Определение № 50875 от 28.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Х. Б. чрез адв. И. против решение № 1127 от 03.11.2021 г. по гр. д. № 1850/2021 г. на Апелативен съд - София, ГК, седми състав.

Ответникът по жалба В. К. И. чрез адв. И. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 261295 от 20.11.2020 г. по гр. д. № 16915/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, I - 10 състав за уважаване на предявения от В. К. И. против В. Х. Б. иск с правно основание чл. 33 ЗЗД, като е унищожен поради крайна нужда и явно неизгодни условия, сключения помежду им договор за покупко – продажба на недвижим имот, по силата на който първият е прехвърлил на втория собствеността върху апартамент № ... находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 65. 07 кв. м., заедно с прилежащото му избено помещение № 4 с площ от 3. 76 кв. м. и с 3. 771 % от общите части на сградата, което съглашение е материализирано в нотариален акт № ... от ... г. на нотариус рег. № 40 по регистъра на НК и е ангажирана отговорността на ответника за дължима държавна такса и разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че след смъртта на дядото си през 2015 г. ищецът е изпаднал в сериозни финансови затруднения, тъй като в периода 2015 г. - 2016 г. е разполагал с единствен доход от пенсия за инвалидност, чийто размер е 102 лв. Установил е, че този доход е почти три пъти по – нисък от прага на бедност за 2016 г., който според данните на официалната статистика (НСИ) възлиза на 308 лв. средно месечно на лице от домакинство. Така е правен извод, че продавача – ищец е бил в състояние на крайна нужда по смисъла на чл. 33, ал. 1 ЗЗД при извършване на оспорената сделка. Изтъкнато е от решаващия състав, че състоянието на крайната нужда (разбирано като липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности) е възникнало около една година преди процесния договор, през част от което време ищецът е бил на принудително лечение и изпадането именно в това състояние го е мотивирало да сключи продажбата. Това съждение почива на установяването, че прехвърленият апартамент е бил единствено жилище на ищеца в [населено място], а той е искал да има имот в града. В обжалваното решение е обсъдено и оплакването за неправилност и необоснованост на извода на първостепенния съд, че договорът е сключен при явно неизгодни условия. Същото е намерено за неоснователно при данните, че заплатената от купувача цена по договора е 33 150 евро и че ответникът не е извършвал други плащания към ищеца, които да „допълват“ цената до 35 000 евро каквито са доводите на ответника във въззивната жалба, от една страна и от друга – че пазарната цена на процесния имот в състоянието, в което се е намирал към датата на сделката възлиза на 101 000 лв. според заключението на вещото лице по техническата експертиза – по вариант втори, отразяващ подробно описаното в протокол за оглед състояние на имота. Прието е, че сравнителния анализ между продажната цена (равностойност в лева 64 835. 76 лв.) с действителната пазарна цена 101 000 лева сочи, че имотът е продаден на цена с около 36% по - ниска от пазарната. Според съда тази разлика не може да се приеме като обикновена отстъпка заради състоянието на имота и обосновава извода, че сделката е сключена при явно неизгодни условия за ищеца.

За пълнота на мотивите в обжалваното решение е посочено, че дори да се приеме неоснователност на главния иск с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД, договорът е унищожаем и на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД по евентуално предявения иск, предвид установеното чрез неоспореното заключение на съдебно - психиатричната експертиза обстоятелство, че към момента на сключването му продавачът е страдал от дългогодишно заболяване параноидна шизофрения, отнело му способността да действа разумно. Той не е разбирал свойството и значението на действията си и не е могъл да ръководи постъпките си поради болестно деформирани психични функции – липсвали са му критични способности и не е могъл да се грижи за своите интереси.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната поставя два правни въпроси, разглеждането на които отнася в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – с твърдението, че са от съществено значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.

Тези въпроси са следните:

1. „Какъв е критерия за определяне на явно неизгодните условия за сключване на сделка като част от кумулативно установените елементи от фактическия състав на чл. 33, ал. 1 ЗЗД?“;

2. „Включват ли се извършените допълнителни разходи от купувача по сделката (плащане вместо продавача на негови публични задължения за имота, предмет на съглашението, както и на комунални разходи във връзка с ползването на имота) в общата цена на продажбата като основна дължима от него престация?“

Първият повдигнат въпрос е свързан с наличието на явно неизгодни условия по смисъла на чл. 33, ал. 1 ЗЗД при сключването на договор за продажба, какъвто е оспореният в случая.

По този материалноправен въпрос е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 26 от 30.01.2012 г. по гр. д. № 151/2011 г. на IV г. о. Според там даденото разрешение явно неизгодни условия по смисъла на чл. 33, ал. 1 ЗЗД при сключването на продажбен договор, в най - често срещания случай са налице тогава, когато има явна, очевидна нееквивалентност между насрещните престации на продавача и купувача по договора, при наличие на много съществена разлика между действителната стойност на продаваната вещ и продажната й цена по договора. Преценката за това следва да е конкретна и комплексна. При извършването й несъмнено следва се вземат предвид най - вече действителното фактическо и правно състояние на продаваната вещ – с оглед установяване действителната й стойност към момента на сключването на договора, която да се съпостави с уговорената в него продажна цена. Освен това следва да се имат предвид и всички останали клаузи на договора (ако има такива) и уговорените в тях модалитети или други (освен основните) насрещни договорни задължения на продавача и купувача, които се отразяват и са от значение за еквивалентността на престациите им по договора. От друга страна, всички обстоятелства, стоящи извън уговореното в договора и настъпили след неговото сключване, са ирелевантни за тази преценка, респ. за наличието на явно неизгодни условия по см. на чл. 33, ал. 1 ЗЗД. Правният статус на продаваната вещ (имот) към момента на сключването на договора, несъмнено включва и обременеността й към този момент с тежести, и конкретно – с ограничени вещни права върху нея, които са били учредени или се учредяват в полза на трети лица, или продавачът запазва (върху целия или върху част от имота) за себе си със самия договор за продажба. В тези случаи действителната стойност на продавания имот очевидно ще е по - малка в сравнение с тази, при която предмет на договора би било правото на собственост в пълен обем. Поради това, наличието на ограничено вещно право върху продавания имот във всички случаи следва да се вземе предвид при установяването на действителната стойност на имота, респ. при извършването на преценката дали са налице явно неизгодни условия по см. на чл. 33, ал. 1 ЗЗД при сключването на договора за продажба. Въззивният съд е съобразил изцяло коментираната съдебна практика в своето решение, а наличието й изключва приложно поле на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Второто питане не удовлетворява общо основание, тъй като не произтича от решаващите изводи на въззивния съд. Той е приел, че ответникът не е извършвал други плащания към ищеца, които да „допълват“ цената до 35 000 евро, каквито са били доводите във въззивната жалба. Съображения, че са установени извършени допълнителни разходи от купувача за покриване на задължения на собственика на продавания имот (в контекста на поставения въпрос) не се съдържат по обжалваното решение. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо изхода на делото значение само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за това – така мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Следва да се изтъкне за пълнота, че в случая по второто питане не е обосновано и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Страната не е мотивирала необходимостта от произнасяне на ВКС по питането – защо то се явява от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Конкретни съображения в подкрепа на това основание не са изтъкнати, нито има позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство, респ. липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика (в този смисъл са разясненията по т. 4 от горецитирания тълкувателен акт).

Предвид на изложеното не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което достъп до касация не може да се осъществи.

С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на адв. И. К. И. – пълномощник на ответника по жалба своевременно претендираното адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА за оказана безплатно правна помощ на страната в касационното производство. Удостоверяването на обстоятелството, че извършената адвокатска услуга е безплатна на основание чл. 38, ал. 1 ЗА – в хипотезата на предоставена на материално затруднено лице, е извършено с приложената пред настоящата инстанция декларация от адвоката (че страната не му дължи адвокатско възнаграждение за защитата й във връзка с касационното обжалване на въззивното решение на АС – София). Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА при оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът го определя в размер не по - нисък от предвидения в Наредба № 1/9.07.2004 г. за МРАВ. В случая възнаграждението следва да се определи на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от същата и възлиза на 2 330 лв., които се присъдят на адвоката.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.