Определение № 253 от 06.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 2146/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ц. В. Д. - чрез адв. Св. М. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Определение № 2647/24.10.2023 г. по в. ч. гр. д. № 2715/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено Определение № 7459/16.06.2023 г., постановено по гр. д. № 8412/2022 г. по описа на СГС, ГО, I-3 състав, с което на основание чл. 130 ГПК исковата молба е върната и съдебното производство е прекратено, като е оставена без разглеждане молбата за допускане на обезпечение на предявените отрицателни установителни искове. Частният касатор поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд неправилно е приложил процесуалния закон – макар и да са изложени факти, настъпили след издаване на процесната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, които обуславят несъществуването или погасяването на паричните притезания, удостоверени в тази заповед за незабавно изпълнение, апелативният съд е достигнал до неправилния правен извод, че предявените отрицателни установителни искове, с които се иска със сила на пресъдено нещо да бъде отречено съществуването на материализираните в процесната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК парични вземания, са недопустими, вкл. и поради липса на правен интерес от тяхното предявяване. Поддържа вече заявените правни доводи в инстанциите по същество – преди издаването на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК не ѝ е било връчено уведомление, с което банката да е обявила процесния кредит за предсрочно изискуем; заповедта за незабавно изпълнение не ѝ е връчена надлежно, поради което не е влязла в сила – тя е издадена и от некомпетентен съд по заповедното производство; удостоверените в заповедта за незабавно изпълнение парични притезания са „невярно и неправомерно начислявани от банката-кредитор, за които [длъжникът] е узнал с връчването на 13.07.2022 г. на съобщението за насрочване на публична продан” (с последното твърдение се цели обосноваване на настъпването на новия факт по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК). Счита, че въззивният съд не е разгледал всички правни доводи за неправилност на първоинстанционното преграждащо определение. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с всички специални процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, както и със самостоятелния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – то е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материални въпроси: 1 „Съществува ли правната възможност за длъжник да установи недължимост на вземане по реда на чл. 694, ал. 1 ТЗ, пропуснал да стори това в заповедното производство и вземането на кредитора срещу него се основава на влязло в сила по реда на чл. 416, изр. 1 ГПК заповед за изпълнение?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г.на ВКС, 4 ГО); 2 „Следва ли съдът при постановяване на съдебния си акт да анализира всички писмени доказателства, събрани по делото, и със същия да се произнесе за това, за което е сезиран в пълен обем, а не избирателно?”; 3. „Следва ли при постановяване на съдебния акт въззивният съд да изложи свои собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в тезите си и които имат значение за решаване на делото?” (по този въпрос твърди противоречие със задължителната съдебна практика – тълкувателните постановки по т. 19 от Тълкувателно решение № 1 на ОСГТК на ВКС по гр.д.№ 1/2001 г., както и с казуалната практика - Решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I ТО, ТК и Решение № 781/25.05.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г., III ГО.) и 4. „С оглед събраните по делото доказателства правилно ли е приложен материалният закон?”. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната частна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение, с което исковата молба е била върната на основание чл. 130 ГПК поради недопустимост на предявените кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК. Препращайки по реда на чл. 272 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, апелативният съд е приел, че, за да обоснове предявените искове, в исковата молба и уточненителните молби към нея ищецът е заявила, че страните по делото са били обвързани от договор за банков кредит, сключен на 27.08.2012 г. (първоначално с „МКВ Ю.” АД, чийто правоприемник е ответната банка), като са възпроизведени по-голямата част от клаузите на договора и последващо сключените към него анекси. Банката е обявила предсрочна изискуемост на вземанията си по договора за кредит, като е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, въз основа на което СРС издал Заповед за незабавно изпълнение от 14.01.2021 г. и изпълнителен лист. По твърдение на ищцата за тях тя е узнала на 19.08.2021 г. от връчената ѝ Покана за доброволно изпълнение от ЧСИ И. Ц., но заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист не ѝ били връчвани. Въззивният съд е съобразил, че ищцата поддържа, че както в заповедта за незабавно изпълнение, така и в Поканата за доброволно изпълнение процесните задължения не са посочени вярно, защото тези документи не удостоверявали извършени от нея плащания по договора за кредит – всички през периода от 2014 г. до 2017 г. (след тези плащания остатъкът на дължимата главница възлизала на 15250 лв., поради което банката неправомерно претендирала главница с 11659,28 лв. повече от дължимата; банката начислила лихви върху вече платената главница, като те били удостоверени в изпълнителния лист в размер на 4547,67 лв.). При така изложените фактически твърдения ищецът е поискал от съда със сила на пресъдено нещо да отрече съществуването на паричното задължение общо в размер на сумата от 16206,95 лв. С оглед на обстоятелството, че ищцата е навела фактически твърдения относно обстоятелството, че паричните притезания, предмет на предявените отрицателни установителни искове, са били удостоверени в издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и издаден въз основа на нея изпълнителен лист, въззивният съд е достигнал до правното съждение, че дори да се приеме, че тази заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист да не са ѝ връчвани, тя не притежава правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск за отричане съществуването на процесните парични вземания. Счел е, че съобразно твърденията на ищцата (тя е узнала за заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК чрез връчването на Поканата за доброволно изпълнение, в която заповедта за незабавно изпълнение е посочена изрично) приложение следва да намери нормата на чл. 423, ал.1 ГПК, като за длъжника в заповедното производство е възникнала правната възможност в 1-месечен срок от узнаването за издадената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК да подаде възражение до въззивния съд, респ. да подаде възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК срещу заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и да обжалва разпореждането за допускане на незабавно изпълнение по реда на чл. 419, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е изяснил, че с пропускането както на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК, така и на този по чл. 423, ал.1 ГПК се преклудира възможността за подаване на възражения срещу заповедта за незабавно изпълнение, поради което тя е влязла в сила. Въз основа на тези правни съждения е счел, че поради нейното стабилизиране е недопустимо да бъде оспорено съществуването на удостоверените в нея парични притезания - чрез иск в отделен процес. При така изяснените правнорелевантни факти апелативният съд е приел за неоснователни поддържаните в частната въззивна жалба правни доводи, че с предявената искова молба ищцата - длъжник по влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение, се позовава на новооткрити обстоятелства, твърдейки нови факти, настъпили след издаване на процесната заповед за незабавно изпълнение. Съобразил е, че в обстоятелствената част на исковата молба се излагат фактически твърдения за извършени от ищцата плащания за погасяване на задълженията по договора за банков кредит – преди издаване на заповедта за незабавно изпълнение (в периода от 2014 г. до 2017 г.), поради което отново е пояснил, че всички оспорвания на удостоверените в заповедта за незабавно изпълнение вземания е следвало да бъдат заявени или като възражение до изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК чрез подаване на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК или чрез подаване на възражение пред въззивния съд при процесуалните предпоставки, уредени в чл. 423 ГПК, респ. чрез предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, но в срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. След като ищцата не е предприела такава съдебна защита, въззивният съд е счел, че предявеният от нея отрицателен установителен иск за установяване несъществуване на парично вземане, установено с вляза в сила заповед за незабавно изпълнение, е процесуално недопустим. Като законосъобразно е потвърдено и определението, с което е оставена без разглеждане молбата за допускане на обезпечение на предявените отрицателни установителни искове. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Първият процесуален въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, тъй като той не е от значение за изхода на правния спор и не е обусловил решаващата воля на съда – ищцата не е заявявала фактически твърдения, че оспорва съществуването на парични вземания, приети в образувано срещу нея производство по несъстоятелност, поради което въззивният съд не е имал повод да се произнася по въпроса дали „съществува правна възможност за длъжник да установи недължимост на вземане по реда на чл. 694, ал. 1 ТЗ, пропуснал да стори това в заповедното производство, при влязла в сила заповед за изпълнение”. Но дори и въпросът да касае втората негова част – дали е допустимо в исков процес да се оспорва вземане, чието съществуване е установено с влязла в сила заповед, въззивното определение не противоречи на формираната от ВКС казуална практика, вкл. и на посоченото в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК Решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I ТО, ТК. С него е изяснено, че „при всички хипотези на чл. 416 ГПК настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила… и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират... Преклудират се и възраженията срещу основателността на претенцията и отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, е недопустим... С изтичането на срока по чл. 414 ГПК и влизане в сила по реда на чл. 416 ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск… извън специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК … Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите съществували до проявлението на изпълнителната й сила, съответно стабилизирането ѝ. Преклузията е важима и за възраженията на длъжника в процеса по реда на чл. 422 ГПК. Ако пропусне възраженията си, правото да ги въведе в нов процес е изчерпано /т. 17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 129 от 09.01.2015 г. по т. д. № 469/2012 г. на I т. о./… По отношение на заповедта за изпълнение, срещу която не е подадено възражение, длъжникът не разполага с иск, който да основе на обстоятелства и доказателства, които са могли да му бъдат известни при пропускане на предвидените от закона срокове и способи на защита / чл. 414 и чл. 422 ГПК /. Именно защото законът е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред /чрез установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане събрани суми при влязла в сила заповед за изпълнение/ за оспорване на вземането е недопустим”. Въззивното определение изцяло е съобразено с това правно разрешение на поставения от частния касатор правен въпрос. Въззивният съд е приел, че поради неподаване в преклузивния срок на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, респ. по чл. 423 ГПК, процесната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК се е стабилизирала, поради което, дори и този негов правен извод да е необоснован, това обстоятелство обуславя неправилността на въззивното определение, като този порок на съдебния акт може да бъде проверяван не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а едва след допускане на въззивното определение до касационно обжалване – арг. чл. 293 ГПК, във вр. с чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК. Вторият и третият процесуалноправни въпроси са от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателствени средства и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи в частната въззивна жалба и нейния писмен отговор. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение - както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената каузална съдебна практика на ВКС (както посечените от касатора решения, така и служебно известните на настоящия съдебен състав Решение № 113/28.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1062/2010 г., IV г. о.; Решение № 163/03.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 123/2020 г., III г. о. и Решение № 43/27.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 200/2020 г., II т. о.). Несъгласието на частния касатор с правните съждения на въззивния съд, обусловили неговата решаваща правосъдна воля, не е основание за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Последният – материалноправният въпрос, не отговаря на общата предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, тъй като, от една страна, частният касатор не изяснява кой материален закон счита, че не е приложен правилно от въззивния съд, а, от друга, предметът на неговата решаваща дейност се е съсредоточил върху пренесения пред него с въззивната частна жалба процесуалноправен спор дали предявените отрицателни установителни искове – за отричане със сила на пресъдено нещо съществуването на удостоверените в процесната заповед за незабавно изпълнение парични притезания, са допустими. Макар и частният касатор да е посочил и специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, той не е изложил конкретни правни доводи за противоречие на обжалвания съдебен акт с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. От друга страна, предявените отрицателни установителни искове не са обосновани с фактически твърдения, че оспорените парични вземания неправилно са определени от банката въз основа на уговорени между страните по кредитното правоотношение неравноправни клаузи. Въззивното определение не трябва да бъде допускано до касационно обжалване и при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По поставения от частния касатор процесуалноправен въпрос – дали е допустим отрицателен установителен иск за отричане със сила на пресъдено нещо съществуването на удостоверени в заповед за изпълнение притезания, е формирана константна практика на ВКС, съгласно която при изтичане на срока за възражение срещу заповедта за изпълнение по реда на чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът може да оспорва установените с влязлата в сила заповед за изпълнение вземания само при предпоставките на чл. 424 ГПК и чл. 439, ал. 1 ГПК. В този смисъл са и служебно известните на настоящия съдебен състав Решение № 60172/14.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 942/2020 г., I т. о., ТК; Решение № 118/7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г. о., ГК и цитираното от частния касатор Решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., ТК. При вече формирана практика на ВКС по този правен въпрос не е доказана специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – той да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл, нормативната воля на законодателя, изразена в разпоредбите на чл. 416 ГПК, чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, е ясна, като тя е обосновавана както от правната доктрина, така и в съдебната практика, поради което произнасянето по този въпрос от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на тези процесуалноправни норми, респ. за развитие на правото. Обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с процесуалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд