Определение № 550 от 23.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2387/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК„Лев Инс„АД против решение № 154/26.06.2025г. по гр.д.№ 136/2025г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 485/28.08.2024г. по гр.д.№ 363/2023г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 12/16.01.2025г. на Окръжен съд – Велико Търново, като краен резултат е частично уважен предявеният от В. А. Д. против касатора иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, до размера на 120 000 лева, както и по насрещна касационна жалба на В. Д. против въззивното решение, в частта му с която е потвърдено първоинстанционното, за отхвърляне на предявения от него иск, за разликата над присъдените 120 000 лева и до претендираните 150 000 лева - обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от смъртта на неговата майка, настъпила в причинност с получени увреждания при ПТП от 21.11.2019г., по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, лек автомобил. Касаторът ЗК „Лев Инс„ АД оспорва правилността на въззивното решение, досежно решаващия извод на съда, че ищецът притежава материалноправна легитимация за предявяване на иска, независимо, че приживе починалата му родителка е получила застрахователно обезщетение, за търпими от нея неимуществени вреди от получени от същото застрахователно събитие телесни увреждания, по силата на сключено със застрахователя споразумение. Касаторът сочи, че „в съответствие със задължителната практика, правото да се получи обезщетение за неимуществени вреди, поради настъпил летален изход за пострадал от ПТП, се разглежда в условие на евентуалност по отношение претенция на пострадалия, доколкото тя не е реализирана чрез упражняване на личното му потестативно право на обезвреда“. Според касатора, поради упражнено от пострадалата право на обезвреда на вредите, настъпили от деликт, “това право не може да възникне в патримониума на трети лица, претендиращи обезщетение за обезвреда от същия юридически факт„. Същевременно сочи, че „правото на низходящи / възходящи / съпруг на пострадалия произтича и следва вредата, настъпила лично за него. При компенсация на тази вреда чрез определяне и изплащане на обезщетение на пострадалия, правото на трети лица, следващо пъвичното право, се погасява .“ Цитира решения по гр.д.№ 658/2012г., гр.д.№ 321/2013г. и гр.д. № 480/2014г. на ВКС – без посочени номера на решенията и постановили ги състави и без да са приложени към изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК. Наведен е и евентуален, спрямо основния, довод за нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, предвид изключително завишен размер на присъденото обезщетение от 120 000 лева. Ответната страна – В. А. Д. – оспорва касационната жалба на ответника и обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетвореност на допълнителния селективен критерий по формулираните въпроси. В насрещната касационна жалба В. Д. се позовава на нарушение на материалния закон от въззивния съд – чл. 52 ЗЗД, но предвид занижен размер на присъденото му обезщетение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната и насрещна касационна жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, съответно чл. 287, ал. 2 ГПК, от легитимирани страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: Ищецът В. Д. претендира от ЗК„Лев Инс“АД обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на своята майка – М. Д., настъпила на 19.10.2022г., в причинност с получени телесни увреждания от ПТП на 21.11.2019г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, лек автомобил. Спор - относно настъпването на застрахователното събитие, отговорността на застрахователя, като функционално обусловена от отговорността на делинквента, спрямо който има постановена присъда, задължителна за гражданския съд, съгласно чл. 300 ГПК, както и относно причинната връзка между получените от ПТП телесни увреждания на М. Д. и настъпилата й по-късно смърт, установена със заключение на СМЕ - не е пренесен в настоящата инстанция. По силата на сключено приживе от починалата споразумение със застрахователя - № 883/18.11.2020 г., й е изплатено обезщетение за неимуществени вреди от претърпените тежки телесни увреждания, в размер на 309 536,42 лева. За установяване на търпимите от ищеца болки и страдания от смъртта на майка му, са разпитани свидетели. Първоинстанционният съд е уважил иска за сумата от 100 000 лева. Обосновал е присъдения размер с установената от свидетелите дълбока емоционална връзка на доверие и обич между починалата и ищеца, независимо, че са живели в различни държави, доколкото са поддържали ежедневно общуване, споделяйки радости и болки. Съдът е приел, че свидетелите установяват търпими от сина трайни чувства на мъка, тъга, печал, усещане за самота. По основното възражение на ответника, досежно легитимацията на ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди, каквато отрича при вече обезщетени такива на починалата приживе, съдът се е обосновал с това, че предмет на настоящия иск е обезщетяване на търпими от самия ищец вреди, различни от обезщетените на пострадалата. Въззивният съд е завишил размера на дължимото обезщетение до 120 000 лева. Приел е, че ищецът е легитимиран да претендира обезщетение за претърпени от самия него неимуществени вреди от смъртта на майка му, за която е категорично установено,че е настъпила в причинност с получените при ПТП на 21.11.2019г. тежки телесни увреждания. Аналогично е акцентирал на обезщетяването на различни по съдържание и търпими от различни правни субекти вреди: със споразумението, сключено с починалата му родителка – търпими от нея самата, а с предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ – търпими от ищеца. За да завиши размера на обезщетението, спрямо присъденото от първоинстанционния съд, въззивният е приел, че същото не съответства на социално-икономическите условия в страната към момента на смъртта на М. Д. / 19.10.2022 г./. Досежно размера е акцентирал и на обстоятелството, че продължително време преди да замине в чужбина, ищецът е живеел с починалата, и то само двамата, поради смърт на другия родител / до 24 – 25 годишната му възраст /. Приел е, че продължителният период, в който само двамата са били семейство, е житейски оправдано да е способствал за изградена помежду им здрава връзка, която не е била прекъсната със заминаването на ищеца в чужбина. Позовал се е на установено постоянно общуване помежду им, вкл. чрез технически средства. Споделяли си ситуации, съпреживявали тревоги и радости, в отношенията им не е имало напрежение, неразбирателство или отчуждение. Изложени са конкретни мотиви в относимост към отхвърлянето на иска, за разликата над присъдените 120 000 лева и до размера от 150 000 лева. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, практически инкорпорирано в касационната жалба, касаторът ЗК „ Лев Инс „АД е формулирал следните въпроси: 1/ Допустимо ли е претендирането на обезщетение за неимуществени вреди от страна на низходящ на пострадалия, когато последният е получил застрахователно обезщетение за същите вреди преди настъпването на леталния изход?; 2/ Счита ли се погасено правото на трети лица /наследници/ да претендират обезщетение за неимуществени вреди, ако пострадалият е получил обезщетение за своите неимуществени вреди ?; 3/ Противоречи ли решението на първоинстанционния съд на задължителната съдебна практика, според която, при изплатено обезщетение на пострадалия не възниква ново самостоятелно право на обезщетение на неговите наследници? и 4/ Нарушава ли съдът материалния закон, като присъжда обезщетение за неимуществени вреди на възходящ на пострадалия, при положение че последният е упражнил правото си на обезвреда чрез получено обезщетение преди смъртта си ? По въпроси 1-ви, 3-ти и 4-ти не е обоснован изрично допълнителен селективен критерий, а по 2-ри се сочат решения по гр.д.№ 480/2014 г. и гр.д.№ 321/2013г. на ВКС – без посочени номера на решенията и постановили ги състави, без да са приложени към касационната жалба и без да са открити от настоящия състав, под идентична номерация, решения относими към предмета на спора и формулираните въпроси. Такива не са открити и от ответната страна, изрично посочено в отговора на касационната жалба. Въпросите са формулирани несъответно на фактическата обстановка по спора, решаващ елемент от която е обстоятелството, че последващо настъпилата смърт на пострадалата, при получени от застрахователното събитие телесни увреждания, е в причинност със същите, както и че пострадалата е била обезщетена приживе за претърпени от нея неимуществени вреди, в резултат на получените телесни увреждания. Няма спор в съдебната практика, че ако пострадалият е претендирал и получил обезщетение за вреди приживе, при последваща негова смърт, но без причинна връзка с настъпилото по-рано увреждане, наследниците му не са легитимирани да претендират обезщетение за търпими от тях неимуществени вреди от смъртта му. Вторият въпрос е правно несъстоятелен, а и в противоречие със съдържанието на осъществяваната от ответника защита, който оспорва материалноправната легитимация на ищеца, а не настъпването на правопогасителни способи за иначе възникналото му предходно право. Тетият въпрос е фактологичен, а не правен, тъй като предполага отговор за правилността на въззивното решение, която е предмет на преценка в друга фаза на касационното производство, след преодоляване на селективната фаза по чл. 288 ГПК. Четвъртият въпрос е фактически неточен, доколкото визира права на възходящ, а не низходящ на починалия. Като се игнорира посочената неточност в четвърти въпрос и доколкото се отнасят до едно и също - наличието на материалноправна легитимация на ищеца в хипотеза като настоящата, основана на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, първи и четвърти въпроси удовлетворяват само общия, не и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Не се установява да съществува цитираната от касатора практика, макар в обосноваване на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втори въпрос, нито приетото от въззивния съд е в противоречие със задължителна такава. Вредите на починалия, търпими от него приживе от същото застрахователно събитие, съответно правото му за тяхното обезщетяване, не конфронтира с правото и не изключва обезщетяването на вредите, търпими от легитимирани, съгласно ППВС №4/61г., №5/69 г. и ТР № 1/ 2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, лица да получат обезщетение за търпими от смъртта му болки и страдания, стига смъртта да е в причинност със същото застрахователно събитие. Не е ясно и изрично посочена от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но дори да се приеме, че е, то следва да се съобрази, че е налице формирана съдебна практика, с която въззивното решение кореспондира и която се споделя от настоящия състав, поради което допълнителен селективен критерий в сочената хипотеза е незащитим / вж. решение по т.д.№ 1834/2015г. на І т.о. на ВКС /. Продължителността на периода между получаването на телесните увреждания и последвалата смърт е ирелевантна, след като през същия не са настъпили факти, изключващи пряката причинност между увреждането и смъртта, тъй като сами по себе си са обусловили леталния изход. Спор относно наличието на такива факти - доказани, но неправилно неотчетени от съда - не е въведен с касационната жалба. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение