Определение № 2571 от 18.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 821/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Г. М., чрез адв. Д. против решение № 367 от 27.11.2025 г. по в. гр.д. № 659/2025 г. на Окръжен съд Хасково, с което като е отменено решение № 104/04.04.2024 г. на Районен съд Димитровград, постановено по гр.д. № 53/2022 г., са отхвърлени, предявените от касатора срещу М. Г. М. и П. Н. Г. искове с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане от всяка от ответниците на сумата 10 480,00 лв., с които суми последните са са обогатили вследствие на извършени от ищцата подобрения в имот УПИ -540, с площ от 3 013,928 кв.м. по ПУП на [населено място], общ.Д.. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: 1/ При анализ на доказателствата по делото и извършените действия, свързани с тяхната оценка и съотносимост към доказателствената теза на страната, в какви граници е допустимо /и изобщо допустимо ли е/ извършване на повторен анализ от въззивния съд на същите доказателства с установяване на противоположни изводи от тези, постановени от първата инстанция; 2/ Доколко магистратите имат свободата да прилагат вътрешното си убеждение върху обективните доказателства, при положение, че приемат, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение, а изразяването на вътрешното убеждение се свежда до „липса на житейска логика„ и доколко този израз може да бъде възприет като основание за вземане на решение, след като същият е неясен и прекалено общ; 3/ След като за едни и същи доказателства, различните съдебни състави възприемат противоположни заключения, коя трябва да бъде разграничителната линия за обсъждането им по начин, който да не създава предпоставки на страната да възприеме, че е проведен справедлив процес; колко трябва да присъства в едно решение субективното „вътрешно убеждение“, и независимо че е част от нормативната база, трябва ли да бъде мотивирано, а не да се изрази само като констатация под общата формулировка „житейска логика“. Допълнителният критерий е заявен бланкетно, като липсва каквато и да е обосновка по смисъла на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК. Насрещните страни М. Г. М. и П. Н. Г., чрез адв. Т., в отговор на касационната жалба излагат подробни съображения за липса на посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл.281, т. 3 ГПК. За да отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, с което предявените от касатора искове с правно основание чл.59 ЗЗД са отхвърлени, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но неправилно. За безспорни между страните въззивният съд е приел следните факти и обстоятелства: процесният имот е бил собственост на М. Г. С., в режим на СИО със съпругата му Д. Р. С., починала на 23.06.2006 г.; последната е оставила за наследници преживелия съпруг и низходащия – Г. М. Г., които са станали съсобственици на имота при квоти ѕ ид.ч. за първия и ј ид.ч. за втория; след смъртта на М. Г. С., имотът е придобит по наследство от сина му, а след неговата смърт през 2007 г. е станал съсобствен на неговите законни наследници: П. Г. –съпруга, М. М.-дъщеря и Н. М. – дъщеря, при равни квоти / по 1/3 ид.ч./; Н. М. се е снабдила с констативен нот.акт за собственост от 9.07.2015 г. върху целия имот по наследство и завещание; на 13.11.2015 г. е прехвърлила правото на собственост върху имота, ведно с построените в него сгради на В. Д. Г. с договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 35, т. V, рег. № 5756, нот.дело № 699/2015 г. С решение от 17.01.2020 г. по гр.д. № 192/2019 г. по описа на ВКС, П. Г. и М. М. са признати за собственици на 2/3 ид.части от УПИ VI-540, с площ от 3 013,928 кв.м. в кв.68 по ПУП на [населено място], общ.Д., обл. Х., ведно с построените в него сгради- двуетажна жилищна сграда с Р. от 160 кв.м., лятна кухня и гараж с общо Р. от 42 кв.м., жилище /стара къща/ с Р. от 9 кв.м., навес с оградни стени с Р. от 16 кв.м., второстепенна сграда-плевня с Р. от 35 кв.м., второстепенна сграда с Р. от 55 кв.м., навес без оградни стени с Р. от 15 кв.м., второстепенна сграда-обор с Р. от 9 кв.м., навес с оградни стени с Р. от 10 кв.м., навес с оградни стени с Р. от 102кв.м. със същото решение, на основание чл.33, ал.2 ЗС е допуснато изкупуване в полза на П. Г. и М. М. на 1/3 ид.ч. от прехвърлените от Н. М. на В. Г. с нот.акт № 35, т. V, рег. № 5756, нот.дело № 699/2015 г., имоти за сумата от 3 300,00 лв.; сумата е платена в едномесечен срок от влизане на решението в сила -–на 12.02.2020 г.; между П. Г. и М. М. е извършена доброволна делба с договор от 17.12.2020 г., като целият имот е поставен в дял на М. Г.. За да достигне до извод, че исковете са неоснователни, съдът е намерил за основателни наведените във въззивната жалба на ответниците оплаквания за необоснованост на изводите на първата инстанция, че по делото е безспорно установено, че именно ищцата е извършила процесните подобрения след продажбата на имота през 2015 г. на В. Г., т.е. в периода от 2016-2020 г., съгласно твърденията в исковата молба. До този решаващ извод въззивният съд е достигнал в резултат на собствената му дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателствени средства във връзка с доводите и възраженията на страните, като е приел, че свидетелските показания на свидетелите Г. и В., който е кредитирал като непротиворечиви и кореспондиращи помежду си относно времето и видовете извършени работи, както и житейската логика сочат, че ремонтните дейности са направени преди 13.11.2015 г., т.е. преди продажбата на имота и съответно извън периода, посочен в исковата молба. Отчел е и разясненията на вещото лице, че в заключението са посочени стойности и приблизителен период на извършване на строителните работи, но вещото лице не разполага с обективни методи за точното им датиране извън твърденията на ищцата, както и обстоятелството, че от представените писмени доказателства не се установява по безспорен начин влагането на конкретни материали в процесния имот и то в периода, за който се претендира да са извършени подобренията. При така изложените в обжалваното въззивно решение решаващи правни изводи, настоящият състав приема, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Повдигнатите от касатора въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а представляват фактически въпроси, обусловени от несъгласието на касатора с възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по спора и преценката на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Така формулираните въпроси представляват оплаквания на касатора по съществото на спора, а именно за неправилност и необоснованост на съдебното решение, като се интерпретира фактическата обстановка, установена от въззивния съд и се правят правни изводи, различни от тези на съда. Установената от въззивния съд фактическа обстановка обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е сред касационните основания на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Позоваването на необосноваността има значение във фазата по допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, каквито в конкретния случай не се разкриват. Липсата на правни въпроси прави безпредметна преценката за наличие на сочения от касатора допълнителен критерий. Освен това същият е посочен без надлежна обосновка по смисъла на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК, според която точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът нe сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато също липсва позоваване, а развитието на правото е налице когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т.19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в обилна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК. Според тази практика въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Въпреки изхода на спора, на насрещните страни по касационната жалба не следва да се присъждат разноски, тъй като по делото не са представени доказателства за сторени такива за настоящата инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,