Определение № 1626 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 237/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Б. К. Ш., подадена чрез адвокат Б., срещу определение № 1172/23.10.2024 г. по ч. гр. д. № 840/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено протоколно определение № 1351/10.07.2024 г., постановено по гр. д. № 2597/2023 г. на Районен съд – Благоевград, с което е прекратено производството по делото по отношение на отрицателните установителни искове с правно основание чл. 124 ГПК, предявени срещу ответника Л. Й. П., поради тяхната недопустимост. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Допустим ли е отрицателен установителен иск за установяване, че праводателят на приобретателя не е бил собственик към момента на прехвърлителната сделка и налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск против лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в т. 3б от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, Определение № 538 от 16.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4831/2016 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 176 от 25.10.2016 по гр. д. № 721/2016 г. на ВКС, І г. о., Решение № 82 от 28.01.2021 г. по гр. д. № 3894 по описа за 2019 г. на ВКС, II г. о., Решение № 126 от 10.11.2016 год. по гр. д. № 744 по описа за 2016 год. на ВКС, II г. о. и др. Подадени са отговори в срок от насрещните страни по частната касационна жалба – Л. Й. П., представляван от адв. Р. И. и Р. Л. П., представлявана от адв. Ю. А., в които са застъпени становища за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на подадената жалба. Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. Производството по делото е образувано по обективно и субективно съединени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК: за признаване за установено, че Л. Й. П. не е собственик на поземлен имот с идентификатор № ***, тъй като не е придобил същия по давност, и на разположената в него сграда с идентификатор № *** по КККР на [населено място], общ. Б., област Б., тъй като не е придобил същата по давност и тъй като сградата не е съществувала като годен предмет на правото на собственост към момента на съставяне на констативния нотариален акт за собственост; за признаване за установено, че Р. Л. П. не е собственик на процесния поземлен имот, тъй като е придобила имота от несобственик. С исковата молба се иска също, на основание чл. 26, ал. 2, изр. първо от ЗЗД, съдът да прогласи за нищожен договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 141, том I, peг. № 5613, дело № 128 от 2022 г. по описа на нотариус М. Г.-К. в частта, в която Л. Й. П. е прехвърлил на Р. Л. П. собствеността върху процесната сграда с идентификатор № ***, поради невъзможен предмет. Обстоятелствата, на които се основава исковата молба, са че ищцата се легитимира като собственик на процесния имот на основание придобивна давност чрез упражнявано владение от 1996 г. В периода от 1955 г. до 1995 фактическа власт върху имота и находящата се в него жилищна сграда е била упражнявана от нейния баща. Сградата се е срутила през 2015 г. На 10.08.2022 г. ответникът Л. Й. П. /брат на нейния баща/ се е снабдил с констативен нотариален акт, с който е удостоверено правото му на собственост върху имота и сградата на основание давностно владение. На 17.08.2022 г. същият е прехвърлил на ответницата Р. Л. Й. правото на собственост върху същите. Въззивният съд е изложил съображения, че към момента на предявяване на исковата молба ответникът Л. Й. П. се е разпоредил с процесния имот в полза на ответницата и негова дъщеря Р. Л. П.. С оглед това, съдът е обосновал извод, че предявеният срещу него отрицателен установителен иск е недопустим, поради липса на правен интерес, доколкото се претендирало установяването на липса на право на собственост у ответника към един минал момент, предхождащ подаването на исковата молба. Приел е още, че при уважаване на отрицателен установителен иск спрямо лице, което вече се е разпоредило с отричаното от ищеца право правните последици не биха рефлектирали в правната сфера на ищеца, като запазят или обогатят имуществото му, в резултат на което Б. К. Ш. нямала правен интерес от водене на делото срещу ответника Л. Й. П.. По наличието на основанията за допускане на касационно обжалване: По процесуалноправният въпрос относно наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост спрямо лице, което се е разпоредило със собствеността преди предявяване на иска, са налице общата и специалната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, с оглед констатираното противоречие на приетото в обжалвания акт с практиката на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т. 3Б, решение № 176 от 25.10.2016 по гр. д. № 721/2016 г. на първо г. о., решение № 82 от 28.01.2021 г. по гр. д. № 3894/2019 г. на второ г. о., решение № 126 от 10.11.2016 год. по гр. д. № 744/2016 год. на второ г. о. и решение № 5 от 11.01.2023 г. по гр. д. № 1083/2021 г. на второ г. о. Частната касационна жалба по същество е основателна. В цитираната по-горе практика е прието, че е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба. Наличието на правен интерес се обосновава с това, че както когато се снабдява с нотариален акт за собственост по давност, така и когато се разпорежда с чуждия имот ответникът на практика оспорва правото на собственост на действителния собственик. В този случай ищецът има правен интерес да предяви иска за собственост /положителен или отрицателен/ както спрямо последният приобретател на имота, така и срещу неговия праводател, независимо че последният се е разпоредил с имота преди подаване на исковата молба. Посочено е, че насочвайки иска както срещу приобретателя, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение и на двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост. Изложените в обжалвания акт съображения, че при уважаване на отрицателен установителен иск спрямо лице, което вече се е разпоредило с отричаното от ищцата право, правните последици не биха рефлектирали в нейната правна сфера, са относими за хипотеза, каквато не е настоящата, при която приобретателят на правото не е страна по делото. В случая исковете са насочени както срещу праводателя, така и срещу приобретателя на вещта. С оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор, следва да се приеме, че е налице правен интерес и от исковете срещу праводателя, който се е снабдил с констативен нотариален акт и е извършил прехвърлителна сделка в полза на втората ответница. С оглед изложените по-горе съображения, основателни са наведените в жалбата оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел, че липсва правен интерес от предявените искове срещу ответника Л. Й. П., което обуславя недопустимостта на същите. Обжалваното въззивно определение и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд следва да бъдат отменени като постановени в нарушение на съдопроизводствените правила и делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,