Определение № 420 от 19.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2483/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Т. Г. Я., Р. К. Я., В. К. В. и В. К. О., всичките чрез адв.Р.М. срещу решение №1573 от 27.06.2019г. по в.гр.д. №147/2019г. на Апелативен съд- София в частта, с която е отменено решение №7422 от 28.22.2018 г., постановено по гр.д.№7171/ 2017 г. на Софийски градски съд, 14 състав в осъдителната му част, като са отхвърлени предявените искове от Т. Г. Я., Р. К. Я., В. К. В. и В. К. О. срещу Гаранционен фонд на осн. чл.557, ал.1, т.1 КЗ за заплащане на сумите 65 000 лева за първата ищца и по 60 000 лева за останилите ищци -обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на К. О. Я., причинена от ПТП на 04.10.2014г., по вина на водач на неидентифицирано МПС, ведно със законната лихва върху тях за периода от 17.03.2017г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени претенциите за сумите от 65 000 лева до 130 000 лева на първата ищца, и от 60 000 лева до 120 000 лева на останалите ищци.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторите считат, че въззивният съд е нарушил чл.154 ГПК при преценка на доказателствената тежест за релевантните факти, че в нарушение на чл.235 ичл.236, ал.2 ГПК не са обсъдени всички доказателства по делото, по-специално заключението на съдебно-транспортната експертиза относно механизма на ПТП и поведението на виновния водач. Оспорват изводите на съда относно характера на отговорността на ГФ, като поддържат, че тя е обективна, безвиновна и произтича от действията на трети лица, тнезависимо от виновното поведение на всеки от участниците в ПТП. Намират за необосновани изводите на съда относно механизма на ПТП, вкл. че водачът на МПС, причинил произшествието, е карал на къси светлини, респ. че не се установява по несъмнен начин да е имал възможност да забележи пешеходеца, т.е. да възприеме опасността и да я избегне. Излага доводи за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд относно предпоставките на чл.557, ал.1, т.1 КЗ и чл.28, ал.1, т.1 ПУДФГ за възникване отговорността на ГФ за обезщетяване на вреди от ПТП. Молят да бъде отменено решението и да бъдат уважени предявените искове до посочените размери при съобразяване с принципа на справедливост съгласно чл.52 ЗЗД, като признават съпричиняване на пострадалия им наследодател от 30%. Претендират разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, ал.2, пр.3 ГПК.

Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Следва ли да се приеме, че отговорността за изплащане на обезщетение на трети лица, пострадали от ПТП е бевиновна и се реализира при кумулативното осъществяване на елементите на следния фактически състав:

а. Възникване на ПТП на територията на страната;

б. Водачът на автомобила да е напуснал местопроизшествието;

в. На пострадалото лице да е причинено тежко телесно увреждане от изброените в закона или смърт?

2. Представлява ли деликт по смисъла на чл.45 ЗЗД ПТП, което с §1, т.47 от „Допълнителната разпредба“ на Правилника за движение по пътищата е разяснено като събитие, възникнало в процеса на движението на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други матреиални щети?

3. При изплащането на обезщетението Гаранционният фонд се съобразява само с причинените вреди на пострадалото лице или изследва ПТП, виновното поведение на участниците в него, респективно съпричиняването на вредоносния резултат от тях?

4. Следва ли за противоправността на поведението на водач на лек автомобил, участник в ПТП да се съди не от установените фактически обстоятелства, а от изискванията на разпоредбите на Закона за движение по пътищата, които водачът е следвало да спази?

5. Може ли да се заключи, че водач на МПС, движещ се по скоростен магистрален път през нощта, ще ползва само къси светлини в разрез с чл.70, ал.1 ЗДвП, предвижащ че при движение през нощта и при намалена видимост моторните превозни средства трябва да бъдат с включени къси или дълги светлини, габаритни светлини и светлина за осветяване на задната табела с регистрационния номер?;

6. Може ли да се смята за водач, съблюдаващ правилата на Закона за движението по пътищата и Правилника за приложението му лице, което е напуснало местопроизшествието без да спира при прегазване на пешеходец в нарушение на чл.199 ПДвП, чл.200 ПДвП и чл.201 ПДвП?;

7. При преценката на всички приобщени доказателства и всички доводи на страните, включително и тези които оборват тезата на ищеца съгласно чл.12 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК не се ли налага извод, че при обсъждането им доказателствата следва да се съпоставят, след което да се извърши тяхната съвкупна преценка по вътрешно убеждение, като решаващият орган съблюдава правната и житейска логика и достоверност с оглед всички данни по делото?“.

Твърдят, че въпроси от №1 до №3 са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане по касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е формирана съдебна практика относно характера на отговорността на Гаранционния фонд. Поддържат, че по въпроси от №4 до №7 е допуснато противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №28/28.11.1984г., н.д.№10/84г. на ОСНК на ВС и цитираните решения по чл.290 ГПК- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позовават се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, като излага доводи за очевидна неправилност на решението.

Ответникът Гаранционен фонд оспорва кационната жалба, като излага доводи както за липсата на основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и да го отмени в частта, с която частично са уважени исковете на ищците срещу Гаранционния фонд на осн. чл.557, ал.1, т.1 КЗ за обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател, настъпила при процесното ПТП и да отхвърли претенциите като неоснователни, въззивният съд приема, че при съвкупния анализ на събраните доказателства не се установяват противоправни и виновни действия на неизвестния водач на неидентифицирано МПС, който при движение по автомагистрала „Тракия“ удря пресичащия платното за движение К. Я. /съпруг на първата ищца и баща на останалите ищци/. С оглед събраните писмени доказателства и заключението на САТЕ решаващият съдебен състав приема за установено от фактическа страна, че на 04.10.2014г., в тъмната част на денонощието, на прав пътен участък на автомагистрала „Тракия“, при условията на добра метеорологична видимост и суха пътна настилка без неравности, без наличие на локално осветление /осветеността на пътя се е определяла от осветената зона от фаровете на автомобила/, движещият се в лявата пътна лента на пътното платно в посока от [населено място] към [населено място] неидентифициран лек автомобил „Мазда 6“ удря пресичащия пътното платно пешеходец К. Я., като от удара пострадалият получава множество тежки телесни увреждания, несъвместими с живота и умира на място. Съдът констатира, че пострадалият е слязъл от спрелия в аварийната лента на пътното платно товарен автомобил „Мерцедес“, в който е пътувал като пътник и по неизвестни причини е предприел пресичане на пътното платно, като е пресякъл първата активна лента за движение /дясна активна лента/, а при пресичане на лявата активна лента за движение е настъпил ударът с процесния автомобил, чиято скорост е била около 80 км/ч. Въззивният съд възприема заключението на авто-техническата експертиза, че при движение със скорост от 80 км/ч. опасната зона за спиране на автомобила е около 77 метра, като при включени дълги светлини водачът би имал възможност своевременно да възприеме пешеходеца, да реагира с аварийно спиране и да спре автомобила преди удара, а при движение на къси светлини водачът би могъл да възприеме пешеходеца едва в зоната на осветеност от късите светлини /40-45 метра пред автомобила/, в който случай ударът ще е непредотвратим за него, тъй като няма достатъчно време чрез аварийно спиране да спре автомобила преди удара.

Като съобразява, че произшествието е настъпило в лявата част на лявата лента /предназначена за изпреварване/ на високоскоростен път /автомагистрала/, която пострадалият е пресичал в нарушение на разпоредбата на чл.55, ал.1 от ЗДвП, в тъмната част на денонощието, както и факта, че водачът не е реагирал с аварийно спиране /няма следи от спирачен път/, съдът приема, че не се установява по несъмнен начин той да е имал възможност да забележи пешеходеца в рамките на осветената от фаровете на автомобила зона, респ. да възприеме възникналата опасност за движението. Излага подробни мотиви, че пешеходец, движещ се по високоскоростен път, в лентата за изпреварване, в тъмната част на денонощието, не е сред препятствията, които водачите на движещите се превозни средства могат да очакват. От друга страна, водачът на неидентифицирания лек автомобил не е имал задължение да шофира на дълги светлини, напротив- водачът на МПС няма право да използва дълги светлини в случай на насрещнодвижещи се МПС, както и ако се движи зад друго превозно средство на по-малко от 50 метра /чл.70, ал.2, т.1 и т.3 ЗДвП/. С оглед лежащата върху ищците тежест да установят предпоставките за възникване на отговорността на ответника, включително предпоставките за възникване на деликтната отговорност на водача на застрахованото при ответника МПС, съдът приема, че тази предпоставка за ангажиране отговорността на ответника не се е осъществила, поради което предявените искове с правно основание чл.558, ал.5 от КЗ във вр. чл.557, ал.1, т.1 от КЗ са недоказани по своето основание, и като неоснователни, следва да бъдат отхвърлени изцяло.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите три правни въпроса са свързани със законовите предпоставки за възникване на отговорността на Гаранционен фонд за изплащане на обезщетение на трети лица, пострадали при ПТП, както и въобще с това какво е деликт по чл.45 ЗЗД, респ. дали ПТП е деликт, като същите не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въпросите са общи и теоретични, като могат да бъдат отнесени към всяко исково производство срещу Гаранционен фонд на основание чл.558, ал.5 вр. чл.557, ал.1, т.1 КЗ. Няма спор нито в теорията, нито в съдебната практика, че застpастрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите покрива отговорността на застрахованите лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство, а когато вредите са причинени от неидентифицирано моторно превозно средство или виновният водач няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, обезщетенията се заплащат от Гаранционния фонд. Отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, респ. отговорността на Гаранционния фонд е функционално обусловена от отговорността на деликвента за причинените на третите лица вреди.

Следващите три въпроса, формулирани от касаторите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, респ. не са от значение за изхода на спора. Въпросите са поставени некоректно, тъй като въззивният съд е приел, че не се доказва по несъмнен начин противоправно поведение на водача на процесното МПС, което да е в причинна връзка с причинените на пострадалото лице вреди. Тези изводи са направени с оглед разпределената тежест на доказване в процеса и след изясняване на фактическата обстановка, вкл. механизма на ПТП, а не въз основа на предположения. Съдът не е приел, че „водач на МПС, движещ се по скоростен магистрален път през нощта ще ползва само къси светлини“, а е изложил мотиви кога и при какви условия водачите могат да ползват дълги светлини, като е счел, че не са събрани убедителни доказателства, че в конкретния случай водачът е бил длъжен и е карал на дълги светлини. Като е преценил фактите по делото, вкл. мястото, времето и условията, при което е реализирано ПТП и поведението на участниците в него, въззивният съд е приел, че за разлика от пешеходеца, който е имал възможност за забележи движещия се в тъмната част на денонощието автомобил, няма доказателства, че водачът на този автомобил е имал възможност да забележи пресичащия магистралата пешеходец в рамките на осветената от фаровете зона /че е карал или е бил длъжен да кара на дълги светлини/ и да предприеме действия за предотвратяване на удара. Решаващият съдебен състав е изложил мотиви, че ищците следва да докажат предпоставките за възникване деликтната отговорност на водача на процесното МПС, а при съвкупната преценка на доказателствата не се установява по категоричен и несъмнен начин, че ПТП е резултат от противоправно поведение на този водач. Съдът изобщо не е обсъждал поведението на водача на неизвестното МПС след процесното произшествието, доколкото вредите не произтичат от него, поради което и поставеният в тази връзка въпрос не е относим към спора и не е обусловил изхода от него.

Последният процесуалноправен въпрос е свързан със задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да постанови решение въз основа на събраните доказателства, като отговор на тези въпроси е даден със задължителното за съдилищата ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/, както и в множество решения по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираните от касатора. ОСГТК на ВКС приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. Решаващият съдебен състав е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, вкл. на авто-техническата експертиза, обсъдил е всички относими възражения на страните и е изложил подробно аргументирани собствени мотиви относно правнорелевантните факти. Изводите на съда за неоснователност на предявените искове са направени след анализ на доказателствата /и поотделно, и в съвкупност/, като изрично е посочено кои доказателства се кредитират и на какво основание.

Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem”, т.е. законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

С оглед изхода на спора касаторите следва да платят на ответника разноските за касационното производство в размер на 100 лева юриск.възнаграждение.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд