Определение № 320 от 05.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1387/2020 г.

Производството е по чл. 274 ГПК, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 94, ал. 3 от Правилника за администрацията в съдилищата (Обн. ДВ, бр. 68 от 22.VІІІ.2017 г. и в сила от тази дата ). Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 6702 от 26.V.2020 г. на К. П. П., подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 893 /погрешно посочено от частния касатор с номер „89 0 “/ на Софийския апелативен съд, ТК, 13-и с-в, от 14.ІV.2020 г., постановено по ч. гр. дело № 950/2020 г., с което е била оставена без уважение негова частна жалба срещу протоколното определение на първостепенния СГС, ГК, с-в І-6, от 3.ХІІ.2019 г. по гр. дело № 5521/2012 г.: за възстановяването на последното по реда на чл. 94 от Правилника за администрацията в съдилищата. Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение, частният касатор К. П. П. претендира касирането му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, „а, в условията на евентуалност“ – отменяване на обжалвания акт на САС и произнасяне от настоящата инстанция за оставянето без уважение на искането на ищеца В. С. В. от [населено място] за възстановяването – по реда на чл. 94 от Правилника за администрацията в съдилищата – на гр. дело № 5521/2012 г. по описа на СГС, ГК, с-в І-6. Инвокиран е довод, че в първоинстанционното производство е била „представена съдебна спогодба, от която да се извлече предмета на спора, но това не следва да е достатъчно за възстановяване на делото“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната си касационна жалба подателят й К. П. П. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение въззивната инстанция се е произнесла по следните два правни въпроса, явяващи се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „Кога са налице достатъчно доказателства, за да се възстанови делото и може ли да се приеме за достатъчно представянето единствено на съдебна спогодба по делото?“; 2./ „Може ли да се приеме за безспорно доказано, само от представено протоколно определение и съдебна спогодба, какъв е бил предметът на делото?“ По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по касация В. С. В. от [населено място] писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-В. както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на бланкетното оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното от Кр. П. въззивно определение, претендирайки за потвърждаването му. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че макар и да е постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и да е подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред САС, настоящата частна касационна жалба на К. П. П. ще следва да се преценява като процесуално недопустима. Съображенията за оставянето й без разглеждане са следните: За да потвърди определението на първостепенния съд за възстановяването на гражданско дело № 5521/2012 г. по описа на СГС, ГК, с-в І-6, въззивната инстанция е приела, че с представената в нарочното производство по чл. 94 от Правилника за администрацията в съдилищата съдебна спогодба (по чл. 234 ГПК - бел. на ВКС ) „се възстановява изгубен съдебен акт, който е повече от достатъчен да установи изходът на правния спор между страните – ответниците са се задължили на основание запис на заповед от 1.ІІ.2011 г., издаден в [населено място] и предявен на същата дата, да заплатят на ищеца сумата от 109 640 лв. и са определили срок за изплащане на процесната сума до 12 месеца“. Атакуваното въззивно определение няма характера на преграждащо по-нататъшния ход на делото, нито има привременен характер. Напротив, допуснатото с него възстановяване на изгубеното гражданско дело по описа на СГС е до края на предвидения в същия Правилник за администрацията в съдилищата срок за пазене на последното. Съгласно чл. 94, ал. 3 in fine ПАС такова определение подлежи на обжалване по „ съответния процесуален ред“. За разликата от предишното положение по чл. 108, ал. 3 от отменения ПАРАВАС (обн. ДВ, бр. 66 от 2009 г.), предвиждащ обжалване на същия по вид съдебен акт, но „по общия ред“. Посоченото различие е особено съществено при съобразяване на принципните разяснения, дадени със задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 5/12.VІІ.2018 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 5/2015 г., което - без да визира изчерпателно не подлежащите на касационен контрол определения – на плоскостта на процесуалното правило на чл. 409, ал. 4, изр. 1-во in fine ГПК последователно разграничава, че препращането на законодателя към „общия ред“ на обжалване „означава приложимост на общия ред за обжалване на решенията, постановявани в исковото производство“. Ето защо, а и по аргумент за противното, атакуваното в процесния случай въззивно определение по чл. 94, ал. 3 ПАС не подлежи на касационен контрол. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение