Определение № 287 от 07.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1076/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. Д. чрез пълномощника й адвокат А. К. против решение № 1906 от 14.11.2018 г., постановено по гр.д. № 1465 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Варна в частта, с която е отменено решение № 1549 от 13.04.2018 г. по гр.д. № 16616/2016 г. на Районен съд-Варна и вместо него е постановено друго за определяне на основание чл.29, ал.3 СК на Ф. П. Д. по-голям дял от имуществото, придобито по време на брака с М. Г. Н., сключен на 1.04.1995 г. и прекратен с развод на 28.12.2015 г., поради значително по-голям принос в размер на 77.27/100 ид.ч. Ф. П. Д. е подал чрез пълномощника си адвокат Д. М. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, като е приел, че макар ищецът да е получавал много повече средства отколкото ответницата и че е пращал пари от чужбина за семейството си, ответницата се е грижила за дъщеря им /включително и когато е боледувала/, грижила се е за домакинството, за управлението на средствата, изплащани от ищеца, координирала е ремонта на апартамента и обзавеждането, работила е, макар и с големи прекъсвания, посещавала е съпруга си в чужбина за няколко месеца /показанията на свидетелката Ж. Д., Н. Н. и признанията на ищеца в исковата молба/. С отглеждането на детето и грижата за домакинството и имуществото, ответницата е допринесла за създаването на спокойна семейна обстановка за ищеца, даваща му възможност да работи и да издържа семейството си, поради което приносът на ответницата за придобиване на общото имущество е равен на този на ищеца. Във въззивната жалба на Ф. Д. са наведени доводи, че напълно необосновано районният съд е приел, че ответницата по време на брака е била неотлъчно до детето и се е грижила за него, че трудовите й доходи служели за задоволяване потребностите на домакинството, като са игнорирани, разходването и ползването на доходите на ищеца и участието и помощна на неговите родители; липсва комплексна оценка и съпоставка на хронологията на събитията и фактите от живота на страните; свидетелските показания са кредитирани едностранчиво, а при преценка показанията на свидетелката Ж. Д., съдът не е отчел възрастта й към момента на осъществяване на фактите и обстоятелствата, за които свидетелства. Постановявайки решението си, въззивният съд е приел, че по време на брака си страните са придобили ¼ ид.ч. от къща с пристройка и 55/220 ид.ч. от дворното място на стойност 95.80 деноминирани лева; апартамент на стойност 62 586.56 лв., лек автомобил за сумата 10 000 лв. и движими вещи на обща стойност 11733.14 лв. или имущество за 84 415.50 лв. Доходите на съпруга по време на брака в страната и чужбина възлизат на над 500 000 лв., а на съпругата – приблизително 22 000 лв. При тези данни, установени от писмени доказателства и съдебна експертиза и след обсъждане на свидетелските показания, Окръжен съд-Варна е приел, че по време на брака и двамата съпрузи са полагали усилия за благополучието на семейството, участвали са с равен принос и личен труд в ремонта и обзавеждането на двете жилища. В периода от 2004 г.-2015 г. съпругът е работил и в чужбина, а съпругата в този период полагала непосредствените грижи по отглеждането и възпитанието на детето им. Счел е, че относно работата в домакинството и грижата за детето, не се установява изключителност, т.е. приноса на всеки от съпрузите е в рамките на обичайното, който извод се обосновава от кредитираните показания на свидетелите на ищеца М. Д. и И. Д., които макар роднини на въззивника, излагат свои трайни във времето, конкретни и непосредствени впечатления от живота на съпрузите. От същите се установя, че след покупката на къщата през 1996 г. съпрузите, с финансовата и физическа подкрепа на родителите и брата на въззивника направили ремонта и обзавеждането й. До 8 годишната възраст на детето страните полагали съвместни грижи по отглеждането и възпитанието му. След 2004 г. съпругът заминал да работи в Германия/Испания, изпращал редовно пари на семейството си, което живеело „хубаво и охолно“. При неговото отсъствие, родителите на въззивника, с които семейството живеело в една къща, но в различни домакинства, помагали на съпругата в грижите за детето. Впоследствие закупили апартамент, чийто ремонт и обзавеждане са извършени от брата на съпруга и строителната му бригада с помощта и на брата на съпругата. Всички средства за целта били осигурени от съпруга, като плащането се извършвало от М.. Съдът е приел, че свидетелските показания в тези части не са оборени от други гласни доказателства по делото, а частично са подкрепени и от показанията на свидетелите Ж. Д. и Н. Н.. С оглед тези доказателства, се налага извод, че съпрузите са участвали равностойно във влагането на средства, на труд и работа в домакинството, както и грижи за детето Ж. до юношеската му възраст. Когато същото навършило 8 годишна възраст, съпругът заминал да работи в чужбина, а съпругата поела непосредствените грижи за детето. Съдът е приел за недоказани твърденията на ответницата, че детето Ж. е било с хронични заболявания, налагащи отглеждането й в дома и възпрепятстващи посещението на детско заведение, като аргумент за невъзможността да полага труд по трудово правоотношение - представените в тази връзка писмени доказателства /епикриза за еднократно болнично лечение, изследвания и рецептурна книжка/ касаят заболяване на детето през 2001 г., като липсват данни за трайност и хроничност в състоянието на детето в следхождащ период. Направил е извод, че полаганите грижи за детето във времето след заминаването на съпруга в чужбина не се характеризират с изкючителност и необичайност по обем за родителя осъществяващ непосредственото отглеждането на детето. Същевременно от показанията на свидетелката Ж. Д. е установено, че във времето, когато въззивникът работил в чужбина той съобразно обстоятелствата също е участвал в грижите и издръжката на детето, намерили израз в изпращане на ежемесечна издръжка около „1000 - 1200 лв.“; „общите пари, с които е посрещнат ремонта и обзавеждането на апартамента са осигурени от това, че баща ми работеше в чужбина“; „разходите за абитуриентския бал плати баща ми“; „Когато се е връщал в България баща ми е полагал грижи за мен“; „ходили сме в Испания почти всяко лято“ и др. От показанията на всички свидетели се установява, че средствата за придобиване, както на апартамента, така и на движимите вещи са били осигурявани именно от доходите на съпруга, реализирани в чужбина, като за реализирането им, правилното им разходване и липсата на разхищение се е грижила съпругата. Така възприетия доказателствен материал е обусловил извода на съда, че всеки от съпрузите е допринесъл с влагане на средства, труд, работа в домакинството и грижи за детето за придобиването на общото имущество. При извод, че двамата съпрузи са полагали еднакви грижи за семейството и нематериалният им принос за благополучието на семейството им е равен, съдът е счел, че разликата в доходите на двамата съпрузи, при която тези на ищеца практически изцяло са осигурявали в годините приходите на семейството, обосновава изискването за изключителност и значителност по смисъла на чл.29, ал.3 СК и е определил на ищеца по-голям дял от придобитото по време на брака имущество в размер на 77.27 %. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК М. Н. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по оплакванията в жалбата; 2) допустимо ли е въззивният съд да се обсъди в мотивите си защо толерира само косвени свидетелски показания за присъждане на по-голям принос на ищеца, без да отчете лични натрупани средства по сметката на ищеца над 500 000 лв., явяваща се очевидна неправилност за приноса на страните; 3) налице ли е противоречие в мотивите на въззивния съд, което се явява съществено нарушение на материалноправния и процесуален закон; 4) постановил и е въззивния съд решението в противоречие с ППВС № 5/31.10.1972 г., както и в противоречие с практиката по смисъла на решение № 73/13.07.2015 г. по д. № 4874/2014 г., ВКС, I г.о.; 5) допустимо ли е въззивният съд да приеме, че първоинстанционният съд е установил факт, който не се е осъществил, без във възивната жалба или отговора да се съдържа оплакване за неразбирателство между съпрузите и това съществено нарушение на процесуалните правила ли е; 6) допустимо ли е въззивният съд, следейки за точното приложение на императивните материалноправни норми, да приема и автономно да прилага обсъждане на твърденията на въззивника-баща и да установява достоверността на показанията му само като финансовата подкрепа за семейството, без лично участие над 10 г. и да прави изменение на първоинстанционнното решение с присъждане на по-голям принос без да обсъди и отчете натрупаните депозити в лични сметки. По първия въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, че при условията на ограничен въззив съдът длъжен да разгледа спора по същество, ограничен от оплакванията в жалбата и допуска съществено процесуално нарушение, ако с решението си обезсмисля оплакванията в жалбата. Обосновката на въпроса е, че съдът не е обсъдил оплакването, което е съсредоточено върху извода, че ищецът има доказан по-голям личен принос, но първоинстанционният съд неправилно е възприел и толерирал свидетелските показания на съпругата на братовчеда и брата на ищеца, а е взел предвид само показанията на дъщерята Ж. и брата на ответницата, като при кредитиране на показанията на св.Ж. Д. без да отчете възрастта й към момента на събитията – 8 г. По първия въпрос липсва противоречие с практиката на ВКС, тъй като правната квалификация на посочените доводи във въззивната жалба е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради необсъждане на всички доказателства по делото и необоснованост на фактическите изводи на съда. Именно поради оспорването на приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка по спора, въззивният съд е направил собствени фактически изводи, т.е. действал е в съответствие с тълкуването за правомощията на въззивния съд при условията на ограничен въззив. Вторият въпрос не може да бъде свързан с произнасянето на въззивния съд, тъй като по делото са събрани доказателства за реализирани от ищеца по време на брака доходи за общо над 500 000 лв., но не и за натрупани и останали негова собственост след прекратяване на брака средства по сметката му в размер на 500 000 лв. Обосновката на третия въпрос се състои в твърденията на касаторката кои обстоятелства въззивният съд е неправилно е приел за установи и кои неправилно не е приел за установени. Твърденията касаят обосноваността на фактическите изводи на съда, въз основа на които същия е формирал правните си изводи. В случая правните изводи на съда съответстват на възприетите за установени факти, поради което и въпрос отнасящ се до противоречие в мотивите на решението не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Подобна е обосновката и на петия поставен въпрос, поради което същия също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Неотносим се явява и шестия поставен въпрос, тъй като въззивният съд е разгледал спора в предметния обхват, определен от твърденията и доводите на страните и не е приложил служебно императивна правна норма. Налице е основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос с цел преценка дали при фактите по настоящото дело изводите на въззивния съд, че съпрузите имат равен нематериален принос в осигуряване благополучието на семейството, поради което от значение е значително по-високия паричен доход на ищеца съответстват на практиката на ВКС по ППВС № 5/31.10.1972 г. и решение № 73/13.07.2015 г. по д. № 4874/2014 г., ВКС, I г.о. /в което е дадено тълкуване, че законодателят е равнопоставил всички форми на принос, като преценката се извършва конкретно, независимо от начина, по който всеки от съпрузите е съдействал за материалните придобивки на семейството и значителността на приноса, която е основание за определяне на по-голям дял, следва да се отнася за всичките му проявни форми, и означава отклонение от обичайното, което да сочи на изключителност/. П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение