Определение № 2537 от 03.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 208/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите срещу решение №643/24.10.2023г. по т.д.№463/23г. по описа на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение №455/104.04.2023г. по т.д.№2613/22г. по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от Национална агенция за приходите срещу „Билдко“ООД/н/ искове с правно основание чл.694 ал.2 т.1 ТЗ за признаване за установено че вземанията й за лихви в общ размер 145 137,66 лв., начислени върху главници по справки-декларации, подадени в периода 14.01.2014г. - 13.03.2015г. и върху главници по декларации обр.6, подадени в периода 09.2013г. – 02.2015г. и предявени в производството по несъстоятелност, следва да бъдат удовлетворени с поредност по чл.722 ал.1 т.1 ТЗ. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради неправилно приложение на материалния закон. Касаторът изразява несъгласие с изводите на апелативния съд,че наложените по реда на ДОПК обезпечителни мерки – запори – не дават право на предпочтително удовлетворяване на държавата по реда на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ, поради обстоятелството,че вписването на обезпечителната мярка „запор“ по реда на ЗОЗ имало за единствена последица противопоставимост на правата на обезпечения кредитор, без да се променя качеството му на хирографарен такъв, както и че вписването на запора в ЦРОЗ цели единствено създаване на предимство при конкуренция между различните способи на принудително изпълнение върху едно и също имущество, а не създаване право на предпочтително удовлетворяване. Поддържа, че разпоредбата на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ е императивна и не подлежи на стеснително тълкуване, като създава привилегия за кредитор,чиито вземания са обезпечени със запори, вписани по реда на ЗОЗ, да се удовлетвори предпочтително при разпределението на сумите, получени при реализацията на имуществото, върху което са наложени обезпеченията. Счита,че обезпечителната мярка в случая е наложена преди решението за откриване на производство по несъстоятелност,а вписването й не е елемент от фактическия състав по налагането й, поради което разпоредбата на чл.638 ал.4 изр.3 ТЗ не може да намери приложение. С касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивния акт и уважаване на исковете с присъждане на разноски за всички инстанции. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа,че въззивният съд е формирал крайния си извод за неоснователност на предявения иск, произнасяйки се по съществените материално правни въпроси: 1.Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК, да се удовлетвори привилегировано по реда на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ или посочената разпоредба създава тази привилегия единствено за кредиторите, чиито вземания са обезпечени с учредени по реда на ЗОЗ особени залози, както и подлежи ли на стеснително тълкуване цитираната разпоредба? и 2. Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК преди датата на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност, но вписан в съответния регистър по реда на Закона за особените залози след тази дата, да се удовлетвори привилегировано по реда на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ? Счита,че разрешаването на тези въпроси от касационната инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/. Ответникът по касационната жалба „Билдко“ООД /н/ не се е ангажирал със становище по нея. Синдикът на дружеството в несъстоятелност П. К. също не е подал отговор в законоустановения срок. Върховният касационен съд Търговска колегия състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните във връзка с данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва въззивното решение страна в предвидения в чл.283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел за установено, че с решение от 06.11.2020 г., постановено по т.д. № 577/2020 г. по описа на СГС, обявено в ТР на 10.11.2020 г., е открито производство по несъстоятелност на „Билдко“ООД с начална дата 06.11.2013 г., както и ,че част от предявените от НАП в законоустановения срок вземания на Държавата за лихви върху главниците по справки-декларации, подадени в периода 14.01.2014 г. – 13.03.2015 г., и върху главниците по декларации обр. 6, подадени за периода 09.2013 г. – 02.2015 г., в общ размер от 145 137,66 лв., обезпечени с наложен запор върху МПС,вписан в ЦРОЗ, са включени от синдика в списъка с приети вземания, а другата част от съда по несъстоятелността с определението му по чл.692 ал.4 ТЗ с ред на удовлетворяване по чл.722 ал.1 т.6 ТЗ. Приел е,че спорът по делото е от правно естество и касае въпроса дали при наложения по реда на ДОПК и вписан по реда на ЗОЗ запор за обезпечаване на предявените от НАП държавни вземания се създава привилегия за удовлетворяването на вземанията с ред по чл.722 ал.1 т.1 ТЗ при реализация на запорираното имущество в производството по несъстоятелност. В тази връзка въззивната инстанция изцяло е споделила извода на първоинстанционния съд, че отговорът на този въпрос следва да бъде отрицателен, както и изложените в подкрепа на този извод мотиви, препращайки към тях по реда на чл.272 ГПК. По наведените във въззивната жалба доводи съставът е развил съображения, основани на теорията и на съдебната практика. Посочил е като установено с тях разбиране, че запорът не е привилегия и не може да бъде отнесен нито към общите, нито към особените такива, а вид обезпечителна мярка и тъй като ТЗ не съдържа изрични, различни спрямо общите постановки, касаещи привилегиите и обезпеченията, е приел,че последните намират приложение и по отношение на производството по несъстоятелност, независимо от специфично универсалния му характер на принудително изпълнение. От това е извел,че след като, според тези общи правила, запорът не е привилегия, а обезпечителна мярка, то налагането му има по отношение длъжника и кредитора-взискател действието, установено в чл. 451 и чл.452 ГПК, без да поражда привилегия за последния да се удовлетвори предпочтително от осребряването на запорираната вещ. Приел е по аргумент от чл.12 ал.2 ЗОЗ,че същото се отнася и за вземанията, обезпечени със запор или възбрана, вписани по реда на ЗОЗ, тъй като, според текста на посочената разпоредба, последица от вписването на запора е създаването на противопоставимост на правата на обезпечения кредитор по отношение на кредитор, в чиято полза е учреден по-късно особен залог върху запорираното имущество, а не привилегированото удовлетворяване на кредитора с вписан обезпечителен запор от стойността на запорираните вещи, защото в тази хипотеза при принудително изпълнение заложният кредитор има качеството на хирографарен, а не на обезпечен. Посочил е,че това разбиране съответства на целта на вписването на обезпечителните мерки по реда на ЗОЗ, което не е насочено към възникване на право на предпочтително удовлетворяване, а към разрешаване на конкуренцията между различните способи на принудително реализиране на заложното право, като предприемането на принудително изпълнение по реда на ГПК или ДОПК осуетява пристъпването към изпълнение от страна на заложния кредитор, ако то не е вписано от заложния кредитор преди това /арг. от чл. 32а от ЗОЗ/ и след като от вписания по реда на ЗОЗ запор не произтича привилегия за удовлетворяване вземането на кредитора, в чиято полза е вписан, от него не възниква такова право на кредитора и в производството по несъстоятелност. В подкрепа на тези си разсъждения въззивният състав се е позовал на постановено от търговски състав на ВКС определение по чл.288 ГПК. Допълнително е изложил аргументи от разпоредбата на чл.638 ал.4 ТЗ, установяваща изрична забрана за налагане на обезпечителни мерки по реда на ГПК или ДОПК върху имуществото на длъжника след откриване на производство по несъстоятелност, приемайки, че в случая налагането на обезпечителната мярка запор е извършено след откриването на производството по несъстоятелност на „Билдко“ООД, тъй като фактическият състав на налагането му /включващ деня и часа на получаването на запорното съобщение, съгласно общия принцип, въведен с чл.202 ал.3 ДОПК/ е завършен след тази дата. Във връзка с възражението на въззивника, основано на императивния характер на нормата на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ съдът се е позовал на константно установена съдебна практика на ВКС, допускаща корективно тълкуване в частта й, предвиждаща привилегия при удовлетворяване на вземания, обезпечени със запор или възбрана, вписани по реда на ЗОЗ. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, приложима при съобразяване с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на формулирани в изложението един или повече правни въпроси, които са били разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не са такива въпросите, които са свързани с преценката на конкретни факти и с обсъждането на събраните по делото доказателства, т.е. въпроси по правилността на обжалваното решение. От формулираните в изложението към касационната жалба два материално-правни въпроса само първият осъществява посочените характеристики на обуславящи крайния изход на спора по конкретното дело, тъй като е бил въведен от страните в предмета на делото, съответно – даденото от въззивния съд разрешение на него е мотивирало решаващия му извод. Вторият няма връзка с мотивите, доколкото в тях липсват изложени съображения, че фактическият състав на налагането на запора включва вписването му в ЦРОЗ. Във връзка с първия от въпросите не може да бъде направен извод за приложимост на сочената с него допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.4 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай касаторът не е посочил, с оглед тези разяснения, по какви причини и с какви цели разрешаването на правните въпроси би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – не е изложил твърдения за наличие на неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна; не се е позовал на настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, налагащи осъвременяване на създадената съдебна практика, нито е обосновал непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика по въпроса. В доскорошната си практика /макар и не такава по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС - определения, постановени в производство по чл.288 ГПК/ ВКС, при съобразяване нормите на чл.459 ал.1 вр. чл.457 ал.1 и чл.460 ГПК, чл.217 ал.1 и ал.3 и чл.194 ал.5 ДОПК, чл. 638 ал. 4 /нова ал.6/ ТЗ и т.7 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, е наложил становище за прилагане на нормата на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ корективно относно частта ѝ, визираща вземания, обезпечени със запори, вписани по реда на ЗОЗ, а именно - в смисъла, възприет и от въззивната инстанция в обжалваното решение, че в полза на кредиторите /включително НАП/ обезпечили изпълнението на вземанията си с тях, не се поражда привилегия за предпочтително удовлетворяване в производството по несъстоятелност преди останалите кредитори на несъстоятелността. Към момента вече е налице и съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, обективирана в решение №50112/15.03.2024г. по т.д.№1602/22г. по описа на ВКС II т.о. и решение № 50002/28.03.2024 г. по т.д.№1729/2022г. на ВКС I т.о., с която еднозначно е обоснована необходимостта от такова корективно тълкуване с оглед принципите и смисъла на закона. С нея е направено разграничние между запора и залога по ЗОЗ, като е посочено, че запорът, за разлика от залога, има само обезпечителна функция и създава непротивопоставимост на извършените впоследствие разпоредителни действия с предмета на запора, но не е вещно обезпечение и не поражда право на предпочтително удовлетворение от цената на заложеното имущество при насочване изпълнение върху него; целта на вписването на наложен запор в ЦРОЗ /предвидено в чл.26 ал.3 т.1 и т.2 ЗОЗ/ е той да се противопостави на кредитора, в полза на който се учредява особен залог върху запорираното вече имущество, същият да загуби качеството си на привилегирован кредитор спрямо кредитора, наложил преди това запора по ГПК или ДОПК и да се осуети правото му да впише пристъпване към изпълнение по ЗОЗ, т.е. изпълнението върху запорираното имущество да се проведе по реда на ГПК или ДОПК, а не по ЗОЗ; запор върху вземане или движимо имущество по чл.4 ЗОЗ може да бъде наложен по ГПК или ДОПК само преди откриване на производството по несъстоятелност на длъжника, като същият се вписва в ЦРОЗ единствено с оглед противопоставимостта му на заложния кредитор по ЗОЗ при извършване на индивидуално принудително изпълнение по ГПК или ДОПК и е от значение за конкуренцията при определяне на приложимия способ за изпълнение; вписването в ЦРОЗ не поражда право на предпочтително удовлетворяване от запорираното имущество нито в производството по индивидуално изпълнение,а още по-малко – в производството по несъстоятелност, което е с универсален характер; след като, съгласно чл.638 ал.6 изр.2 ТЗ, наложен запор в индивидуалното принудително изпълнение е непротивопоставим на крдиторите на несйстоятелността, по аргумент от по-силното основание, вписването му също не може да им се противопостави, респ. – да породи каквито и да е права за кредитора, за чиито вземания е наложена обезпечителната мярка „запор“; тъй като нито от правната природа на запора, нито от целта и последиците от вписването му по реда на ЗОЗ, както и от анализа на относимите към търговската несъстоятелност правила, не може да бъде направен извод,че вписването на запора по ЗОЗ придава на кредитора, в чиято полза е наложен, качеството на привилегирован, разпоредбата на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ следва да се прилага корективно. Наличието на посочената практика, която настоящият състав споделя напълно, прави изначално неприложим допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Поради изложеното настоящият състав намира,че търсеният с въпросите достъп до касационен контрол не е обоснован и, като резултат от това, следва да бъде отказан. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение