Определение № 915 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 977/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника по първоначалния и ищец по насрещния иск М. П. К., чрез адв. К. Ж. Я., против решение № 348 от 11. 11. 2022 г. по в. гр. д. № 312/2022 г. на ОС – Хасково, потвърждаващо решение № 183 от 04. 04. 2022 г. по гр. д. № 1042/2021 г. на РС – Хасково, с което: а/. е уважен предявеният от П. Н. К. срещу М. П. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС, като е признато за установено в отношенията между страните, че П. Н. К. е собственик, на основание договор за покупко- продажба, сключен с н.а. № 117/2. 12. 1999 г. на нотариус Х. К., на жилищен обект – апартамент, с площ от 96 кв.м., нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор ***, на гараж с площ от 18 кв.м., нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор *** и на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** по одобрената кадастрална карта на [населено място], и ответникът е осъден да предаде на ищеца владението върху описаните имоти; б/. са уважени предявените от П. Н. К. срещу М. П. К. искове с правни основания чл. 59 ЗЗД, за присъждане на сумите: 800 лв. - обезщетение за лишаване от възможността за ползване, в периода 22. 01. 2021 г. – 18. 05. 2021 г., на описаните по-горе апартамент и гараж, 747, 93 лв. – платени от ищеца данък сграда и такса смет за процесния имот, 333, 16 лв. – стойността на консумирана от ответника вода при ползването на процесния недвижим имот, платена от ищеца; в/. е отхвърлен предявеният от М. П. К. срещу П. Н. К., по реда на чл. 211 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, насрещен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът е собственик, на основание придобивна давност, на описаните по-горе апартамент, гараж и 1/2 идеална част от поземления имот. Иска се допускане касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, отмяната му, отхвърляне на исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД и уважаване на предявения насрещен положителен установителен иск за собственост. Подаден е отговор на касационната жалба от ищеца, ответник по насрещния иск, П. Н. К., с който е изразено становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на служебна проверка за допустимост на подадената касационна жалба, прие следното: Касационната жалба е недопустима в частта й касаеща исковете по чл. 59 ЗЗД, тъй като е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решенията на въззивни съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5000 лв., са изключени от подлежащите на касационно обжалване актове. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК размерът на цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума. При частични искове цената на иска се определя от размера на съдебно предявената част. Определеният в чл. 280, ал. 3 ГПК критерий за необжалваемост е свързан единствено с цената на иска, без значение дали с последния се предявява целият размер на вземането или част от същото (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК). В настоящия случай цената на всеки един от предявените искове по чл. 59 ЗЗД е под предвидения в чл. 280, ал. 3 ГПК минимален праг за допустимост на касационното обжалване, поради което касационните жалби срещу въззивното решение в частта му потвърждаваща първоинстанционното в частта по предявените от П. Н. К. срещу М. П. К. искове с правни основания чл. 59 е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното касационно производство – прекратено в посочената част. В останалите си части касационната жалба е допустима. При извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта му, касаеща исковете по чл. 108 ЗС и насрещния положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, настоящият състав съобрази следното: За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 108 ЗС и неоснователност на насрещния иск, въззивният съд е приел, че собственик на процесния апартамент, гараж и 1/2 идеална част от поземлен имот, е ищецът П. Н. К.. Придобил е правото на собственост на основание договор за покупко-продажба, сключен с П. К. К. и М. С. К., негови баба и дядо, с нотариален акт № 36/02. 12. 1999 г. Прехвърлителите са си запазили правото на ползване върху имота, заедно и поотделно, до края на живота си. Същите са починали на 01. 01. 2020 г. и на 11. 01. 2021 г. и са оставили за наследници сина си М. П. К. (ответник по първоначалния и ищец по насрещния си иск) и внуците си А. Н. К. и П. Н. К. (ищец по първоначалния и ответник по насрещния иск), по право на заместване на починалия преди наследодателите техен син Н. П. К.. Със смъртта на прехвърлителите вещното право на ползване върху прехвърлените обекти е прекратено, на основание чл. 59, ал. 1 ЗС, и след 11. 01. 2021 г. ищецът П. Н. К. е имал право да упражнява правомощията си ползване и владение върху апартамента, гаража и 1/2 идеална част от поземления имот (исковата молба е депозирана на 18. 05. 2021 г.). М. П. К., ответник по ревандикационния и ищец по насрещния иск, не е придобил собствеността върху процесния имот по давност, на основание упражнявано владение от 2. 12. 1999 г. (сключване на договора за покупко-продажба с н.а. 36/02. 12. 1999 г., с който се легитимира като собственик на имота П. Н. К.) до настоящия момент. През този период от време ответникът по ревандикационния иск М. П. К. е бил допуснат да живее в апартамента и да използва гаража и 1/2 идеална част от поземления имот от родителите си П. и М. К., вещни ползватели на имота. М. К. е знаел, че собственик на процесните имоти е ищецът П. Н. К. и не е доказано да е владял същите за себе си в продължение на десет години преди предявяване на иска, както и да се е осъществил придобивният способ по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е формулиран нито един материалноправен или процесуалноправен въпрос. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК. В случая, в изложението не са поставени за разглеждане правни въпроси (материални или процесуални), а са развити оплаквания, които по съществото си представляват касационни основания по чл. 281 ГПК и изискват преценка правилността на решението, извършването на каквато в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. По-конкретно, твърди се постановяване на решението при съществени процесуални нарушения на чл. 129, ал. 2, вр. чл. 127 ГПК и чл. 104 ГПК – непредприемане на необходимите действия за отстраняване нередовност на исковата молба и неуважаване на основателно възражение за родова неподсъдност на делото на районен съд. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. Не съществува вероятност за недопустимост на въззивното решение, тъй като исковата молба и насрещната искова молба съответстват на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК и не е допуснато нарушение правилата на родовата подсъдност, установени в чл. 104 ГПК. Цената на исковете по чл. 108 ЗС, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК за жилището е 41198, 30 лв., на иска по чл. 108 ЗС за гаража е 6566 лв., а за 1/2 ид.ч. от имота – 7031, 20 лв. Решението не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се осъществява само в случай на допускане до касационно обжалване на определението. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, тъй като изводите на въззивния съд съответстват на събраните доказателства и не противоречат на правилата на формалната логика. Посочените в изложението пороци на решението, представляващи оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му. С оглед изхода на делото касаторът М. П. К. ще следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК, да заплати на П. Н. К. сумата 1500 лв. разноски, направени при разглеждане на делото пред касационната инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,