Определение № 246 от 31.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3910/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 131/ 24.04.2020 г. по гр.д. № 633/ 2019 г. в частта, с която Пазарджишки окръжен съд, потвърждавайки решение № 722/ 27.05.2019 г. на Пазарджишки районен съд, е отхвърлил исковете на С. Д. К. с правна квалификация чл. 127, ал. 2 ЗЗД срещу Д. К. М. за сумата 2 654.59 евро и срещу М. В. М. за сумата 826.75 евро.

Решението се обжалва от С. Д. К. с искане за допускане до касационен контрол за проверка по правилност при условията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общото и допълнителното) по процесуално-правни въпроси, чието обобщаване и конкретизиране съобразно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС, се свежда до следния: Какво е значението на изявленията на страните при оборване на презумпцията за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници (чл. 127, ал. 1 ЗЗД) по предявения иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД? Касаторът твърди, че въпросът е включен в предмета на обжалване и въззивният съд го е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд в приложението на чл. 127 ЗЗД (решение № 211/ 23.07.2012 г. по гр.д. № 177/ 2011 г., решение № 232/ 12.08.2014 г. по гр.д. № 7488/ 2013 г. и решение № 191/ 23.02.2018 г. по гр.д. № 3907/ 2016 г., все на IV-то ГО). Касационните оплаквания са, че решението е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения - неправилно разпределение на доказателствената тежест по оборимата презумпция по чл. 127, ал. 1 ЗЗД и превратно обсъждане на събраните доказателства, без предварително да е изяснен обсега на доказване, - и в противоречие с материалния закон – чл. 127, ал. 2 ЗЗД. Претендират се разноските по делото.

От ответниците Д. К. М. и М. В. М., ответници и по касационната жалба, не е постъпил писмен отговор.

Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет (обжалваните части от въззивното решение са по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв.), от процесуално легитимирана страна (касатор е ищецът), в срока по чл. 283 ГПК (аргумент от § 13 от ПЗР към ЗИДЗЗ и от жалбата, подадена по пощата на 22.06.2020 г. в първия работен ден след 21.06.2020 г. - последната дата на 1-месечния срок), при всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, а решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:

Въззивният съд е приел за доказани твърденията в исковата молба, че ищецът С. К., ответникът Д. М. и В. Ж. М., наследодател на ответниците Д. М. и М. М., починал на 14.07.2015 г. и наследен поравно, са сключили с „Юробанк и Еф Дж България“ АД договор за потребителски кредит № ***/ 12.04.2013 г. По договора тримата са кредитополучатели и солидарни длъжници, а кредитът е бил погасен предсрочно. Ищецът С. К. е платил на Банката сумата 5 309.19 евро, а В. М. – 174.34 евро. По делото обаче не е установено по несъмнен начин, че не само ищецът С. К. – титулярът на банковата сметка, по която кредитът е отпуснат, но и ответникът Д. М. и наследодателят са се възползвали от кредитните средства. Не е установен и произходът на средствата, с които ищецът С. К. е платил на Банката сумата 5 309.19 евро – да са лично негови, а не общи на тримата кредитополучатели. С тези мотиви въззивният съд достига до извода, че презумпцията на чл. 127, ал. 2 ЗЗД е оборена – ответниците не дължат възстановяване на платеното от ищеца, въпреки поетото от тримата кредитополучатели солидарно задължение и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която исковете на С. К. по чл. 127, ал. 2 ЗЗД са отхвърлени: срещу Д. М. – за сумата 2 654.59 евро и срещу М. М. – за сумата 826.75 евро.

Настоящият състав намира, че по повдигнатия от касатора въпрос са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. В решение № 211/ 23.06.2012 г. по гр.д. № 177/ 2011 г. и решение № 232/ 12.08.2014 г. по гр.д. № 7488/ 2013 г., все на ВКС, IV-то ГО, е прието, че е оборима установената в чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между длъжниците. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност, само ако общото задължение е изпълнено изцяло, доколкото във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. В случая на поемане на солидарното задължение общото е, че се предполага длъжниците да са се облагодетелствали в равна степен. При оборването на презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД важно доказателствено значение имат твърденията на страните.

В случая, въззивният съд е приел презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД за оборена, достигайки до извода, че само ищецът С. К. се е облагодетелства от отпуснатите кредитни средства, без да очертае предмета на доказване съобразно конкретните твърдения на страните, въведени с исковата молба по чл. 127, ал. 2 ЗЗД и с отговора от ответниците. Ищецът е твърдял, че всеки от тримата кредитополучатели се е възползвал от потребителския кредит, тъй като с него е изплатен дълг по друг, предходен договор за потребителски кредит № */ 19.04.2010 г. По този договор кредитополучатели са също ищецът, ответникът Д. М. и В. М., наследодателят на ответниците. В отговора на исковата молба исковете по чл. 127, ал. 2 ЗЗД са били оспорени с твърдения, че от потребителския кредит № № *****/ 12.04.2013 г. се е възползвал само ищецът С. К.. Не са въведени твърдения относно вътрешните отношения между солидарните длъжници, произтичащи от предходния договор за кредит, нито за общ произход на средствата, с които ищецът е платил на Банката сумата 5 309.19 евро. Следователно начинът, по който въззивният съд е отговорил на повдигнатия въпрос, противоречи на двете решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК.

При тези мотиви, съдът