е платена по банкова сметка на продавача не е оспорено от ответницата, която възразява, че същата е заплатена в брой. В нотариалния акт от 28.11.2019 г. е отразено изявление на двете страни, че продажната цена е заплатена на продавача преди изповядване на сделката. Приел е, че е в доказателствена тежест на ищцата да обори изявлението на наследодателя ѝ, направено пред нотариус и съдържащо се в текста на нотариалния акт, че е получил сумата, като по делото не са ангажирани доказателства, които го опровергават. Тази част от съдържанието на нотариалния акт се ползва се с формална доказателствена сила относно факта на писменото изявление и неговото авторство, поради което преценката на съда за верността на съдържащите се в него изявления се основава на всички доказателства по делото. Направен е извод, че с това изявление продавачът е заявил неизгодни за него факти, поради което то има сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател и обвързва ищцата като негова наследница. В заключение е приел, че не е налице основание за разваляне на договора поради неплащане на цената и следователно са неоснователни и обусловените искове за признаване на установено, че ищцата е собственик на имота, и предаването на владението му.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Правилно ли е съдебно решение, в което съдът е формирал вътрешното си убеждение въз основата на факти и обстоятелства, за които липсват каквито и да е доказателства по делото, а са изведени по тълкувателен път от съда, въз основа на твърдение на една от страните в хода по делото?“. Твърди се, че въпросът е разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС, както и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

2. „Чия е доказателствената тежест в процеса при въвеждане на отрицателен юридически факт от една от страните по делото за неполучаване на продажната цена, когато насрещната страна въвежда само твърдение, че я е заплатила? Чия е доказателствената тежест за установяване начина и факта на плащане?“. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. „Правилно ли е съдебно решение, в което решаващият съд приема за осъществен юридически факт – плащане на цена над 10 000 лв. в брой, представляващо нарушение на Закона, ограничаващ разплащанията в брой (ЗОРБ), като начинът на заплащане на продажната цена (в брой или по банков път) не е посочен в нотариалния акт за покупко-продажба на имота, няма изрично изявление на страните, че плащането е в брой, и няма никакви доказателства за начина на плащане по делото?“. По този въпрос също се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. „Постановено при очевидна неправилност ли е съдебно решение, в което се приема, че не са нарушени добрите нрави, когато е налице очевидна нееквивалентност на продажната цена на имота и неговата пазарна стойност?“.

5. „Правилно ли е съдебно решение, в което изявлението на страните, че продажната цена е заплатена преди нотариалния акт без посочване в брой или по банков път, е изтълкувано от съда като равносилно на заплащане в брой при действието на забраната за разплащания в брой в сила от 2011 г., и за което плащане не се представят никакви доказателства?“.

В изложението е посочено, че последните два въпроса са поставени с цел установяване на очевидната неправилност на обжалваното решение.

Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че по поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първият, третият и петият въпрос поначало не могат да обосноват допускането на касационното обжалване, защото така зададени касаят правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Противно на аргументацията, изложена във връзка с първия въпрос, съдът е посочил изрично, че изявлението на страните по сделката е, че уговорената цена е била изплатена към деня на подписване на нотариалния акт. Съдът е приел, че посоченото обвързва ищцата като наследник на лицето, направило изявлението, но дори и да се приеме, че тя може да го оспорва, то не са събрани доказателства, които да го опровергаят. Тоест съдът е основал преценката си на всички събрани по делото доказателства, включително текста на подписания между страните договор, а не единствено върху твърденията на ответницата. Твърденията в третия въпрос се навеждат за пръв път в изложението, поради което няма произнасяне по тях от въззивната инстанция и следователно не са от значение за изхода на делото. Петият въпрос преповтаря поддържаното в първия и третия, поради което и за него важи вече посоченото. Във връзка с него и с четвъртия въпрос следва да се отбележи, че основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК са самостоятелни и различни от тези по ал. 1 на същия член и при релевирането им няма необходимост от формулирането на конкретен въпрос. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. В настоящия случай няма основание да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно, доколкото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Единственият относим към дейността на въззивната инстанция въпрос е вторият, касаещ разпределението на доказателствената тежест, но не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. В конкретния случай подобна обосновка на въпроса не е изложена от жалбоподателката. Нотариалният акт за сделка, като официален свидетелстващ документ с материална доказателствена сила удостоверява фактите, които са се осъществили пред нотариуса: явяването на страните по сделката или техните представители пред нотариуса, прочитането на нотариалния акт и изявлението им, че са съгласни със съдържанието на прочетения акт. Страната (или неин правоприемник), която оспорва някой от удостоверените от нотариуса факти, носи тежестта да докаже пълно (по несъмнен начин) твърдените от нея различни факти. Трайната съдебната практика приема, че изявлението за получаване на продажната цена има характер на разписка и тежестта от опровергаването на това изявление се носи от страната, която го оспорва, няма необходимост от изоставяне, промяна или осъвременяване.

С оглед изхода от спора, направеното искане и предвид разпоредбата чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 3700 лв.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд