Определение № 74 от 12.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3025/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Д. С. от Пловдивска окръжна прокуратура, срещу въззивно решение № 648/29.06.2020 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 421/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да бъде намален размерът на присъденото обезщетение. Счита, че то не е съобразено с действителните вреди, настъпили в причинна връзка с обвинението, принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и с икономическата обстановка в страната. Насрещната страна Я. Л. Л., чрез адвокат М. А., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Адвокат А. моли да му бъде определено и заплатено адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Асеновградски районен съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Я. Л. Л. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 3000 лева, компенсаторна лихва в размер на законната върху главницата, считано от 12.08.2019 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на адв. Аннгелов – процесуален представител на ищеца по делото, адвокатско възнаграждение за всяка от инстанциите, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с постановление от 20.08.2018 г. по досъдебно производство № 284 ЗМ 586/2018 г. по описа на РУ – Казанлък, Я. Л. е привлечен като обвиняем в извършване на престъпление от общ характер - на 31.05.2017 г. в [населено място], Казанлъшка област, противозаконно е присвоил чужда движима вещ - мобилен багер марка "Волво ЕW 160" на стойност 68450 лева, собственост на "Ауто Хит" ЕООД, като обсебването е квалифицирано като такова в особено големи размери, представляващо особено тежък случай – престъпление по чл. 206, ал. 4 вр. ал. 1 от НК. С цитираното постановление по отношение на ищеца е била взета и мярка за неотклонение "подписка". С постановление от 22.01.2019 г. на Районна прокуратура [населено място] наказателното производство е прекратено. Със същото постановление е отменена и наложената мярка за неотклонение "подписка". Постановлението за прекратяване на наказателното производство е влязло в сила на 29.07.2019 г. Установил също, че Л. има четири други осъждания преди това. Съдът намерил, че за времето, през което е продължило воденото срещу него наказателно производство, същият е изпитвал притеснение, тревожност, стрес, несигурност. В заключение, въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Ищецът е претърпял неимуществени вреди, които подлежат на обезщетение, като размерът им е определил по справедливост, преценявайки тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, личността на ищеца, конкретните болки и страдания, които е приел за установени, а още липсата на разгласа за воденото наказателно производство или други увреждания, свързани със здравето, професията, имиджа на Л.. Като база за определяне на паричният еквивалент на обезщетението съдът имал предвид конкретните обществени и икономически отношения в страната към датата на прекратяване на наказателното производство. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: длъжен ли е съдът, когато определя размера на неимуществените вреди, да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Поддържа противоречие с т. II на ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ВКС, решение № 176/19.07.2017 г. на ВКС по гр.д. № 3501/2016 г.; решение № 41/12.03.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2208/2017 г.; решение № 60/13.04.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2611/2017 г. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Повдигнатите правни въпроси са включени в предмета на произнасяне от въззивния съд и относими към постановения от него резултат. Разрешаването им не противоречи на посочената съдебна практика, а напротив, напълно е съобразена с нея, при тълкуване на чл. 52 ЗЗД и чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Касационната инстанция не намира основания и служебно, в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК, да допусне касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба е представляван от адв. М. А. безплатно. По изрично направеното искане от адвоката за заплащане на адвокатско възнаграждение и резултата в настоящата инстанция, съдът определя неговия размер на 500 лв., на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Касаторът следва да бъде осъден да заплати тази сума на адвокат А..