Определение № 1378 от 18.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 820/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от адвокат А. И., в качеството му на процесуален представител на ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу определение № 592 от 24.02.2026 г. по в.ч.гр.д. № 104/2026 г. на Софийски апелативен съд, 8-ми граждански състав, в частта му, с която постановеното по чл. 248 от ГПК, определение № 23986 от 27.11.2025 г. по гр.д. № 1411/2025 г. на Софийски градски съд, ГО, I-20 състав, е отменено в неговата част, с която С. Б. Б., ЕГН: [ЕГН], непълнолетен, действащ лично и със съгласието на своя баща Б. В. Б., е осъден да заплати на ЗД „Бул инс“ АД разноски по делото на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, за сумата над 1 200 лв. с ДДС. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност на обжалвания съдебен акт. Твърди се, че по оттегления иск на ищеца С. Б. Б. се дължат сторените от ответника и настоящ жалбоподател разноски за адвокатско възнаграждение в размер на равностойността в евро на сумата от 17 580 лв. Излагат се съображения, че посочената сума е съобразена изцяло с разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. и не надвишава посочените в нея минимални размери, предвид сложността на делото и извършените процесуални действия по защита на интересите на ответника, вкл. писмени защити и явяване в открити съдебни заседания. Сочи се, че съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при направени адвокатски разноски за защита в размер, който не надвишава минималните размери по Наредба № 1/2004 г., не е налице основание за намаляване на разноските поради прекомерност съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК. Изтъква се, че това тълкувателно решение не е обявено за изгубило сила и продължава да има задължителен характер за всички съдилища. В допълнение се сочи и противоречие на обжалваното определение с правото на ЕС. Според жалбоподателя е нарушен принципа на свободата на предоставяне на услуги - чл. 56 ДФЕС. Като аргумент се изтъква, че систематичното намаляване на разноските от националните съдилища може да се разглежда като пречка пред свободното предоставяне на услуги от адвокати, тъй като ги обезсърчава да предоставят услуги в определени юрисдикции. Твърди се и нарушение на принципа на ефективната съдебна защита съгласно чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС. Според жалбоподателя ниските хонорари подкопават способността на адвокатите да предоставят качествени услуги, особено когато става въпрос за социално уязвими групи (например при безплатна правна помощ). Сочи се и нарушение на принципа на правна сигурност поради размиването на стандартите за възнаграждения, създаващо непредвидимост както за адвокатите, така и за клиентите. Според жалбоподателя въззивният съд не е отчел и решение на СЕС по обединени дела С-427/16 и С-428/16. Моли се за отмяната на атакуваното въззивно определение и за постановяване на друго, с което да бъде присъден пълния размер на сторените от ответника разноски по иска на С. Б. Б.. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в жалбата, се формулира въпрос, който според жалбоподателя попада в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и според него е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда: „Допустимо ли е съдът, при преценка по чл. 78, ал. 5 ГПК, да намали договореното и доказано платено адвокатско възнаграждение под установения в Наредба ВАР?“ По поставения въпрос се сочи противоречие с т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС. В писмен отговор, подаден от С. Б. Б., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител С. Г. Г. и на своя баща и законен представител Б. В. Б., изцяло се оспорват както основанията за допускане до касационно обжалване, така и основателността на подадената частна касационна жалба и се моли за потвърждаване на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал.3, т.1 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК, поради което е допустима. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: За да достигне до своите правни изводи, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства по делото: първоинстанционният съд е бил сезиран на 06.02.2025 г. със субективно активно съединени искове с правно основание чл. 432 КЗ, предявени от В. Г. Д., С. Г. Г., Е. Н. Д., непълнолетна, действаща лично и със съгласието на своята майка В. Г. Д., и С. Б. Б., действащ лично и със съгласието на своята майка С. Г., срещу ЗД „Бул инс“ АД, като всеки от ищците е претендирал осъждане на ответника да му заплати сумата от 250 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП от 15.12.2021 г., вследствие на което е причинена смъртта на Г. В. Г., настъпила на 31.01.2022 г.- баща на първите две ищци и дядо на непълнолетните ищци. В срока по чл. 131 ГПК, на 25.02.2025 г. ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който е оспорил предявените искове по основание и размер. С молба от 21.03.2025 г. непълнолетният ищец С. Б. Б., лично и със съгласието на баща си Б. Б. е заявил, че на основание чл. 232 ГПК оттегля предявения от него иск и моли производството по отношение на него да бъде прекратено. С молба от 27.03.2025 г. ответникът е представил 4 бр. договори за правна защита и съдействие, с които са уговорени адвокатски възнаграждения в размер на по 17 580 лв. с ДДС, както и банкови документи за плащане и доказателства за регистрация на адвоката по ЗДДС. С определение № 6452 от 01.04.2025 г. Софийски градски съд е прекратил на основание чл. 232 ГПК производство по делото в частта му по предявения от С. Б. Б. иск. Определението за частично прекратяване е връчено на ответника на 10.04.2025 г., който в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, е поискал от съда във връзка с частичното прекратяване на производството на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да му присъди разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 17 580 лв. с ДДС. С отговор по реда на чл. 248, ал. 2 ГПК С. Б. Б., чрез процесуалния си представител, оспорил молбата, като в условията на евентуалност е релевирал възражение за прекомерност на възнаграждението по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. С атакуваното пред въззивния съд определение от 27.11.2025 г. първоинстанционният съд е счел, че предвид частичното прекратяване поради оттегляне на иска, на ответника се дължат разноски съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, а възражението за прекомерност е счел за неоснователно. Поради това е допълнил определението от 01.04.2025 г., като е присъдил на ответника претендираното адвокатско възнаграждение в цялост. С оглед на гореизложената хронология, въззивният съд е счел атакуваното пред него първоинстанционно определение за частично неправилно. Съдът се е позовал на практиката на ВКС, съгласно която с оглед чл. 78, ал. 4 ГПК, при прекратяване на делото, включително поради оттегляне или отказ от иска, ответникът има право на разноски, освен ако прекратяването е поради постигнато между страните споразумение или поради факти, настъпили след предявяването на иска, свързани с поведението на ответника и погасили заявеното с иска субективно право. В случая въззивният съд е преценил, че не е налице никоя от посочените хипотези - ищецът Б. е оттеглил предявения от него иск, поради което и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК дължи на ответника направените разноски във връзка със защитата срещу този иск. Съдът е допълнил, че фактът, че ответникът извънсъдебно бил отказал плащане на застрахователно обезщетение е ирелевантен за дължимостта на разноските при прекратяване на производството поради оттегляне на иска. Съдът се е позовал на трайната практика на ВКС, според която прекратяването на производството поради оттегляне или отказ от иска не представлява само по себе си основание за намаляване на заплатеното от страната адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК (така определение № 670/19.10.2015 г. по ч.гр.д. № 3982/2015 г., IV ГО, определение № 498/19.07.2019 г. по ч.т.д. № 1586/2019 г., II ТО, определение № 350/15.02.2024 г. по ч.т.д. № 75/2024 г., II ТО и др.). Оттеглянето или отказът от иска са действия на ищеца, които се извършват по негова преценка, и не може да се изисква от ответника при подготовката на защитата си да се съобразява с тях, още повече че настъпването им не е сигурно. Ако се приеме, че само поради прекратяване на производството поради оттегляне или отказ от иска се намалява адвокатското възнаграждение, това би означавало, че страната може да ограничи обема на отговорността си за вече направени от насрещната страна разноски чрез собствени действия, което е недопустимо (така определение № 670/19.10.2015 г. по ч.гр.д. № 3982/2015 г. IV ГО, определение № 498/19.07.2019 г. по ч.т.д. № 1586/2019 г., II ТО, определение № 350/15.02.2024 г. по ч.т.д. № 75/2024 г. на ВКС, II ТО). Възнаграждението може да бъде намалено като прекомерно само ако още към момента на договарянето му е било несъответно на очакваната фактическа и правна сложност на делото. Поради това въззивният съд е приел за неоснователен довода, че възнаграждението следва да бъде намалено, тъй като единственото извършено от пълномощника на ответника процесуално действие е подаване на отговор на исковата молба. За основателен въззивният съд е счел довода, че делото не е било усложнено от фактическа или правна страна, а претендираното от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 17 580 лв. с ДДС във връзка с иска на С. Б. е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. В тази връзка въззивният съд отново се е позовал на трайната практика на ВКС след постановяване на задължителното за националните съдилища решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C-438/22, съгласно която при определяне от съда на адвокатско възнаграждение- както по реда на чл. 38 ЗА, така и при направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, посочените в Наредба № 1/2004 г. на ВАС размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразяват вида на спора, материалния интерес, количеството извършена работа и най-вече - фактическата и/или правна сложност на делото - в този смисъл определение № 2813 от 07.06.2024 г. по гр.д. № 2053/2024 г., III ГО на ВКС, определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г., I ТО на ВКС, определение № 2609 от 10.10.2024 г. по т.д. № 1883/2024 г., I ТО на ВКС, цитираната в тях друга практика и много други. В случая въззивният съд е приел, че делото не е усложнено от фактическа или от правна страна. Предявени са били четири субективно съединени иска по чл. 432 КЗ, два от които - от внуци на починалия вследствие ПТП. Ответникът е депозирал един отговор на исковата молба, като релевираното възражение за съпричиняване е общ факт, който ще следва да установява в процеса по отношение на всички ищци. Налице е влязла в сила присъда, която е задължителна за гражданския съд на основание чл. 300 ГПК относно всички елементи на престъпния състав. По исковете, предявени от двамата внуци на пострадалия защитата на ответника е била напълно идентична, като тежестта за доказване на правнорелевантните факти по тези искове е за ищеца. Същевременно е налице задължителна тълкувателна практика по тези искове - Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС, както и трайна практика на ВКС след постановяване на тълкувателното решение. По изложените съображения въззивният съд е счел, че претендираното от ответника адвокатско възнаграждение във връзка с оттегления иск на С. Б. в размер на 17 580 лв. с ДДС е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК и следва да бъде намалено на 1 200 лв. с ДДС. Този размер съдът е определил за справедлив и съответстващ на положения труд от адвоката на ответника във връзка с оттегления иск. С оглед на гореизложеното въззивният съд е направил извода, че атакуваното първоинстанционно определение следва да бъде отменено в частта, с която С. Б. Б. е осъден да заплати на ответника разноски за разликата над 1 200 лв. с ДДС до 17 580 лв. с ДДС. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. В тази връзка настоящият съдебен състав счита, че поставеният въпрос е включен в предмета на спора, но по своята същност представлява довод за неправилност на обжалваното определение, относим към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, който в настоящото производство само по селектиране на частната касационна жалба, съответно – само по преценка наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, не следва да бъде обсъждан. Правилността на изводите на съда би била годен предмет на евентуална последваща допускането на касационно обжалване преценка, но не и на етапа за селектиране на частните касационни жалби. По изложените съображения обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение