Определение № 467 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 824/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Община Харманли, представлявана от кмета й М. К., срещу решение № 7124 от 22.10.2019г. по в. гр. дело № 82/2019г. на СГС, ГО, ІІ „Б“ състав, с което е потвърдено решение № 498937 от 02.10.2018г. по гр.д.№13632/2017г. на СРС, 29 състав в частта му, с която Община Харманли е осъдена да заплати на ищеца Г. Ж. Н., на основание чл. 49 ЗЗД, сумата 5 167.41 лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди от погиване на движими вещи и покъщнина – собственост на родителите на ищеца Ж.: К. Г. Н. и Ж. Н. Х., починали при наводнението в [населено място] на 06.02.2012г., ведно със законната лихва от 06.02.2012г. до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни предявените искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за солидарното осъждане на Община Харманли и Министерство на отбраната за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, причинени от горепосочения деликт, и за осъждането само на Министерство на отбраната като предпочитан ответник за горепосочените вреди от горепосочения деликт, е влязло в сила като необжалвано. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск срещу Община Харманли да бъде отхвърлен изцяло поради липса на пасивна материалноправна легитимация, тъй като язовирът, от чиято разрушена стена е причинен процесния деликт, не е собствен на Общината – касатор, а на Държавата. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски в касационното производство. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба Община Харманли навежда основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 и ал. 2 ГПК в производствата по искове по чл. 49 ЗЗД, има ли право ответникът да твърди и да доказва обстоятелства, изключващи вината му, включително обстоятелство, че не той, а трето лице е собственик на недвижимия имот, от неподдържането на който са настъпили вреди, или подобни твърдения биха били ирелевантни или недопустими в производствата по такива искове?“; 2. „Длъжен ли е съдът служебно да следи за правото на собственост на общините/държавата върху съответните недвижими имоти и допустимо ли е ответникът по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД да навежда възражения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот, неподдържането на който е довело до настъпването на вреди или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в тези актове субект е собственик на актувания имот, като материалната доказателствена сила на тези актове може да бъде оборвана само от трети лица, и то в производства, в които същите претендират самостоятелни права върху съответните имоти?“, и 3. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото – приети и относими към конкретния спор или може да обоснове изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства и пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото?“, по които сочи разрешаването им във въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 147/19.06.2012г. по гр.д. № 582/2011г. на ІV г.о.; решение № 169/27.02.2018г. по гр.д. № 879/2016г. на ІІ т.о.; решение № 149/12.06.2013г. по гр.д. № 647/2012г. на ІV г.о.; решение № 61/26.05.2014г. по гр.д. № 7685/2013г. на ІІ г.о.; решение № 236/28.01.2015г. по гр.д. №692/2013г. на ІІІ г.о.; решение № 71/28.04.2015г. по гр.д. № 6943/2014г. на І г.о.; решение № 65/30.07.2014г. по т.д. № 1656/2013г. на ІІ т.о.; решение № 220/02.10.2015г. по гр.д. № 2314/2015г. на ІІІ г.о. и решение № 113/18.05.2016г. по гр.д. № 5961/2015г. на ІІІ г.о.. Касаторът релевира по всички поставени въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Последната извежда от две обстоятелства: от една страна искът с правно основание чл. 49 ЗЗД е уважен единствено и само срещу Община Харманли като собственик на язовир „Ешмеджика“ с площ 28.621 дка, а причинените вреди са следствие от скъсването на язовирната стена на язовир „Иваново“, чиято площ е значително по-голяма - 472.5 дка; от друга страна въззивният съд е приел, че в настоящото исково производство ответниците изобщо нямат право да твърдят и доказват, че не са собственици на процесния язовир, което е равносилно в случая на невъзможност да оспорват вината си за настъпването на вредоносния резултат. Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/ - Г. Ж. Н. депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който заявява становище за отсъствието на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Моли за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт по гражданскоправен спор по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Предмет на касационното обжалване е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД срещу Община Харманли за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, причинени от наводнение в [населено място], Община Харманли, на 06.02.2012г., причинено от скъсване на язовирната стена на язовир „Иваново“ (наричан още „Азмака“ и „Ишмеджика“). Ищецът е наследник по закон (син) на починалите в резултат на наводнението К. Г. Н. и Ж. Н. Х. и в това си качество претендира имуществени вреди от процесния деликт от погиването на движими вещи и покъщнина – собственост на неговите родители. Въззивният съд е приел за осъществен фактическия състав на чл. 49 ЗЗД по отношение на ответника Община Харманли, тъй като от заключението на приетата техническа експертиза на вещото лице Г. се установява, че причина за скъсване на язовирната стена на язовир „Иваново“ не е природно бедствие, а противоправно бездействие на длъжностни лица на ответната община – собственик на язовира, изразяващо се в непредприети мерки за предотвратяването на „предаварийното състояние“ на язовира, датиращо от поне една година отпреди процесния деликт, дължими съгласно чл. 139, ал. 1 и ал. 2 Закона за водите (ЗВ), редакция публ. ДВ бр. 80/2011г., действала към 06.02.2012г.. Според горепосочената правна норма поддръжката и ремонтно-възстановителните дейности на съоръженията по чл. 138, ал. 4, т. 1 (изграждане и поддържане на диги, корекции на реки и дерета и др.) се осъществяват от собственика или ползвателя им, освен ако в разрешителното по чл. 50 или в договора за концесия е уговорено друго. Тези правни субекти поддържат и проводимостта на речното легло, диги, корекции на реки и дерета и др. хидротехнически и защитни съоръжения в съответствие с параметрите на преливните съоръжения на разстояние до 500м. от язовирните стени. Според неоспореното от страните заключение на техническата експертиза и приетите по делото писмени доказателства, язовирната стена и други съоръжения на язовир „Иваново“ години преди деликта са били неизправни, имало е пропадания и слягания в тялото на язовирната стена, основният изпускател на язовира е бил в трайно неизправно състояние, спирателният кран не е можел да се отвори и практически изпускателят не е могъл да се ползва за предварително източване на водата, т.е. по предназначение. Експлоатацията на язовира не е била правилна, не се е осъществявала никаква техническа поддръжка, не е имало назначено лице, което да отговаря по смисъла на Наредба № 13/29.01.2004г. за условията и реда за осъществяване на техническата експлоатация на язовирните стени и съоръженията към тях, поради което противоправно поведение на 06.02.2012г. язовирната стена се е скъсала и е причинила наводнението на [населено място] и процесните вреди. Вещото лице Г. е категоричен, че причина за скъсването на язовирната стена е преливане на водни маси през стената от формирала се висока водна вълна, след интензивни дъждове, снеготопене и ледоход, поради невъзможност да се отвори повредения спирателен кран на основния изпускател. Изводът за осъществено виновно противоправно бездействие на длъжностни лица на Община Харманли, която като собственик е била длъжна да поддържа в техническа изправност и да ремонтира и възстанови язовирната стена и основният изпускател, съгласно чл. 139, ал. 1 и ал. 2 ЗВ в редакцията, действала към 06.02.2012г., въззивният съд е направил въз основа на всички приети по делото относими доказателства (заключение на техническата експертиза на вещото лице Г., многобройната писмена кореспонденция между Кмета на Община Харманли, Областния управител на област Хасково и Министерство на отбраната през периода 2007г. – 2012г., установяваща констатираните от съдебния експерт технически неизправности на язовира и произтичащата от тях потенциална опасност от наводнение, и други писмени доказателства). По възражението на ответника Община Харманли, че не разполага с пасивна материалноправна легитимация да отговаря по иска, тъй като не е собственик на язовира, респективно на разкъсаната язовирна стена, въззивният съд е посочил, че процесният язовир е с местно значение и се използва за напояване от местното население (факт, установен от заключението на служебно допуснатата техническа експертиза за статута на язовира като самостоятелен обект на правото на собственост на вещото лице Л. Г.), като географски попада в територията на две общини – Община Харманли и Община Хасково. Като язовир от местно значение, той е общинска собственост по силата на пар. 7, т. 2 ПЗР на ЗМСМА, а впоследствие и съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС. Според по-късно приетата разпоредба на чл. 19, ал. 1, т. 4 ЗВ, публ. ДВ бр. 67/1999г., в сила от 28.01.2000г., язовирите, които не са публична държавна собственост съгласно приложение № 1 към чл. 13 ЗВ (в този списък не попада процесния язовир „Иваново“) и които не са собственост на други юридически или физически лица, съставляват публична общинска собственост. Съобразявайки и легитимиращото действие на съставения акт за общинска собственост № 250/28.03.2000г., с който Община Харманли е актувала като публична общинска собственост язовир „Ешмеджика“ с площ от 28.621 дка, с посочено правно основание – пар. 7, т. 2 ПЗР на ЗМСМА, СГС е намерил за установено, че Община Харманли е собственик на процесния язовир, доколкото последният не е публична държавна собственост, нито е частна собственост на трети физически или юридически лица, за което липсват доказателства по делото. Всъщност изводът за пасивната материалноправна легитимация на Община Харманли произтича от вещнотранслативния ефект на нормата на пар. 7, т. 2 ПЗР на ЗМСМА, според която с влизането й в сила, в собственост на общините преминават язовирите, езерата и принадлежащите към тях плажове, кариери за инертни и други материали от местно значение, т.е. касае се за придобиване на правото на собственост от Община Харманли върху язовира ex lege (с влизане в сила на ЗМСМА). Въззивният съд е посочил, че дори част от язовира да се намира на територията но Община Хасково, с оглед заключението на служебно допусната техническа експертиза, че язовирът е на територията на две общини – Община Харманли и Община Хасково, то тогава е налице разделна собственост или съсобственост върху язовира. Следователно би имало „вина на неколцина“ по смисъла на чл. 53 ЗЗД и солидарна отговорност на възложителите на работата на съделиквентите, при която хипотеза ответникът Община Харманли отново отговаря съгласно чл. 49 ЗЗД в пълен обем за процесните вреди. Този извод, според СГС, е относим и в хипотеза на съсобственост или разделна собственост между Община Харманли и Държавата чрез Министерство на отбраната върху процесния язовир. Наред с горепосочените решаващи правни изводи за отговорността на Община Харманли за вредите от процесния деликт в пълен обем и при наличие на солидарна отговорност в хипотезата на чл. 53 ЗЗД при съсобственост върху язовира с трети правни субекти, въззивният съд е изложил и допълнителни съображения за това, че в процеса не е установено по безспорен начин правото на собственост на Държавата върху част от язовира. Напротив установено е, че Община Харманли е станала собственик на язовир „Иваново“ ex lege, с влизане в сила на пар. 7, т. 2 ПЗР на ЗМСМА, при което дори да беше издаден акт за държавна собственост за част от язовира, то той не би имал правопораждащо действие, нито легитимиращо такова. Съставеният акт за държавна собственост № 0567/2003г. е за предоставен за ползване на Министерство на отбраната „част от учебен полигон, представляващ незастроен поземлен имот с площ 2 610 573 кв.м“, при което не може да бъде направен фактически извод, че касае процесния язовир или част от него, в какъвто смисъл е и заключението на техническата експертиза на вещото лице Г.. Като собственик на язовира, Община Харманли, според въззивния съд, е следвало да прояви активност и да извършва контрол на начина на експлоатацията му, а при констатирано неправомерно ползване – по съответния законов ред да организира преустановяването му. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираните от касатора въпроси в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба не осъществяват горепосоченото общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са от обуславящо значение за крайния изход на конкретния правен спор. Първият въпрос за носената от страните доказателствена тежест за установяване, респективно опровергаване, на правнорелевантните факти по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД и в частност за правото на ответника да установява обстоятелства, изключващи вината му, въобще не е включен в предмета на настоящия спор. Това е така, тъй като деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД е безвиновна, гаранционно-обезпечителна отговорност, която досежно субекта й (възложителя на работата) изисква наличие на възлагане на работа, при и по повод на която изпълнителят й – физическо лице е причинил вреди. Фактическият състав на деликта по чл. 45 ЗЗД, изискващ виновно поведение, следва да е осъществен по отношение на прекия причинител на деликта (деликвент). Ето защо въпрос за вината на ответната община като възложител на работата по поддръжката на техническата изправност на процесния язовир не може да се обсъжда в хипотезата на чл. 49 ЗЗД, такъв въпрос не е обсъждан от въззивния съд и той е без каквото и да е правно значение. Що се отнася до принадлежността на правото на собственост върху процесния язовир, доколкото съгласно чл. 139, ал. 1 и ал. 2 ЗВ, редакция публ. ДВ бр. 80/2011г., действала към 06.02.2012г., собственикът е законово задължен да поддържа и да извършва ремонтно-възстановителните дейности на язовира, тя е от значение за определяне на субекта на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД и е включена в предмета на доказване по настоящото дело. Чия е собствеността на язовир „Иваново“ е основния спорен въпрос, който са обсъждали първата и въззивната инстанции, произнасяйки се по възражението на Община Харманли, че тя не е собственик на язовира, респективно не е собственик на целия язовир, намиращ се на териториите на две общини. Следователно въззивният съд не е приел за ирелевантни или недопустими твърденията на касатора, че не той, а друг правен субект, като собственик на водното съоръжение, следва да отговаря за причинените вреди, на основание чл. 49 ЗЗД. Напротив въз основа на съвкупен анализ на всички приети по делото доказателства (заключение на техническа експертиза за статута на имота и писмени доказателства, само част от които са актовете за държавна и общинска собственост) и след приложение на относимите правни норми, решаващият съд е достигнал до правния извод, че Община Харманли е собственик, респективно съсобственик на процесния язовир, което обстоятелство е от значение за отговорността му по чл. 49 ЗЗД. Поради това да се отговаря на въпрос има ли право ответник в производство по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД да доказва, че не той, а трето лице е собственик на вещта, от неподдържането на която са причинени вредите, доколкото, според твърденията на касатора, СГС е счел това за ирелевантно и недопустимо, би било лишено от каквото и да било значение по конкретния спор. Вторият въпрос на касатора за задължението на съда да следи служебно за правото на собственост на общините/държавата върху недвижим имот и дали е допустимо ответникът по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД да оспорва материалната доказателствена сила на актовете за държавна или общинска собственост, легитимиращи този ответник като собственик, не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд в настоящото производство, поради което не удовлетворява изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол. Въпрос за служебен контрол на съда за правото на собственост върху процесния язовир въобще не е стоял пред решаващия съд, тъй като принадлежността на правото на собственост върху язовира, с оглед определяне на субекта на задължението да го поддържа в техническа изправност по правилото на чл. 139, ал. 1 и ал. 2 ЗВ, редакция публ. ДВ бр. 80/2011г., който и отговаря по чл. 49 ЗЗД, е включен в предмета на делото от самия ищец, а с направеното оспорване – и от ответната община. Въпросът за доказателствената сила на актовете за държавна и общинска собственост, приети като доказателства в процеса, макар обсъждан от въззивния съд, няма решаващо значение за крайния му извод досежно принадлежността на правото на собственост върху процесния язовир. Правото на собственост на Община Харманли е изведено от разпоредбата на пар. 7, т. 2 ПЗР на ЗМСМА като придобито ex lege, въз основа на подробни обсъждане и анализ на всички приети по делото доказателства, проследяващи статута на язовир „Иваново“ от въвеждането му в експлоатация през 1962г. до момента на приключване на съдебното дирене, през който период язовирът не е променял предназначението си на язовир с местно значение, използван за напояване от местното население. Проследено е и развитието във времето на нормативната уредба, регламентираща собствеността на язовирите, като са съпоставени нормите на пар. 7, т. 2 ПЗР на ЗМСМА, чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС и чл. 19, ал. 1, т. 4 ЗВ, първоначална редакция, всички определящи язовирите с местно значение, които не са публична държавна собственост или частна собственост на физически или юридически лица, като общинска собственост. В контекста на гореизложеното, съставеният акт за общинска собственост № 250/28.03.2000г. на Община Харманли, е приет за такъв с необорена от останалите доказателства, доказателствена сила, без да е отречено, че той не поражда, а само констатира придобити на друго правно основание (по силата на закона) права. Следва да бъде посочено също, че въззивният съд е извел решаващия си извод за ангажиране отговорността на Община Харманли на основание чл. 49 ЗЗД в пълен обем, дори и при установена съсобственост или разделна собственост върху части от процесния язовир между Община Харманли и друга община или държавата. Този решаващ извод е обоснован с произтичащата от правилото на чл. 53 ЗЗД солидарна отговорност между съделиквентите и възложителите на работата им, при и по повод, на която са причинени вредите. Той произтича от установения със заключението на техническата експертиза факт, че процесният язовир попада върху територията на две общини, както и от обстоятелството, че по отношение на Министерство на отбраната, предявените в това производство искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за същите вреди от същия деликт, са отхвърлени от първоинстанционния съд с влязло в сила, като необжалвано, решение. Изводът за пълния обем на отговорността на Община Харманли по чл. 49 ЗЗД не би могъл да бъде променен и при налична съсобственост върху язовира на друга община или на държавата. Третият въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички приети по делото доказателства и въз основа на съвкупния им анализ и синтез да изведе фактическите си изводи в решението си, не е основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като, както бе посочено по-горе, няма необсъдени от СГС приети в процеса доказателства, напротив извършена е съвкупна преценка на всички доказателства в тяхната взаимовръзка и съответстваща доказателствена сила, след което са изведени решаващите фактически и правни изводи. Така изложените доводи и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищеца не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване и това е достатъчно обстоятелство за недопускане на касационен контрол, без да е нужно обсъждането на релевираните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива не са осъществени в настоящото производство, както не са осъществени и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК (вероятна нищожност или недопустимост на въззивния акт). На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Н. Д., осъществявал безплатно процесуално представителство по отношение на ищеца при изготвяне на отговора на касационната жалба, сумата 450.04 лв. – хонорар за един адвокат пред касационната инстанция, определен съгласно чл. 7, ал. 2 Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,