Определение № 134 от 05.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 34/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 307 от 25.09.2020 г. по в. гр. д. № 457/2020 г. на Русенския окръжен съд е отменено решение № 722 от 15.06.2020 г. по гр. д. № 7250/2019 г. на Русенски районен съд и е допуснато извършването на съдебна делба на следния недвижим имот: апартамент, находящ се в [населено място], [улица], вх.1, ет.14, ап.4, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ............, при съседни имоти: на същия етаж имоти ..............., .............., под обекта имот ............., над обекта имот ..............., находящ се на 14 етаж в сграда с идентификатор ............, брой надземни етажи 15, с предназначение многофамилна жилищна сграда, разположена в обект с идентификатор ............., едно ниво на обекта, с площ 60.29 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, изба № 7 от 2.29 кв.м. и 0.976% идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж, между П. С. К. и П. А. П., при квоти: 1/2 идеална част за П. К. и 1/2 идеална част за П. П.. Въззивният съд е приел, че страните по делото са били съпрузи до 17.02.2006 г., като процесният имот е придобит по време на брака им. От удостоверение № 4437/05 от 24.02.2006 г. и решение № 246 от 18.01.2006 г. по гр.д.№ 4437/2005 г. на Русенски районен съд е прието за установено, че страните са постигнали споразумение, в което са заявили, че придобитото по време на брака имущество остава в обикновена съсобственост между тях с равни права, както и че делбеният апартамент се предоставя за ползване на ответника П. П.. Ищцата не живее в жилището и има отделно семейство.

От показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели Л. Л. и Г. П. – сестра на ответника, е прието за установено, че последният е упражнявал фактическата власт върху апартамента от прекратяването на брака до настоящия момент.

Прието е, че в настоящия случай презумпцията по чл.69 ЗС се явява оборена, защото с одобреното от съда в бракоразводния процес споразумение ответникът е признал правата на ищцата върху делбения имот и е бил допуснат да го ползва на правно основание, което отрича намерението му да го свои, превръщайки го в държател.

Прието е, че смяната на патрона на вратата от ответника и предоставянето на средства за ремонтиране на покрива не манифестират намерението му да свои имота спрямо ищцата К.. За придобиването по давност на притежаваната от другия съсобственик идеална част от имота е необходимо намерението за своене да му бъде противопоставено по категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ. Не е налице обективна невъзможност за ответника да узнае, че има и друг съсобственик, напротив – първият изрично е подписал споразумение, свеждащо до знанието му обстоятелството за наличието на друго лице, което разполага с равни нему права по отношение на спорния недвижим имот. Макар ищцата да се е дезинтересирала от ползването на имота, като е изнесла покъщнината и мебелите от него, а през годините няма данни да е посещавала имота и да е контактувала с ответника, още повече че има друго свое семейство, правото на собственост не е срочно право и не може да се погаси поради неупражняването му или поради липса на интерес от страна на титуляра за неговото упражняване.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника П. А. П..

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Задължителен елемент ли е от института на придобивната давност демонстрирането на своенето от владелеца-несобственик пред невладеещия собственик във всички случаи, дори и когато това е невъзможно;

2. Длъжен ли е владелецът несобственик, освен действията по самото владение (осъществяването на фактическа власт и своенето на имота пред трети лица), задължително да демонстрира владението и своенето пред съсобственика, който не проявява интерес към собствеността си;

3. Задължителен елемент ли е от фактическия състав на придобивната давност демонстрирането на промяната в намерението, с което един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху частите на останалите от съсобствената вещ, когато това е обективно невъзможно;

4. Кога е налице обективна невъзможност за манифестиране на промяна в намерението и осъществяване на действия, отблъскващи владението на останалите съсобственици по смисъла на разясненията, дадени в мотивите към ТР № 1/06.08.2012 г. на ВКС, ОСГК по тълк.д.№ 1/2012 г.

Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 313 от 25.05.2015 г. по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, І г.о., решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, І г.о., определение № 191 от 28.03.2016 г. по гр.д.№ 1121/2016 г. на ВКС, І г.о., решение № 132 от 27.05.2016 г. по гр.д.№ 1121/2016 г. на ВКС, І г.о., определение № 542 от 03.12.2018 г. по гр.д.№ 2914/2018 г. на ВКС, І г.о., решение № 31 от 11.03.2019 г. по гр.д.№ 2914/2018 г. на ВКС, І г.о.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси.

В ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическата власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

Изключение от посоченото изискване на ТР № 1/2012 г. е разгледано в решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I ГО, на което се позовава касаторът. То разглежда един особен случай на придобиване на частите на съсобственик по давност, при който е обективно невъзможно владеещият съсобственик да демонстрира на невладеещия намерението си да свои целия имот. Това е хипотезата, при която невладеещият съсобственик се намира на неизвестен адрес в чужбина, не проявява интерес към имота, не изразява воля да упражнява правата си в съсобствеността и обективно е невъзможно да му бъде демонстрирано завладяването на идеалната му част. В този случай тричленният състав на ВКС приема, че е достатъчно промяната в намерението да е демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т. е. владението да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме.

Обжалваното в настоящото производство въззивно решение не противоречи на посоченото решение на ВКС, поради което не възниква поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Състоянието на обективна невъзможност е изключение и не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието, каквато не е налице в настоящата хипотеза. Липсва противоречие на въззивното решение и със сочената от касатора практика на ВКС, обективирана в решение № 132 от 27.05.2016 г. по гр.д. № 1121/2016 г. на ВКС, I г.о, и решение № 31 от 11.03.2019 г. по гр.д.№ 2914/2018 г. на ВКС, І г.о., доколкото дадените в тях разрешения са свързани с различни факти от тези по настоящото дело /наличие на уговорка между бившите съпрузи апартаментът да остане на съпругата, а тя да уравни дела в пари; апартамент, даден в обезщетение за отчужден на съпругата недвижим имот, и установяване на фактическа власт върху апартамента от съпругата след прекратяване на брака между страните, които никога не са живели в него като семейство/.

Съществено по настоящото дело е обстоятелството, че след прекратяване на брака ищецът е живял в процесното жилище на правно основание – утвърденото от съда споразумение, с което му се предоставя ползването на семейното жилище след развода. В тези случаи съдебната практика е категорична, че той е владелец на своята идеална част от жилището и държател на идеалната част на бившата съпруга, а ако иска да преобърне държането във владение само за себе си, следва да демонстрира това ясно и категорично пред бившата съпруга – в този смисъл например решение № 74 от 24.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6277/2014 г., I г. о., решение № 1650 от 7.11.2017 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 1787/2017 г., недопуснато до касационно обжалване с определение № 472 от 28.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1055/2018 г., II г. о.; решение на Сливенския окръжен съд от 24.03.2009 г. по гр. д. № 125/2009 г., недопуснато до касационно обжалване с определение № 1 от 4.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 984/2009 г., I г. о.; решение № 3416 от 25.07.2019 г. по в. гр. д. № 309/2019 г. на Окръжен съд - Благоевград, недопуснато до касационно обжалване с определение № 215 от 7.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4916/2019 г., II г. о., реш ение № 946/30.05.2018 г. по в. гр. д. № 400/2018 г. на Варненски окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 185 от 15.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4039/2018 г., II г. о. и др. Обжалваното в настоящото производство решение на Русенския окръжен съд е в пълно съответствие с тази практика.

При този изход на делото на ответницата П. С. К. следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 600 лв. по договор за правна защита и съдействие от 17.12.2020 г.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение