Определение № 528 от 16.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 1841/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„ВГ-5“ ЕООД чрез адвокат Р. В. М. обжалва решение № 260030 от 25.02.2021 г. по в.т.д. 10/21 г. по описа на Апелативен съд – Варна, което е потвърдено решение № 417 от 30.06.2020 г. на Окръжен съд - Варна по т.д. 1988/19 г. за отхвърляне на исковете му за осъждане на „Енерго про продажби“ АД да му заплати сумата от 83 299,02 лв, дължима по договор за изкупуване на електрическа енергия № 87 от 09.12.2009 г., цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец октомври на 2016 г., както и сумата сумата от 24 596,42 лв – мораторна лихва върху главницата от 83 299,02 лв, за периода от 01.01.2017 г. до 01.12.2019 г., както и сумата от 170 246,56 лв – дължима на основание същия договор цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец ноември 2016 г и сумата от 50 269,97 лв мораторна лихва върху сумата от 170 242,56 лв за периода от 01.01.2017. до 01.12.2019 г. и е осъден да заплати сумата от 9 718 лв разноски за въззивната инстанция.

Излага съображения за недопустимост на обжалваното решение, поради наличие на преюдициален спор, който е от значение за правилното решаване на делото, а именно било оспорено решение № СП - 5 от 28.03.2019 г.

Според касатора, при постановяване на решението, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Твърди, че въззивният съд бил постановил своето решение в противоречие на действителния смисъл на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ вр. § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ. Счита, че с оглед действие на закона по време, не е променена структурата, размера или методологията по отношение на приложимите норми и предвидено две отделни преференциални цени към производители на енергия от възобновяем източник, вятър. Измененията били ограничавали количествата електрическа енергия, които да се изкупуват до размера на нетно специфично производство на енергия, но не било предвидено какъвто и да било нов пазарен механизъм или нова регламентация на пазара, не били преуредени съществуващите договори и пазарни практики. Двете отделни преференциални цени, определени в т. 8 и т. 9 от Решение Ц-10/31.3.2010 г., оставали непроменени и се прилагали, както и преди изменението на ЗЕВИ.

Счита, че решението е необосновано с оглед предвиденото в чл. 18, ал. 3 и ал. 4 от договора. В договора била налице уговорка, че следва да се прилагат две преференциални цени при достигане на количества в рамките на една календарна година. ВяЕЦ на ищеца-касатора имал капацитета да надмине 2 250 ефективни часа работа и да попадне във втората категория цени.

Въззивният съд бил приел неправилно какви са последиците от отмяна на решение СП-1/31.07.2015 г. След отмяна на т. 1.7 от посоченото решение вече липсвало нетно специфично производство на енергия и не съществувало такова, въз основа, на което ответникът бил отказал плащането. Новото решение СП 5/2019 г. на КЕВР също било незаконосъобразно и то не било анализирано от съда.

Освен това, въззивният съд бил допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, водещо до неправилност на съдебното решение. Съдът не бил спрял производството до произнасянето на ВАС по обжалване решение СП-5/2019 г. на КЕВР. По този начин било нарушено правото на защита на жалбоподателя. Освен това съдът не бил се произнесъл по валидността на решението на КЕВР. Липсвало произнасяне по всички основания, въведени от касатора с въззивната му жалба.

Моли да се отмени решението е вместо него да се постанови друго, с което да се уважат исковете му.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал.1, т. 4 от ГПК, спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка? Произнасянето на въззивния съд било в противоречие с трайната практика на ВКС, с която било предвидено, че при наличие на преюдициален спор, производството по исковия процес подлежи на спиране. В този смисъл били определение № 410 от 27.09.2019 г. по ч.т.д. 1813/19 г. I ТО, определение № 10 от 06.01.2021 г. по ч.т.д. 2479/20 г. II ТО, както и други. По този начин обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.Основният аргумент на ВКС бил, че постановеното от административен съд и влязло в сила съдебно решение, с което се отменя индивидуален административен акт, имало обратно действие.

2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 от ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразност на акта?

3. Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 от ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно ex lege правомощие на съда?

4. Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 от ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?

5. Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?

6. Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересованата страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданския съд, да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие на неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно-правния спор?

Счита, че по отношение на правни въпроси от 2-6, е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като допълнително го мотивира.

Ответникът „Енерго про продажби“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че не е налице основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр.2 от ГПК поради недопустимост на съдебното решение. Възможната отмяна на решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР не би могла да бъде преюдициална по отношение на спорна по делото. Решенията на КЕВР имали оповестително, а не конститутивно действие. НСП бил само един от множеството технически и икономически параметри, които вече са послужили за утвърждаване на преференциалните цени на електрическата енергия с цитираните в мотивите предходни решения. Тези цени били определени в стабилни административни актове, като това било решение Ц 10 от 31.03.2011 г. на КЕВР в частта п от.8 и т. 9, като било прието преди § 17 от ПЗР на ЗЕВИ. Отмяната на решение СП1 от 2015 г. и приемането на решение СП 5 не създавали нова промяна, а само попълвали бланкетното съдържание на нормата. Счита, че е неприложима практиката по решения, свързани с отмяна на решение на ДКЕВР Ц 33 от 14.09.2012 г. Придаденото предварително изпълнение на решенията на ДКЕВР по силата на закона, задължавало адресатите на акта да се съобразят с него. За процесното правоотношение била без значение отмяната на решение СП1 от 31.07.2015 г. Излага подробни съображения за недопускане касационно обжалване.

Третото лице помагач „НЕК“ ЕАД оспорва касационната жалба, счита, че не следва да се допусне до касационно обжалване въззивното съдебно решение. Счита, че липсва преюдициалност поради предвиденото с чл. 13, ал. 9 от ЗЕ, действие на решенията на КЕВР, като жалбата срещу тях не спирала изпълнението им, както и било недопустимо. По отношение на въпроси 2-6 счита, че не е налице основанието съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Оспорва решението на въззивния съд да е недопустимо, поради предвидената предварителна изпълняемост на административния акт.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивният съд е приел, че с изменението на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ са приети решение № СП-1 от 31.7.2015 г. на КЕВР, относно ВяЕЦ, като са определени две ценови категории в рамките на едногодишен период, т. 1.7 и т. 1.8., произведената от централа електроенергия подлежи на преференциално изкупуване от обществения доставчик и от крайните снабдител. Като с т.8 и т. 9 то решение Ц 10 от 30.3.011 г. на КЕВР, за достигнато нетно специфично производство съответно до 2000 kWh и до 2300 kWh, като едва след изчерпване на втория праг, за определяне на преференциални цени, изкупуването стане на база излишък на балансиращия пазар. Според въззивния съд новата правна уредба, не става съобразно произведените количества до един от двата прага, а съобразно установената технологична годност за календарна година до 2 250 и над 2250 часа, съобразно зонирането в две ветрови зони с решение Ц 13 от 28.06.2006 г. на ДКЕВР. Въззивният съд е изходил от мотивите за приемане на ЗИДЗЕ, с който е изменен чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ и приема, че целта на закона била не да се ограничава производството, а да се създадат условия да бъдат изкупувани по преференциални цени само количествата електрическа енергия, които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР – т.е. да се постигне баланс между заложените в тези цени ценообразуващи елементи и действителните приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР, т.е. баланс между заложените в тези цени ценообразуващи елементи и действителните приходи на производителите от възобновяеми източници. Освен това, счита, че с оглед чл. 18, ал. 4 от Договора № 87 от 09.12.2009 г. за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, страните били определели, че технологичната годност за работа на обекта ВяЕЦ „ВГ12“ с обща инсталирана мощност 2000 kW през календарната година е до 2 250 часа, а приложимата цена за достигнато нетно специфично производство била 188,29 лв M/Wh. Произведените над този праг количества електроенергия се заплащали по цени за излишък на балансиращия пазар. Прието е, че издаденото дебитно известие за начислена цена, тъй като няма технологична годност за работа повече от 2250 годишни часа съгласно чл. 18, ал. 2 от договора, е без основание. Въззивният съд е приел, че по отношение на договореното между страните с решение на КЕВР се преуреждат отношенията, без да е необходимо подписване на договора, по силата на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ. Прието е, че са влезли в сила административните актове на КЕВР решения № 10 от 30.03.2011 г. и Ц-13 /28.06.2006 г., с които преференциалните цени на ел. енергия, произведена от ВяЕЦ са определени съобразно приетото зониране в две ветрови зони и в две ценови категории, като приложима в случая е тази от тях, съответна на характеристиката на процесната ВяЕЦ технологична годност за работа на обекта до 2 250 ч годишно. Прието е, че съгласно чл. 13, ал. 9 ЗЕ решение № СП 5 от 28.03.2019 г. на КЕВР за установяване на нетното специфично производство е предварително изпълняемо. Решението на КЕВР имало действие към датата на първоначалното определяне на нетно специфично производство съгласно § 17 от ПЗР на ЗИДЗЕ. Това е обусловило изводите, че липсва основание за присъждане на претендираните суми.

Допускането на касационно обжалване се извършва служебно на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, при наличие на основание да се приеме, че решението на въззивния съд е възможно да се нищожно или са налице основания, които могат да обусловят извод, че решението е евентуално недопустимо. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

В случая, не се установяват основания, които да обусловят извод за вероятност съдебното решение да е нищожно.

По отношение на евентуалната недопустимост на съдебното решение, за което съдът прави и служебно проверка, и е сезиран със сочените основания в касационната жалба, настоящият съдебен състав намира следното, въззивното решение би могло да бъде недопустимо, на соченото от касатора основание само, ако се установи наличие на отрицателна предпоставка за упражняване на правото на иск, висящ преюдициален спор, който е от значение за правилното решаване на обусловения спор. Този правен въпрос е разяснен в Тълкувателно решение 1 от 09.07.2017 г. по тълк.д. 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В случая не може да се приеме, че оспорването на решение № СП 5/2019 г. на КЕВР, по което е образувано административно дело, е преюдициален. Съгласно вече установената практика на ВКС, обективирана в решение № 60 073 от 16.11.2021 г. по т.д. 1184/20 г. на ВКС, I ТО, както и определения по ч.т.д. 1628/19 г., ч.т.д. 985/21 г. и ч.т.д. 429/21 г. на ВКС, II ТО, при приетото изменение на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ (ДВ бр. 56 от 24.07.2015 г.), общественият доставчик, съответно крайните снабдители, са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа, на което са определени преференциални цени, в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство, по цена на излишък на балансиращия пазар. С § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ било предвидено КЕВР да приеме решение, с което да се установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на КЕВР, приети до влизане в сила на закона. С оглед чл. 13, ал. 9 от ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл. 166, ал. 1от АПК като било допуснато предварително изпълнение на невлезли в сила решения, издадени от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. С тези решения, КЕВР само съобразявал вече съобразеното като размер с влязло в сила решение № Ц 10 от 30.03.2011 г. на КЕВР и решение Ц 13 от 28.06.2006 г. на ДКЕВР нетното специфично производство, което било ценообразуващ елемент, част от всички ценообразуващи елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. С оглед предварителното незабавно действие на решенията на КЕВР по силата на чл. 13, ал. 9 от ЗЕ, не може да се приеме, че отмяната на решението е с преюдициално значение. В процесните правоотношения между страните, решение С-5/19 на КЕВР е проявило действие. Евентуалната му отмяна задължава административния орган да приеме възстановителни мерки. Поради посоченото тълкуване, което се възприема от настоящия съдебен състав, не би могло производството по обжалване на индивидуалния административен акт да има преюдициално значение, доколкото предмет на иска е заплащане на цена за доставена електроенергия за определен месец, за който административният акт е провел правно действие по силата на допуснатото предварително изпълнение. Това изключва недопустимост на съдебното решение поради наличие на императивно условие спорът да не се решава до приключване на административното дело. При липса на основание за спиране на исковото производство до приключване на административното дело, не може да се приеме, че е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо. Ето защо не е налице соченото основание съгласно чл. 280, ал.2, пр.2 от ГПК за допускане касационно обжалване.

След като не се установи такъв порок на акта, който да обуславя и служебно допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване, то следва да се разгледат формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, обосновани от касатора.

По отношение на поставения първи правен въпрос от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се посочи, че така формулираният правен въпрос е включен в предмета на делото. Обосновано по-горе беше, че в конкретния случай, оспорването на посочения индивидуален административен акт, не е преюдициално спрямо разрешаване на исковия процес. Така формулираният правен въпрос е обусловил изхода на спора, като въззивният съд е зачел валидността на административния акт и е приел неговото действие в частта, с която е допуснато предварително изпълнение на административния акт, въпреки неговото обжалване. Това разрешение не е в отклонение от трайната практика на ВКС, предвиждаща, че спирането на исковия процес на основание чл. 229, т. 4 от ГПК, е обусловено от значението на административния акт по отношение на спорното правоотношение. Ако без влизане в сила на административния акт, не може да се разреши спора между страните, защото административният акт е елемент от фактическия състав на търсената защита, то тогава е налице преюдициалност. В този смисъл определение № 236 от 04.5.2012 г. по гр.д. 105/12 г., 1 ГО на ВКС. Но в случая, с оглед предварителната изпълняемост на административния акт, следва да се приеме, че е съобразено действието му от въззивния съд. Разрешението е в съответствие с определение №597 от 30.09.2019 г. по ч.т.д.№1628/2019 г. на ВКС, II ТО и определение 236 от 27.5.2021 г. по ч.т.д. 429/2021 г., ВКС, II ТО.

Формулираните въпроси 2, 3, 4, 5 и 6 отново са свързани със защитната теза на касатора относно упражнявания контрол за валидността и с оглед провелото действие допуснато по силата на закона предварително изпълнение на административния акт, на основание чл. 13, ал. 9 от ЗЕ, законосъобразността на административния акт. Доколкото съдът е зачел тази валидност и законосъобразност, то поставените правни въпроси, не са обуславящи изхода на спора и не могат да формират общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че актът на КЕВР подлежи на предварително изпълнение, съответно поражда правни последици и в този смисъл е приел неговата законосъобразност. Но едновременно с това е приел, че не би могло да не се зачете настъпването на правните последици от тази акт, тъй като това би лишило иска от основание, което не отговаря на търсената от ищеца защита. В този смисъл контролът относно валидността на акта, на основание чл. 17, ал. 2 от ГПК, е осъществен, доколкото са признати породените последици от предварителната изпълняемост, на невлезлия в законна сила административен акт. Освен това служебно е известно на съда, че с решение № 1873 от 12.02.2021 г. по адм. д. 2016/20 г. ВАС е прието, че решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР не нищожно, поради което въпросът за валидността на административния акт е разрешен с влязло в сила решение и въпросът относно валидността на административния акт не може да се проверява по реда на чл. 17, ал.2 от ГПК в гражданския процес. Доколкото страните са участници в административния процес, съдът не може да се произнася по материалната законосъобразност на индивидуалния административен акт, а може само да я приеме, че актът е породил действие, както е сторил въззивният съд. Липсва лишаване от правото на защита на заинтересованата страна, с това, че при разрешаване на гражданскоправен спор съдът не може да се произнася по законосъобразността на административния акт, когато страните са обвързани от него, а не са страни, на които актът се противопоставя, без да са могли да се защитят чрез обжалването му по реда на АПК. Евентуалната отмяната на административния акт е извън предмета на делото и не може да е обуславяща по отношение на значимия за изхода на спора разрешен от въззивния съд правен въпрос. Както бе посочено, съдът е зачел валидността на обжалвания административен акт, за да приеме, че е допуснато предварително действие на обжалвания индивидуален административен акт. Поради това поставените въпроси не представляват значими правни въпроси, обуславящи извод, че е налице основание за допускане касационно обжалване. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на въззивния съд.

По отношение на частната жалба на ответника „Енерго про продажби“ АД вх. № 261914/12.04.2021 г., подадена на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК срещу решението на въззивния съд, в частта, имаща характера на определение, с която не е уважена изцяло частната жалба на този жалбоподател срещу определението на първоинстанционния съд, постановено на основание чл. 248 от ГПК на 01.10.2020 г.

В частната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност на определението на съда, конкретно на разпоредбите на чл. 78, ал. 5 ГПК и чл. 36 от ЗАдв. Изтъква, че заявените искове били както следва главница от 83 299,02 лв за доставена, но неплатена електрическа енергия за м. октомври 2016 г. и обезщетение за забава от 24 596,42 лв, както и главница за произведена и доставена електроенергия за месец ноември 2016 г. от 170 246,56 лв и обезщетение за забава от 50 269,97 лв Сочи, че заплатеното възнаграждение от 11 568 лв е определено по двата иска съответно 4 428 лв и 7140 лв. Счита, че от значение са обективно съединените искове.

Моли да се отмени определението.

Счита, че правният въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в обжалвания акт е: Как следва да се изчисли минималният размер на адвокатското възнаграждение, до който последното може да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК във връзка с чл. 36 от ЗАдв, при направено възражение за прекомерност, по дело, чийто предмет са няколко обективно съединени искове, на база сбора от цената на всички искове или като сбор от минималното възнаграждение, изчислено за всеки иск по отделно? Счита, че по този правен въпрос, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 208 от 29.06.2016 г. по гр.д. 1261/16 г. ВКС, IV ГО, с което е мотивирал допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочи и тълкуването в т. 18 от ТР 6/12 г. на ОСГТК на ВКС.

Частната жалба е подадена срещу решението на въззивния съд, в частта, имаща характера на определение, с което частната му жалба срещу определението на първоинстанционния съд за оставяне без уважение искането за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, на основание чл. 248 от ГПК.

С решението по делото въззивният съд се е произнесъл по частната жалба на ответника по иска срещу определението на първата инстанция, с което искането му за изменение на решението в частта за разноските, на основание чл. 248 от ГПК е оставено без уважение. Въззивният съд е приел, че е заплатено адвокатско възнаграждение, както и че в срок е направено възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. Приел е, че заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно, тъй като делата били типични (серийни) и не представлявали правна и фактическа сложност. Въззивният съд е счел, че частната жалба е основателна само до размер от 9 718 лв, тъй като първата инстанция била определила размер на следващото се възнаграждение от 8100 лв, без да отчете, че се дължи ДДС, тъй като адвокатското дружество, е било регистрирано по ДДС.

Настоящият съдебен състав намира, че действително въззивният съд се е произнесъл по посочения правен въпрос, като произнасянето му е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в соченото от частния жалбоподател решение, както и определение № 404 от 26.10.2020 г. по ч.гр. д. 2883/20 г. ВКС, IV ГО и определение № 146 ОТ 04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 Г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, съгласно която, заплатеното от страната възнаграждение за адвокат се определя дали е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, като съдът, при направено възражение от насрещната страна в срок, може да присъди по-нисък размер на разноските в тази част, но не по-малко от минимално определения размер съгласно чл. 36 ЗАдв. От значение е търсеният материален интерес, който при обективно кумулативно съединение на искове, се определя върху цената на всеки от исковете, по отделно, а не в сбор. Съгласно чл. 68 от ГПК цената на иска е паричната оценка на предмета на делото. За защита на различни интереси, се предявяват обективно или субективно съединени искове. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански и търговски дела се определя съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. Съгласно чл. 7, ал. 2 от посочената наредба, определянето на адвокатското възнаграждение става съобразно материалния интерес, но тълкувани, разпоредбите на чл. 7, ал. 2 във вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и като се вземе предвид вида на съединяване на исковете, следва, че под материален интерес по смисъла начл. 7, ал. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техният сбор. Адвокатското възнаграждение се определя дали отговаря на предвидения в Наредба № 1 за МРАВ, съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взема предвид цената на всеки иск по отделно и се определя за всеки иск по отделно минимално възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски.

В случая въззивният съд се е произнесъл по посочения правен въпрос в отклонение от трайната практика на ВКС.

Въпреки отклонението от посоченото тълкуване, в конкретния случай, следва да се вземе предвид, че макар и да са претендирани размери за заплащане на допълнително цена за два месеца на доставена електроенергия, то основанието на иска е един договор за изкупуване на електоренергия и не става въпрос за обективно съединяване на искове за заплащане на цена за всеки месец. Предвид общия факт договор, всъщност става въпрос за заплащане на цена и следва да се има предвид сбора на цената за двата месеца, обективно съединен с иска за заплащане на обезщетение за забава върху сочените суми. Така определената цената на исковете и при приложение на чл. 7, ал. 2, т. 4 и т. 5 от Наредба № 1 за МРАВ, определя, че минималното възнаграждение, дължимо на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК е в размер на 11 252,29 лв с ДДС. До този размер искането е основателно. След като въззивният съд е определил възнаграждение от 9718 лв, то следва да се отмени в частта, с която не е уважено изцяло искането изцяло и да се присъдят разноски от още 1 534,29 лв над присъдените в размер на 9 718 лв за първоинстанционното производство. В останалата част частната жалба за присъждане на разноски над 11 252,29 лв до претендираните 11 568 лв е неоснователна и не следва да се уважава.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България