Определение № 4088 от 15.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3740/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба на Д. Т. С.-С. чрез адв. Н. С. и М. Т. С. чрез адв. Ев. М. против постановеното в производство по чл. 108 и 109 ЗС решение № 230 от 25.06.2024 г. по в. гр. д. № 631/2023 г. на Пазарджишкия окръжен съд.

С него, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 455 от 24.07.2023 г. по гр. д. № 1381/2021 г. на Районния съд - Пещера, ищцата Н. Н. К. е призната за собственик на реални части (подробно описани) с площи съответно 45 кв. м. от ПИ с идентификатор [№] и 128 кв. м. от ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], ответниците С. са осъдени да ѝ предадат владението върху тях, както и да преустановят неправомерните си действия, с които пречат на ищцата да упражнява в пълен обем правото си на собственост върху посочените имоти, като премахнат разположените в тях огради от телена мрежа и септична яма, както и двете дървени бариери, граничещи с ПИ с идентификатор [№], които са съединени помежду си с ограда от груба каменна зидария и железни решетки и са поставени непосредствено пред лицето на ПИ с идентификатор[№].

За да постанови този резултат, въззивният съд е намерил за установено по делото, че ответницата е собственик на ПИ с идентификатор [№] от 1 252 кв. м. и на ПИ с идентификатор [№] от 476 кв. м. на основание възстановяване по реда на ЗСПЗЗ с решение № 8 от 27.12.2000 г. на поземлената комисия и извършено в нейна полза дарение за 1/2 ид. ч. от реституираните имоти. Ответниците се легитимират по документи като собственици на изградена в съседния ПИ с идентификатор [№] вилна сграда (както и на идеални части от имота въз основа на сключен с общината през 2015 г. договор за покупко-продажба, който също е попадал в подлежащата на възстановяване ливада от 5,191 дка в полза на наследниците на Н. К. (баща на ищцата), но за него е постановен отказ, тъй като съгласно скица и удостоверение № 270 от 19.12.2000 г. в същия са построени вилни сгради на основание учредено през 1966 г. право на строеж.

Въз основа заключението на изслушаните по делото вещи лица е прието, че възстановените и придобити от ищцата недвижими имоти съответстват на процесните имоти с идентификатор № 02837.503.337 и идентификатор [№] по КККР на [населено място] съобразно актуалните им граници по скица.

Като безспорно между страните, а и несъмнено установено от събраните доказателства, е обозначено обстоятелството, че ответниците са поставили оградни съоръжения от всички страни на вилната постройка, които от изток, юг и запад са в отклонение с имотните граници на ПИ с идентификатор [№], като по този начин са завзели неправомерно, без основание, реални части от собствените на ищцата реституирани имоти. По отношение на същите по делото не са налични разрешения за поставянето им, нито такива са открити от вещите лица при извършените от тях справки.

Установено е също така, че между страните са водени и предходни административни и съдебни спорове, като с влязло в сила решение по в. гр. д. № 787/2019 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд (недопуснато до касационно обжалване с определение № 493 от 18.12.2020 г. по гр. д. № 1756/2020 г. по описа на I-во г. о. на ВКС) са отхвърлени собственическите претенции на ответниците С., основани на давностно владение, по отношение на спорните реални части от реституираните в полза на ищцата ПИ с идентификатор [№] и ПИ с идентификатор [№].

На следващо място са обсъдени и отхвърлени като неоснователни възраженията на ответниците, че ищцата въобще не е собственик на процесните недвижими имоти, съответно на претендираните реални части от тях, доколкото същите принадлежали към ДГС - Р. и са държавна собственост, както и искането за упражняване на косвен съдебен контрол за валидност и материална законосъобразност на решенията на поземлената комисия, с които е възстановена собствеността, доколкото не била осъществена процедурата по чл. 11, ал. 4 ЗСПЗЗ, което довело и до несъответствие с техническите изисквания за отстояния между вилната постройка, тяхна собственост, и съседните имоти, съответно не била изпълнена процедурата по чл. 13а ППЗСПЗЗ, поради което не било ясно как са определяни границите на новообразуваните имоти. Съгласно изложените мотиви към съдебното решение, исканият контрол е недопустим в случая макар ответниците да не са участници в административната процедура, тъй като не противопоставят свои права, а чужди - тези на държавата (не твърдят да са били собственици на имотите към момента на обобществяването им; не твърдят в полза на техните праводатели да е било учредено вещно право на ползване върху имота, съседен на имотите на ищцата; напротив, излагат твърдения, че в полза на техния дядо, явяващ се и техен праводател, през 1966 г. е учредено право на строеж да построи вила в поземления имот - съседен на имотите на ищцата, а в отговора на исковата молба са посочили, че след изграждането на вилата през 60-те години на миналия век, дядо им, а впоследствие и баща им, са използвали срещу наем прилежащата към вилата земя, като наем са плащали на съответното горско стопанство, доколкото имотът бил включен в държавния горски фонд). Съдебният състав се е позовал още на ТР № 9 от 07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, като е приел, че ответниците не могат да оспорват законосъобразността на реституцията по съображения, че не са доказали свои противопоставими права по § 4а или 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Посочено е още, че по делото са останали недоказани и твърденията, че имоти с идентификатори [№], [№] и [№]8 са държавна собственост и попадат сред имотите, по отношение на които с влязлото в сила решение № 427 от 31.07.2013 г. по гр.д. № 38/2011 г. по описа на Районния съд - Пещера е признато за установено по отношение на [община], че държавата, чрез Министерство на земеделието и храните, е собственик на недвижими имоти в отдели и подотдели, идентични с имоти от масив 02837.503, подробно индивидуализирани в решението, поради което не били собственост на ищцата. По данни на вещите лица тези имоти не са включени в диспозитива на посоченото решение, попадали са в обхвата на идейно-застроителния план на курортния комплекс „Язовир Б.“ от 1964 г., като според означенията в кадастралната основа на плана попадат върху мера, пасище и заливана ливада, следователно са земеделски земи и са подлежали на реституция.

На последно място са отхвърлени и възраженията на ответниците, свързани с нормативно установените технически изисквания за отстояние на вилата от границата със съседните имоти, доколкото е достигната констатацията, че същите са изпълнени и липсва основание за навлизане в имотите на ищцата, ограждайки ги с установените по делото ограждения.

С тези съображения от въззивния съдебен състав е формиран изводът, че ответниците са оградили, ползват и упражняват фактическа власт върху очертаните реални части от имотите на ищцата в границите им съгласно скицата към заключението на вещите лица, изготвили повторна тройна съдебно-техническа експертиза в хода на въззивното производство. За тези свои действия същите не установяват наличието на годно правно основание, поради което правилно е уважен предявеният ревандикационен иск до размерите от 45 кв. м. от ПИ с идентификатор [№] и 128 кв. м. от ПИ с идентификатор [№], както и правилно ответниците са осъдени да премахнат неправомерно изградените в имотите на ответницата оградни съоражения и септична яма.

В жалбата си касаторите поддържат доводи за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК - неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложение към нея излагат съображения за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и ал. 2, предл. 3-то ГПК. Поддържат да е налице произнасяне в противоречие с практиката на ВКС - ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, както и решения по гр. д. № 3296/2013 г. на I-во г. о., гр. д. № 350/2015 г. на II-ро г. о., гр. д. № 2396/2013 г. на I-во г. о., гр. д. № 1067/2016 г. на III-то г. о., гр. д. № 1878/2019 г. на I-во г. о., като сочат, че по смисъла на тази практика косвен съдебен контрол върху административни актове за възстановяване право на собственост по ЗСПЗЗ, с които се упражнява пряк съдебен контрол върху административен акт в хода на реституционната процедура по ЗСПЗЗ, бил допустим, само когато актовете се противопоставят на страна, която не е участвала в административното производство и би могла да придобие права върху процесните реални части от поземлените имоти, като се отрекат правата на ищцата върху тях. Касаторите обосновават правния си интерес да искат косвен съдебен контрол с твърдението, че процесните реални части следва да бъдат определени като прилежащ терен (застроена част) към собствената им сграда. Според тях очевидно неправилно решаващият съдебен състав не е изложил становище относно правното значение на неиздадения административен акт - заповед по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, като се позовават на ТР № 5 от 18.10.2011 г. по тълк. д. № 8/2010 г. на ВАС. Конкретно формулираните въпроси са както следва:

1. „За законовите критерии и правно-релевантни факти, обосноваващи допускането на косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК: „застроена част“ - вила и прилежаща площ (съобразени с нормативните изисквания), по проведена реституционна процедура по ЗСПЗЗ“;

2. „Правното значение на заповедта на кмета по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ при установяване собственическите си права по реституционна процедура“;

3. „За законовите критерии и правно-релевантни факти при определянето на „застроената част“ - вила и прилежаща площ, по проведена реституционна процедура по ЗСПЗЗ“.

Ответницата по касация Н. Н. К., представлявана от адв. Ч. Ч., оспорва жалбата в писмен отговор. Поддържа становище за необоснованост на релевираните предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и излага съображенията си по съществото на спора. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лева по договор за правна защита и съдействие от 28.08.2024 г., която сума е заплатена по банков път, видно от приложеното платежно нареждане от 30.08.2024 г.

Като съобрази изложеното по предмета на настоящото производство, Върховният касационен съд, състав на I-во г. о., намира, че е сезиран с редовна и процесуално допустима касационна жалба, подадена от надлежни страни в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. Изложените към същата доводи не обосновават основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по същество поради следните съображения:

По смисъла на цитираните от касаторите решения, при действието на чл. 177, ал. 1 АПК косвен съдебен контрол върху административни актове по възстановяване право на собственост по ЗСПЗЗ, включително и върху съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и съдебно решение на административен съд, с което се упражнява пряк съдебен контрол върху административен акт в хода на реституционната процедура по ЗСПЗЗ, е допустим, само когато актовете се противопоставят на страна, която не е участвала в административното производство. В практиката си касационната инстанция приема още, че по иск за собственост, основан на земеделска реституция, ответниците (като трети лица, които не са участвали в административното производство по възстановяване на собствеността) могат да оспорват решението, само ако имат правен интерес, произтичащ от факта, че правото на собственост, възстановено с решението, засяга техните собствени права. В този смисъл са: решение № 95/09.02.2021 г. по гр. д. № 3066/2019 г. на I-во г. о., решение № 640/30.10.2024 г. по гр. д. № 4910/2022 г. на ІІ-ро г. о., решение № 194/04.11.2016 г. по гр. д. № 2072/2016 г. на I-во г. о., решение № 168 от 13.03.2024 г. по гр. д. № 865/2023 г. на I-во г.о., решение № 540 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 1837/2009 г. на І-во г. о., решение № 19/16.03.2022 г. по гр. д. № 2822/2021 г. на ІІ-ро г. о., както и задължителните разняснения по ТР № 9 от 07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК. В същия смисъл е и съдебната практика, на която касаторите се позовават.

От посочената съдебна практика следва, че наличието на правен интерес е въздигнато в задължителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на възражения срещу материалната законосъобразност на решение на поземлената комисия за възстановяване на недвижим имот по реда на ЗСПЗЗ, като същото поражда задължение за съда да го разгледа само тогава, когато третото лице (ответник по иска за собственост на реституирания собственик) противопоставя собствени права, които изключват правата на ищеца.

В разглежданата хипотеза правата на ответниците по исковете (сега касатори) са отречени със сила на пресъдено нещо - решение № 591 от 23.07.2019 г. по гр. д. № 1103/2017 г. на Районния съд - Пещера, потвърдено с решение № 64 от 24.02.2020 г. по в. гр. д. № 787/2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 493 от 18.12.2020 г. по гр. д. № 1756/2020 г. по описа на I-во г. о. на ВКС. В протеклото съдебно производство изрично е прието, че С. не противопоставят свои права върху възстановените в полза на К. имоти, и по към релевантния по ЗСПЗЗ минал момент, както и че не може да се приеме, че са придобили по давност ПИ с идентификатор [№] - върху него те притежават идеални части на основание договор за покупко-продажба, сключен с общината по-късно - на 02.11.2015 г. Следователно, поддържаните от тях права не съществуват и в този смисъл те не разполагат с правен интерес да оспорват по реда на косвения съдебен контрол материалната законосъобразност на решението на поземлената комисия за възстановяване на имотите на ищцата и да искат произнасяне от съда по въпроси, свързани с производството по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, до каквото се свеждат поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси. Като е аргументирал тази теза, въззивният съд се е произнесъл в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика, която се споделя от настоящия съдебен състав и не се нуждае от осъвременяване или изменение. След като подобно възражение е недопустимо в протеклото съдебно производство, то необсъждането му не води до противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. С повдигнатите оплаквания касаторите на практика се домогват да преодолеят силата на пресъдено нещо на вече приключилия между същите страни правен спор, за което съществува изрична забрана по смисъла на чл. 299 ГПК. Позоваването на ТР № 5 от 18.10.2011 г. по тълк. д. № 8/2010 г. на ВАС също не може да послужи за допускане на касационното обжалване, тъй като въпросът, на който е даден отговор с тълкувателния акт, не стои за разрешаване по настоящото дело (прието е, че граждани и организации, с изключение на претендиращите възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи и подали заявление за това, не могат да обжалват по реда на АПК заповедите на кметовете на общини по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ за определяне на застроената част от имоти, намиращи се в границите на урбанизирани територии), а и посочената практика не се обхваща от разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до цитираното в изложението ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, посветено на въпроси от изпълнителното производство, касаторите не са обосновали в какво според тях се изразява противоречието на обжалваното решение с посочения тълкувателен акт.

Ето защо въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на нито едно от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и ал. 2, предл. 3-то ГПК. Следва да се добави, че последното основание предполага наличието на тежък порок, установим само от съдържанието на акта, без проверка на процесуалните действия на съда и страните, и без преценка на събраните доказателства, а такива пороци в разглеждания случай не са налице.

При този изход на спора в полза на ответницата по касация следва да се присъдят сторените разноски за адвокатска защита пред настоящата инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,