Определение № 789 от 21.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 4210/2013 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Й. К. Б. от [населено място] срещу определение № 13 425 от 15.07.2013 г. по ч. гр. д. № 7858/2013 г. на Софийски градски съд, І отделение, с което е потвърдено определение от 18.04.2013 г. по ч. гр. д. № 17027/2013 г. на Софийски районен съд, 38 състав. С първоинстанционния акт е прекратено производството по делото, образувано по предявен от касатора срещу ЗАД [фирма], [населено място] /в качеството му на правоприемник на ЗК [фирма]/ установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК за недължимост на обща сума 1 063.43 лв., включваща съответно: 312.69 лв. – главница; законна лихва върху същата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК; 169 лв. – разноски за заповедното производство (25 лв. – държавна такса и 144 лв. – адвокатско възнаграждение), за които суми са издадени заповед за изпълнение № 6324 от 29.06.2012 г. и изпълнителен лист от 24.09.2012г. по ч. гр. д. № 9422/2012 г. на Пловдивски районен съд, както и такси и разноски за изпълнителното производство. По съображения, изложени в частната касационна жалба, се иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – оспорва същата като неоснователна в писмен отговор от 31.10.2013 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално недопустима. Съобразно императивната разпоредба на чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, а съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК по отношение на търговските дела, каквото е и настоящото /предвид предмета на спора – вземане, породено от договор за застраховка като една от абсолютните търговски сделки – чл. 1, т. 6 ТЗ/, това са решенията по въззивни дела с цена на иска до 10 000 лв. Именно тази хипотеза е налице в конкретния случай, тъй като предмет на предявения отрицателен установителен иск са вземания за суми под посочения размер. Ето защо, касационният контрол на атакуваното определение е недопустим. Независимо от този изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 144 лв. не следва да бъде уважено. В приложената към отговора на частната касационна жалба данъчна фактура № 70 от 29.10.2013 г. е предвидено, че плащането на адвокатското възнаграждение ще бъде извършено „по банков път”, за което обаче по делото не са представени доказателства съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивиран от изложеното, на основание чл. 274, ал. 4 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение