Определение № 4981 от 03.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 441/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. М. и В. Н. М. чрез пълномощника му адвокат Б. Л. против решение № 333 от 10.10.2024 г., постановено по гр. д. № 9 по описа за 2024 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 210 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 1129/2022 г. на Районен съд – Елин Пелин за отхвърляне на предявения от В. И. М. и В. Н. М. против Държавата положителен установителен иск за собственост на основание давностно владение, осъществявано за периода от 1987 г. до 31.10.2022 г. на УПИ *-*, кв. 10, с площ 1040 кв.м., по плана на в.з. Д. К., [община], облас С., КРП одобрен със Заповед № 0-105/1971 г. Държавата е подала чрез областния управител на Област София отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, приподписан от лице с юридическа правоспособност Т. Т., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: От договор за правно на строеж върху държавна земя от 5.11.1987 г. въз основа на Заповед № 196/06.06.1987 г. и Акт за държавна собственост № 795/155 от 14.12.1975 г. въззивният съд е приел за установено, че на В. Н. М. е отстъпено право на строеж, което е било реализирано с построяването на бунгало в имота, като така построената постройка е станала собственост на ищците, тъй като са съпрузи от 1982 г., а Държавата си е запазила собствеността върху земята. Посочил е, че тези доказателства следва да бъдат обсъдени, макар че са представени в първото съдебно заседание, тъй като нормата на чл. 133 ГПК въвежда преклузия относно упоменатите в нея действия на ответника, както и относно несвоевременно въведените в процеса чрез възражение релевантни за спора факти, но не и преклузия за представяне на доказателства във връзка с оспорване на факти, въведени от ищците с исковата молба, каквато преклузия не би могла да настъпи с неподаване на отговор на исковата молба, още повече, че предмета на делото се счита очертан едва с доклада по чл. 146 ГПК. Макар Държавата да не е подала отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, това не е преклудирало правото й да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да представи доказателства за така направеното от нея оспорване. В случая твърдението на ответника, че ищците не са владели имота през посочения от тях период, не е възражение, с което се разширява предмета на делото, а допустимо оспорване на вече заявените от ищците фактически твърдения. Съдът е посочил, че правото на строеж дава право на суперфициара да придобие собствеността върху постройката и да я държи върху чуждия имот, както и да ползва същия с оглед ползването на сградата. Упражняването на тези права имплицитно включват и правото да държи имота, съответно застроената и незастроената част от същия. Вещното право на строеж съставлява основание за ищците да държат имота и за да бъде променено намерението в своене на имота е необходимо доказване, че ищците са предприели активни действия, с които да отрекат правата на собственика, но доказателства да са манифестирали промяната в намерението си по делото липсват. Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, свързано с разпределението на доказателствената тежест. Посочил е, че те са твърдели, че са владелци на имота от 1987 г. и са го придобили по давност и с оглед тези твърдения доказателствената тежест е правилно разпределена. В нито един момент пред първата инстанция не са твърдели, че са осъществявали фактическата власт първоначално като държатели и с течение на времето е настъпила промяна в намерението им за своене, в резултат на което държането се е превърнало във владение, поради което и районния съд не е имал задължение да им дава конкретни указания относно доказателствената тежест за установява промяна в намерението им от държане в своене. Решаващият извод на въззивния съд е, че ищците изобщо не са владели имота, поради което и не могат да го придобият по давност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. И. М. и В. Н. М. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) преклудират ли се всички правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи възражения с изтичане срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК; 2) с оглед на диспозитивното начало в гражданския процес допустимо ли е съдът да основе решението си на възражения, направени от ответника след срока за отговор на исковата молба; 3) длъжен ли е въззивният съд всички събрани по делото доказателства и може ли съдът да възприема за доказани факти, за които не са въведени твърдения и не са събрани доказателствени средства, които да сочат наличието на такива факти. Касационният съдебен състав не констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване. И трите въпроса са свързани с тезата на касаторите, че твърдението за наличие на учредено право на строеж и съответно правно основание, на което ищците упражняват фактическата власт е правоизключващо възражение, което разширява предмета на делото. Посочената теза е правно необоснована. Начинът по който следва да се тълкува преклузията по чл. 131 ГПК е разяснен в практиката на ВКС, включително и тази, на която се е позовал въззивният съд, като се преклудират само възраженията и доказателствените искания в тяхна подкрепа, основани на факти, от които ответникът извежда самостоятелни права, но не се преклудира правото му да оспори иска и в първото съдебно заседание да представи писмени доказателства, относими към оспорването на твърдените от ищеца факти. В случая липсата на противоречие с практиката на ВКС по поставените въпроси е обусловена и от още една особеност по делото. В исковата молба липсват твърдения на ищците за наличие на правен спор с ответника, а съответно и за правен интерес от предявяване на иска срещу Държавата. Тази нередовност на исковата молба е била отстранена именнио от ответника в първото съдебно заседание по делото чрез представяне на доказателствата, че имотът е актуван като държавна собственост и върху него е учредено правно на строеж на ищеца. На основание чл. 143, ал. 2 ГПК ищците са имали възможност да въведат по делото нови фактически твърдения, че са обективирали спрямо ответника промяната в намерението си, отричайки правата му и превръщайки държането във владение. Третият поставен въпрос е свързан и с довода, че ответникът не е твърдял, че учреденото право на строеж е реализирано. Тази обосновка също не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото това твърдение е на ищците, които в исковата молба са поддържали, че в имота е построено бунгало, а в молбата от 11.11.2022 г. са уточнили петитума, че претендират собствеността на урегулирания поземлен имот и построената в него сграда от 8 кв. м., а следователно изводът на въззивния съд е направен въз основа на собствените им фактически твърдения. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение