Определение № 782 от 29.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1695/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев инс“ АД срещу решение №357/08.06.23г. по т.д.№273/23г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №58/11.01.23г. по т.д.№2095/21г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл.411 вр. чл.412 КЗ застрахователното дружество е осъдено да заплати на „ОЗК Застраховане“ АД сумата 158 799 лв., представляваща платено от това дружество на „БДЖ Пътнически превози“ЕООД застрахователно обезщетение за имуществени вреди, претърпени от него в резултат на настъпило на 05.08.2020г. на гара Синдел ПТП между влакова композиция и пътно-транспортна машина /багер/, с валидна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника, ведно със законната лихва върху част от тази сума - 26 000 лв. за периода от 28.10.2021г. до окончателното й изплащане и върху останалата част до увеличения размер на иска – 158 799 лв. – от 12.12.2022г. до окончателното й изплащане, както и сумата 1141,12 лв. лихва за забава върху сумата 26 000 лв. за периода от 10.05.2021г. – 14.10.2021г. и направените по делото разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Касаторът изразява несъгласие с решаващия за уважаването на исковете срещу него извод на въззивната инстанция, че съществува вземане на ищеца срещу застрахователното дружество-ответник. Счита същия за направен в пълно противоречие със събраните по делото доказателства, според които застрахованият няма вина за настъпилото ПТП, а то е резултат изцяло от неизпълнение на задълженията на обслужващия персонал на гарата и машиниста да спазват инструкциите и да организират движението съобразно извършваните в близост строителни работи, за които същите са били запознати. Претендира се отмяна на решението в атакуваната му част и отхвърляне на исковете с присъждане на разноски за всички инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът поддържа,че с обжалваното решение въззивният съд „се е произнесъл неправилно по следните материално-правни въпроси, които са от значение за правилността на постановения съдебен акт, съответно за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради очевидна неправилност на постановения съдебен акт, като е налице и постановен съдебен акт на апелативен съд, в който съдът се е произнесъл по материално-правен въпрос в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз – основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 и т.3, вр. ал.2 пр.3 ГПК“: 1. Следва ли съдът да съобрази конкретните обективно съществуващи факти по делото, които да разгледа в контекста на цялостното увреждане, както и последиците от това увреждане, причинени от конкретния субект, като формира мотиви по отношение на тяхната съвкупност?; 2. При липса на конкретно посочено извършено правонарушение по сключен застрахователен договор следва ли дружеството да бъде осъдено да заплати обезщетение?; 3. При доказана липса на факт на нарушение на нормите на ЗДвП с влязло в сила постановление/присъда/решение на наказателен съд,не следва ли съдът да съобрази решението си с влезлия в сила акт, като обуславящ поведението?; 4.Следва ли да се изплаща застрахователно обезщетение по сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в случай, че събраните съвкупно налични доказателства относно механизма на събитието категорично сочат, че инцидент е настъпил от използването на машина, която има възможност да се самопридвижва, но в момента на настъпване не се използва като транспортно средство?; 5. Следва ли съдът да присъжда обезщетение за настъпил пътнотранспортен риск по сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, който не е документиран като пътен инцидент и е надлежно установено,че не е извършено престъпление по транспорта?; 6. Следва ли да се присъжда обезщетение по риск „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при инцидент, който не представлява пътнотранспортно произшествие, не е управляван автомобил, няма водач на автомобил, задвижено е съоръжение,което не се придвижва на колела, не се придвижва на път и не се използва за превоз на пътници и/или товари?; 7. Следва ли съдът да присъжда обезщетение по риск „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при настъпване на инцидент, за който не е необходимо операторът, в случая на машина, част от МПС, да е правоспособен водач на МПС и не притежава съответната категория, но е с правоспособност за оператор на съответната машина?; 8. При налични правоизключващи и противоречиви обстоятелства следва ли съдът да изследва и прецени, както и да мотивира решението си и в частта по отношение на правоизключващите обстоятелства?; 9. Приравняват ли се нарушения при извършвана правнорегламентирана дейност с нарушения, извършени по настъпил риск по „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и в конкретния случай следва ли съдът да съобрази извършеното при конкретиката на състоялото се събитие? Според изложеното от касатора, отговорите на тези въпроси „са от значение за точното прилагане на материалния закон, както и за развитието на правото, тъй като целят въвеждане на правна яснота по въпроси, по които ВКС не се е произнасял, както и постановяване на правилен съдебен акт в конкретиката на казуса и съобразен с практиката на Съда на Европейския съюз“. Ответникът по жалбата ЗАД„ОЗК Застраховане“АД е оспорил наличието на основания за допускането й до касационен контрол, а по същество поддържа твърдения за валидност, допустимост и правилност на съдебното решение. Претендира разноски за настоящата инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след осъществяване на предварителна проверка, намира касационната жалба за допустима, тъй като е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При извършване на преценката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на апелативния съд е приел за установено от събраните по делото писмени доказателства, че между ищцовото застрахователно дружество и „БДЖ Пътнически превози“ЕООД е сключен валиден договор за имуществена застраховка, по която на застрахованото лице е изплатено обезщетение в размер на 158 784 лв., представляващи фактурна стойност на извършени ремонтни дейности по пътнически вагон; че между ответното застрахователно дружество и трето юридическо лице е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, покриваща отговорността на водача на самоходна машина – верижен багер; че на 05.08.2020г. е настъпило ПТП, за което е съставен акт от главен инспектор РЖИ-Горна Оряховица и констативен протокол от комисия от служители на „БДЖ Пътнически превози“ЕООД, от които е видно,че на посочената дата в гара Синдел – разпределителна, по време на работа в близост до железния път застрахованият водач при извършвани от него строителни дейности с управлявания от него багер в близост до жп линията е нарушил строителния габарит на железопътната инфраструктура, в резултат на което е настъпил удар с преминаващия в този момент влак. Съдът е съобразил обстоятелствата,че липсват данни въз основа на издадения АУАН да е ангажирана окончателно административно-наказателната отговорност на водача на багера с влязло в сила наказателно постановление, както и това,че констативният протокол не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила, но е посочил,че установените в последния факти относно механизма на удара и причинната връзка с настъпилите вследствие това увреждания по пътническия вагон се потвърждават от показанията на разпитаните по делото свидетели, както и от заключението на неоспорената и приета по делото техническа експертиза. Изцяло са кредитирани в тази връзка като точни, ясни и непротиворечиви вътрешно и в съотношение към останалия доказателствен материал показанията на свидетелите П. и П. /първият в качеството му на помощник машинист от влаковата композиция, участвала в инцидента,а вторият – в качеството му на началник отдел РЖИ Горна Оряховица към ИА „Железопътна администрация“ при Министерство на транспорта/. Приел е за установено с тях принципното положение,че при извършването на строителни работи в близост до жп линията се създава специална организация, при която се съобразява движението на влаковете и се определят габаритите на извършваните строителни дейности, както и че в случая такава организация е била създадена; че при навлизането в гарата на влаковата композиция, движеща се по линията Варна-София преди входния светофар влакът е подал звуков сигнал, като се е движел под допустимата скорост от 25 км/ч; че при видимост в разстояние на 250 м, от локомотива е подаван многократно звуков сигнал, поради наличието на много машини, разположени в близост, включително забелязания на около 2-3м от жп релсите багер, но на 20-30 м от мястото на удара помощник –машинистът забелязал ,че багерът започнал да извършва движения с кофата по траектория,пресичаща се с пътя на композицията; че въпреки опитите на машиниста да спре влака при така възникналата опасност от сблъсък, кофата ударила локомотива странично, след което багерът се завъртял и ударил с кофата първия пътнически вагон, който се издигнал във въздуха с първите две колела и дерайлирал. Във връзка с така установения механизъм на произшествието, потвърден и от заключението на техническата експертиза, съдът се е позовал на последното, приемайки за доказано и,че настъпилите, описани от вещото лице, вреди по вагона точно отговарят на този механизъм и съответстват на посочените такива в съставения констативен протокол. От това е заключил,че е налице и причинна връзка между произшествието и вредите. За да мотивира извода си за виновно поведение на застрахования водач на багера, съдът приел, че действията му са в нарушение на нормите на чл.98 ал.1 т.4 предл.2 и предл.3 ЗДвП и чл.51 ЗДвП, установяващи забрана за престой и паркиране върху жп линии и в такава близост до тях, която може да затрудни движението на релсовите превозни средства /ако няма други указания, да са спрели на разстояние не по-малко от 2 метра от първата релса/, както и на тази на чл.20 ал.1 ЗДвП, според която водачът е длъжен да контролира непрекъснато пътното превозно средство, което управлява. Посочил е, че багеристът, при полагането на дължимата грижа с отчитане на разписанието на влаковете на гарата, където е участвал в строително-ремонтни дейности и при подаден звуков сигнал от влаковата композиция, е следвало да отдалечи управляваната от него машина на достатъчно разстояние от жп релсите или най-малкото – да не задвижва стрелата с кофата спрямо коридора на приближаващия се влак. Доколкото предприетите от водача на багера действия са в нарушение на посочените забрани и задължения, съдът е намерил поведението му за противоправно и водещо пряко и непосредствено до настъпилите увреждания на имуществото, застраховано при ищеца; установената в закона презумпция за вина – за неопровергана от носещия тежестта за това – ответника по делото, а възражението му за наличие на съпричиняване от страна на машиниста на влака – за недоказано. В тази връзка е отказал да кредитира показанията на водача на багера, разпитан като свидетел, в частта им, с която сочи,че машинистът не е бил подал звуков сигнал /в останалата им част същите единствено потвърждават механизма на произшествието/. Отказът е мотивиран от състава с констатацията,че в тази им част показанията му не кореспондират с нито едно от останалите доказателства, както и с липсата на отбелязано от него възражение в този смисъл в АУАН. По тези съображения съдът е направил извод,че единствено вина за настъпилото ПТП има водачът на застрахованата при ответника самоходна машина, а извършването на строителни дейности с нея не следва да се третира като изключение от правилото на чл.98 ал.1 т.4 ЗДвП. Тъй като по делото е установено по неоспорим начин плащането от страна на застрахователя по имуществената застраховка на претендираната в производството сума на обезщетение, съдът е заключил,че на основание чл.411 КЗ той има правото да я получи от застрахователя по гражданската отговорност на виновния причинител на деликта. За неоснователно е счетено възражението на ответното дружество, че настъпилото събитие не е покрит риск по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, доколкото същото не е настъпило при движението на багера и използването му като МПС, а при работата му като строителна машина по времето на удара. Като е съобразил нормата на чл.493 ал.1 КЗ, съдът е аргументирал,че макар багерът да е бил в статично положение, застраховката „Гражданска отговорност“ покрива вредите,причинени не само в случаите, при които превозното средство се използва за придвижване, но и когато е в покой или когато се използва, съобразно друга своя обичайна функция. Допълнително, в подкрепа на това, съставът се е позовал на тълкуването, дадено в решението по дело С-162/13 на СЕС, в което се сочи,че под понятието „използване на превозни средства“ по смисъла на чл.3 §1 от Директива №72/166/ЕИО на Съвета от 24.04.1972г. следва да се разбира всяко използване на превозно средство, което да отговаря на обичайната му функция. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество,които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Въпросите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. Първият от въпросите е процесуалноправен и касае задължението на въззивния съд като инстанция по същество при произнасянето си да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, като се произнесе по твърденията, доводите и възраженията на страните и се обоснове защо приема за установени едни от твърдените факти, а други не. Относно това задължение на въззивния съд е налице формирана постоянна практика на ВКС - ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл.290 ГПК - по т.д.№674/14 г. на второ т.о. на ВКС, по гр.д.№1413/09 г. на четвърто г. о. на ВКС, по т.д. №823/10 г. на второ т. о., гр.д.№533/10 г. на трето г. о., т.д.№46/12 г. на второ т. о., т.д.№1270/11г. на второ т. о. и други, наличието на която практика само по себе си е пречка за допускането на касационно обжалване в релевираната от касатора хипотеза на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК.В случая не може да бъде приложен /който освен това и не се сочи от касатора като приложим към въпроса/ и критерият на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като посоченото задължение въззивният съд е изпълнил именно в съответствие с поддържаната от касационната инстанция съдебна практика по приложението на процесуалните норми, касаещи въззивното производство. Същият е съобразил всички допустимо събрани и относими към предмета на спора и в частност тези, установяващи механизма на произшествието, увреждането, причинната връзка и вината доказателства, като е обосновал ясно и недвусмислено кои факти намира за установени от събраните по делото доказателства и защо не кредитира други. Поради това с този въпрос не може да бъде обоснован достъпът до касация. От останалите, формулирани в изложението въпроси, вторият, третият, осмият и деветият не обосновават приложимост на общото основание за достъп до касация. Същите не кореспондират с мотивите на съда, който е основал изводите си за наличие на вина у застрахования водач на изрично посочени от него конкретни разпоредби от ЗДвП, които е приел,че е нарушил с действията си водачът на багера, като пътно превозно средство, осъществяващо престой в близост до жп линия; изрично е развил съображения защо счита нарушението и вината на застрахования водач за доказани, въпреки липсата на влязло в сила наказателно постановление /доколкото елементите от фактическия състав на деликта се доказват и самостоятелно в гражданското производство, а в случая те се установяват от събраните по делото доказателства, ценени в тяхната съвкупност/; не е приел,че доказателствата установяват противоречиви обстоятелства, като е отказал да кредитира единствено частта от показанията на св.Т., в която установява,че не е бил подаден звуков сигнал от локомотива и то след като се е обосновал с противоречието на тази част от показанията с останалите събрани по делото доказателства. Посочените въпроси са вътрешно противоречиви и лишени от необходимата конкретика, за да биха получили адекватен отговор, който да би бил приложим и в други аналогични случаи - касаторът визира „доказана липса на факт на нарушение… с влязло в сила постановление…“, питайки същевременно не следва ли съдът да съобрази решението си с влезлия в сила акт; позовава се на „правоизключващи обстоятелства,без да сочи в жалбата кои са тези установени по делото обстоятелства и чии права изключват. Останалите четири въпроса – четвърти, пети, шести и седми, макар и непрецизно формулирани, след известна корекция и обобщаване, биха могли да се приемат за обуславящи, доколкото имат връзка с решаващия извод на въззивния съд, че настъпилото събитие е покрит риск по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, макар същото да е настъпило не при движението на багера по републикански път и използването му като МПС, а при работата му като строителна машина по времето на удара. Този извод на съда е базиран както на нормата на чл.493 ал.1 КЗ, според която застраховката „Гражданска отговорност“ покрива вредите, причинени не само в случаите, при които превозното средство се използва за придвижване, но и когато е в покой или когато се използва, съобразно друга своя обичайна функция, така и на конкретно посочена практика на СЕС, постановена по преюдициален въпрос, относим към случая. Във връзка с тези решаващи изводи на въззивния съд касаторът се позовава на допълнителните критерии по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, но не сочи нито практика на КС или на СЕС, на която дадените от състава разрешения противоречат, нито обосновава тезата си,че отговорите на въпросите са от значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото. Общото посочване, че липсва практика на ВКС по така поставените въпроси, не е достатъчно да обоснове извод в смисъла на нормата на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК, разяснен в т.4 от тълкувателно решение №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Посоченият селективен критерий е налице тогава,когато съществува противоречива съдебна практика,която следва да бъде отстранена или съществуващата такава,макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена,както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап. Подобни съображения в обосноваване на сочената допълнителна предпоставка за извършването на селекцията не са наведени от касатора. Решението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е развил конкретни съображения при коя от неизчерпателно посочените хипотези /евентуално друга сходна на тях/ е постановено въззивното решение, за да би било обосновано твърдението му за приложимост на самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. По делото липсват данни за направени от ответника по касационната жалба пред настоящата инстанция разноски, поради което такива не се присъждат. Така мотивиран съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение