Определение № 1567 от 28.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4461/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 420/03.07.2024 г. по гр.д. № 331/2024 г., с което Окръжен съд – Враца е отменил решение № 44/07.03.2024 г. по гр.д. № 683/2023 г. на Районен съд – Оряхово в осъдителната част и е отхвърлил иска на Д. Т. Д. срещу Районен съд – Козлодуй и до размер на сумата 950 лв. – обезщетение за неимуществени вреди по причина на разгледаното и решено извън разумния срок гр.д. № 898/2022 г. по описа на РС – Козлодуй, ведно със законната лихва от 07.11.2023 г. Решението се обжалва от Д. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните правни въпроси: 1. Могат ли да бъдат изключени следните случаи от периода, в който делата могат да бъдат разгледани и решени в разумен срок по смисъла на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ: отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебна ваканция; натовареност над средната за страната на конкретния съд; съдия от състава на съда заема длъжност административен ръководител на съда; незапълнен щат от съдии в конкретния съд? 2. Може ли бъдещо несигурно събитие като евентуалното бързо разглеждане на дело от горна инстанция да компенсира нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от предходна инстанция в случаите, когато е предявен иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ по отношение на делото, водено от нисшестоящата инстанция? и 3. Включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първата инстанция целия период от сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция при преценка за спазване на разумния срок за разглеждане на делото? Касаторът счита, че повдигнатите въпроси обуславят решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 2б ЗОДОВ и на Европейския съд по правата на човека по чл. 6, § 1 КЗПЧОС – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Претендира разноските по делото. Ответникът РС-Козлодуй, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. За да постанови обжалвания резултат, съдът е приел, че страните не спорят по релевантните факти, те не са опровергават от събраните доказателства и са следните: на 21.07.2022 г. е образувано гр.д. № 898/2022 г. по описа на РС- Козлодуй по искова молба на Д. Т. Д. срещу ОДМВР - Враца, което е разпределено на съдия Ж. Г. Д. – А.. С разпореждане в закрито заседание от 21.07.2022 г. съдията-докладчик постановява връчване на препис от исковата молба (чл.131 ГПК). На 11.08.2022 г. постъпва отговор от ОДМВР – Враца с искане за привличане на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД като трето лице-помагач и предявен обратен иск срещу помагача. На 30.09.2022 г. съдията-докладчик дава указания на ответника да отстрани констатирани нередовности и да внесе дължима държавна такса (чл. 129, ал. 2 ГПК). На 13.10.2022 г. указанията са изпълнени. На 25.11.2022 г. съдът конституира "АЕЦ Козлодуй" ЕАД като помагач на ответника, приема за съвместно разглеждане обратния иск и постановява връчване на исковата молба по евентуалния иск на помагача (чл.131 ГПК). На 06.02.2023 г. "АЕЦ Козлодуй" ЕАД подава становище по първоначалния иск и отговор по обратния иск. На 01.09.2023 г. районният съд се произнася по доказателствените искания на страните, изготвя проект за доклад и насрочва делото в открито съдебно заседание за 20.10.2023 г. В откритото съдебно заседание делото е разгледано и обявено за решаване. Решението е постановено и обявено на 20.11.2023 г. Следват молби по чл. 248 ГПК и въззивна жалба. В релевантния период, в който ищецът твърди, че е нарушено правото му по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, съдията-докладчик отсъства от работа поради ползване на отпуск за временна неработоспособност в следните периоди: 06.12.2022 г. - 09.12.2022 г.; 11.01.2023 г. - 18.01.2023 г.; 13.03.2023 г. - 26.03.2023 г.; 27.03.2023 г. - 15.04.2023 г. и 16.04.2023 г. - 15.05.2023 г. или общо 76 дни. Считайки заведеното дело за забавено, ищецът изпитва дискомфорт, на моменти е готов да се откаже от делото, и подложен на това напрежение отношенията със съпругата му се обтягат, особено след като узнава, че пред РС – Козлодуй са приключили делата с подобни претенции, които по същото време са завели негови колеги. При така установените факти въззивният съд е намерил иска за неоснователен. Приел е, че районният съд е първоначално сезиран с два основни и два акцесорни кумулативно обективно съединени иска; привлечено е трето лице-помагач; след указания за отстраняване на нередовности е приет за съвместно разглеждане обратен иск; по делото са поставени правни въпроси със значителна сложност; събран е значителен обем доказателствен материал; допусната е съдебно-счетоводна експертиза. Усложненията, свързани с предмета и страните по заведеното от ищеца дело обосновават по-дълъг срок за разглеждането и решаването на спора пред първата инстанция. Макар спорът да е трудов, същият не подлежи на разглеждане по реда на бързото производство в глава XXV ГПК. Бързината на разглеждането не е от първостепенно значение за ефективността на съдебната закрила. Действително, от 06.02.2023 г. до 01.09.2023 г. по делото не са извършвани съдопроизводствени действия, но това не променя извода за разумна обща продължителност на производството, която в случая е 1 година и 4 месеца. Релевантна за отговорността на държавата по чл. 2б ЗОДОВ е общата продължителност - от предявяването на иска до приключването му с първоинстанционно решение, а спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършването на отделните съдопроизводствени действия е без значение. Възможно е общата продължителност на делото да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи в производството са имали разумна продължителност, и обратното – при допусната забава в отделна част на производството да няма нарушение на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според фактическата и правна сложност на делото. В случая е осъществена втората хипотеза – допуснато е забавяне за определението по чл. 140 ГПК, респ. за насроченото откритото заседание, но другите съдопроизводствени действия са извършвани в разумни срокове, което е довело и до нормална обща продължителност на делото пред първата инстанция за периода от 1 година и 4 месеца. Констатираното забавяне на конкретното процесуално действие – моментът, в който е проведено закритото заседание по чл. 140 ГПК, не е достатъчно, за да се приеме, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок - забавата би могла да бъде компенсирана с бързото разглеждане на спора пред горните инстанции. Съдът е намерил за неоснователни доводите на ищеца, че за правото на ищеца по чл. 6, § 1 КЗПЧОС има значение това, че в същия районен съд по същото време са образувани значителен брой дела с подобни претенции, като разпределените на останалите съдебни състави ги приключват значително по-бързо. По отношение на съдията-докладчик по гр.д.№ 987/2022 г. на РС-Козлодуй са налице обективни причини, довели до забавяне на процесуалното действие – отсъствие от работа, поради ползван отпуск за временна неработоспособност през общо 76 дни. Освен това в релевантния период съдията-докладчик е изпълнявал функциите на административен ръководител – председател на РС Козлодуй и е бил натоварен с друга служебна дейност извън правораздавателната. Съдът е отхвърлил и доводите, че ответникът не е предприел необходимите мерки за по-бързо приключване на делото чрез контрол върху работата на съдията. Намерил е, че не може да бъде обоснована необходимост за преразпределение на делата на съдията или за командироване на съдии от други съдилища, тъй като неговото отсъствие поради болест не е било трайно. От значение е и фактът, че в периода на разглеждане на делото РС - Козлодуй работи с незапълнен съдийски щат, което е повишило значително натовареността на съдиите в този съд - 52,25 при средна действителна натовареност на районните съдилища извън областните центрове към всички дела за разглеждане от 42,15. Въззивният съд е заключил е, че няма допуснато нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Така мотивирано, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол, макар повдигнатите правни въпроси да го обуславят. Въззивният съд не ги е разрешил в противоречие с практиката на ВКС по чл. 2б ЗОДОВ. Решенията, на които касаторът се позовава, дават отговор на други въпроси – за правното значение на шестмесечния срок по § 8 ПЗР ЗИДЗОДОВ и за допустимите доказателствени средства за установяване на началния момент на срока. По тези въпроси въззивният съд не е дължал произнасяне и не се е произнесъл. При изложените в исковата молба твърдения съдът е приел, че предявеният иск е за обезщетение на вреди от нарушаване правото на разглеждане на делото в разумен срок по висящо производство, поради което допустимостта на иска не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки в чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ – да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава Трета „а“ ЗСВ и да няма постигнато споразумение. Действително, според практиката на ВКС натовареността на съответната съдебна инстанция и периодите на съдебните ваканции са ирелевантни за преценката дали следва да се ангажира отговорността на държавата по чл. 2б ЗОДОВ, но даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на тази практика. Съдът също е посочил, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за отделните забавяния и от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето. От установения по делото факт - отсъствие от работа на съдията-докладчик поради ползване на отпуск поради временна неработоспособност, съдът е заключил единствено, че това прави некоректно и неточно сравняването на развитието на заведеното от ищеца дело с това по останалите подобни дела, които са били приключени по-бързо от другите състави в РС-Козлодуй. Решението е съобразено с практиката на ЕСПЧ, според която при преценка на критерия „поведение на компетентните органи“ се прави разграничение между ситуация на хронична претовареност на съдилищата, когато държавата е отговорна за забавянето на делата, и внезапно или временно натрупване на дела за разглеждане, за което държавата не отговаря – делото Foti и други срещу Италия. Освен това при прилагането на този критерий ЕСПЧ взима предвид и какво е „в риск“ за жалбоподателя - делото Fridlender срещу Франция, като в практиката си ЕСПЧ е идентифицирал делата, в които е необходима особена експедитивност на това основание. Сред тях са делата относно трудовата заетост на жалбоподателя, гражданско състояние, родителски права върху деца, образование, здравеопазване, собственост върху земя, обезщетения от пътнотранспортни произшествия и наказателните дела, особено когато обвиняемия е задържан, в които случаи се прилага и по-строг стандарт. Има и други случаи – напр. делото Х. срещу България, в които ЕСПЧ установява, че общата продължителност на производството е шест години и два месеца за три инстанции, че интервалите между някои заседания са били значителни, за което отговарят съдилищата, но същевременно приема, че интересът по делото, чиито предмет е било обезщетение за ползване на сграда за един месец, не е особено значим и поради това не е изисквал по-завишено внимание от страна на съдилищата и стига до извод, че чл. 6, § 1 КЗПЧОС не е нарушен. Въззивният съд е приел, че конкретното дело не представлява значителен интерес за ищеца, доколкото не е свързано с лишаване от правото му на труд и с получаване на трудово възнаграждение, поради което макар да е забавено насрочването на откритото съдебно заседание, това не обуславя извод за неразумна обща продължителност на първоинстанционното производство. Съобразена е и практиката на ЕСПЧ, според която дори при забавяне на производството няма нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, ако общата продължителност не е прекомерна предвид броя инстанции - делото Pretto срещу Италия. По него ЕСПЧ констатира забавяния от по няколко месеца преди разглеждане на жалба и обявяване на окончателното решение по гражданско дело, но „въпреки че е съществувала възможност да бъдат избегнати тези забавяния, те не са достатъчно сериозни, за да обосноват заключение, че общата продължителност на производството (от три години и шест месеца) е била прекомерна“. Правилно въззивният съд се е позовал и на практиката на ВКС, според която релевантна за отговорността на държавата по чл. 2б ЗОДОВ е общата продължителност на съдебното производство – от предявяването на иска до приключването му с влязъл в сила съдебен акт. Приема се за възможно общата продължителност на делото да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи в производството са с разумна продължителност, както и обратното – при забава в отделна част на производството да няма нарушение на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, когато общата продължителност не е прекомерна според фактическата и правна сложност на делото. Във връзка с твърденията в касационната жалба, че към подаването й въззивната жалба срещу постановеното първоинстанционно решение от 07.11.2023 г. не е администрирана, които според касатора са от значение за втория и третия въпрос, настоящият състав намира за необходимо да поясни, че разгледаният и отхвърлен иск е за обезщетение на вреди по висящо производство – за забавеното разглеждане и решаване на делото от първата инстанция, т.е. твърденията надхвърлят предмета на иска, а влязлото в сила решение по този иск не е пречка за предявяване на друг иск по чл. 2б ЗОДОВ след приключване на производството с влязъл в сила акт. По повдигнатите материалноправни въпроси не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по довода на касатора за очевидна неправилност. Съгласно установената практика основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от неговото съдържание, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не излага твърдения, които попадат в посочените хипотези, т.е. основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК също не е налице. При тези мотиви съдът