Определение № 2580 от 28.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4721/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от С. Б. Б., чрез адвокат И. С., срещу въззивно решение № 129/14.07.2023 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по въззивно гр.д. № 263/2023 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещните страни С. Г. И. и Й. Г. И., чрез адвокат Н. Ш., отговарят в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски окръжен съд, отхвърлил иска на С. Б. Б. против С. Г. И. и Й. Г. И. за унищожаване поради крайна нужда и явно неизгодни условия на договор за покупко-продажба на недвижим имот (апартамент) от 13.05.2020 г., на осн. чл. 33 ЗЗД. Осъдил ищеца да заплати на ответниците съдебноделоводните разноски по делото. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че с пълномощно, с нотариална заверка на подписа и съдържанието от 25.02.2020 г., С. Б. упълномощил Р. Г. да извършва от името на упълномощителя конкретни правни действия, между които и да го представлява пред нотариус във връзка със сключване на договор за покупко-продажба на апартамент в [населено място] с идентификатор по КККР на [населено място], като упълномощеният имал право да договаря сам със себе си и продаде имота, на когото намери за добре, при каквато цена прецени. На 30.04.2020 г. бил сключен от пълномощника предварителен договор за покупко-продажба на имота с купувача С. И., уговорена била обща продажна цена в размер на 60 000 лева, като е била постигната уговорка, че част от продажната цена в размер на 6946,58 лв. щяла да бъде платена от купувача по сметка на трето лице – “Л. Кредит“ ООД за пълно погасяване на задълженията на собственика на жилището Б. по договор за заем от 28.11.2016 г., сключен между Б. и дружеството. Сумата била платена от купувача по сметката на кредитодателя на 04.05.2020 г., като на 13.05.2020 г. бил сключен окончателен договор. На същата дата купувачът платил на продавача по негова банкова сметка остатъка от продажната цена в размер на 53 449,60 лв. Продавачът Б. имал задължения по кредити към „Л. Кредит“ ООД, обезпечен с ипотека, към „С. кеш“ ООД и „Агенция за събиране на вземанията“ ЕООД, а още и неплатени задължения завода към „ВиК“ ООД, към Община – Пловдив за неплатени местни данъци и такси в общ размер от 8 291,01 лв., от които 2293,01 лв. - просрочени. След сключване на договора за продажба, към 31.05.2020 г., задължението на ищеца към “Л. Кредит“ ООД било изцяло погасено, но задълженията към останалите кредитори не били погасени. Съдът установил още, че продавачът към датата на сделката бил трудоспособен, работел е по трудов договор от 2020 г., като е получавал най-малко минималната за страната работна заплата, която е била в размер на 610 лв. Изяснил, че нито е твърдяно, нито било установено да е имал нужда от медицинска помощ или да е било наложително повеждане на лечение във връзка с твърдяната алкохолна зависимост и състояние на депресия. На 10.03.2020 г. било временно преустановено подаването на електричествто в жилището, обитавано от Б., но било недоказано по несъмнен начин, че неплащането на задълженията на ищеца де е поради недостиг на парични средства. Той имал работа, вода, храна, осигурявана му е от Р. Г. (пълномощникът по сделката), както и друго жилище (на племеницата и сестра му), в което можел да се изкъпе и приюти, когато е останал без ток. Съдът от показанията на свидетелите приел за установено, че ищецът е започнал да злоупотребява с алкохол след смъртта на майка си – 25.09.2019 г. и изпаднал в депресия. Съдът изяснил още, че на 04.11.2019 г. Б. е продал на своята племенница своята наследствена 1/2 ид. ч. от апартамент, който е съседен на апартамента, предмет на настоящото дело, за сумата от 9000 лв., като продажна цена била сбор от сумите, които продавачът получавал от своите роднини (сестра си и племенницата си) – по 360 лв. на месец, за да плаща месечна вноска по кредит за период от 2018 г. до смъртта на своята майка – 25.09.2019 г., както и шест месеца след това. Б. притежавал идеална част от имот в [населено място], който е можел да продаде или да получава доходи от него. Съдът установил, че пазарната цена на жилището, продадено по договора, предмет на иска, е била към датата на прехвърлянето в размер около 98 000 лв. (диапазонът според трите експертизи е между 88 400 и 98 600 лв.). Договорената между страните продажна цена от 60 000 лв. била около 61% от пазарната стойност на вещта, но съдът намерил, че конкретният имот бил в лошо състояние и, за да можел да се използва по предназначение, се нуждаел от изхвърляне на боклуците и неизползваемите мебели, замазване на зазиданата дупка в стената на хола, шпакловане на стените, цялостно почистване и боядисване, подмяна на тръби, смяна на биде в тоалетната. Сделката била сключена в период на повишено предлагане и занижено търсене на имоти – в пандемична обстановка, когато са се осъществявали малко на брой сделки. При тези съображения съдът достигнал до заключението, че не е налице много съществена разлика между действителната стойност на продаваната вещ и продажната цена, която да била очевидна и за неспециалист в търговията с имоти. Съдът заключил, че продажбата не е извършена, продиктувана от крайна нужда за продавача и не може да се приеме, че условията по договора са явно неизгодни за него. При тези съображения е направил извод, че не е установено нито едно от условията, кумулативно изискуеми за основателността на иска по чл. 33, ал. 1 ЗЗД, поради което го е отхвърлил. Касаторът обоснова допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставя въпроса кои са елементите на фактическия състав на чл. 33 ЗЗД, чието кумулативно наличие следва да бъде установено в производството по предявен иск за унищожаемост на договор за продажба при условията на крайна нужда, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по тълкуването на правната норма в противоречие с решение № 87/ 10.07.2017 г. по гр.д. № 3941/2016 г. на III г.о.; решение № 497/01.06.2009 г. по гр. д. № 1213/2008 г. на III г.о., решение № 1094 / 01.10.2008 г. по гр.д. № 4630/2007 г. на IVг.о. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване по този въпрос, който е от значение за постановения резултат, но не е разрешен от апелативната инстанция в противоречие с цитираната съдебна практика. Във въззивното решение второстепенният съд изяснил, че фактическият състав на чл. 33, ал. 1 ЗЗД изисква осъществяване на две кумулативно изискуеми предпоставки: 1/състояние на крайна нужда, което означава липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности, който недостиг следва да се установи съобразно цялостното материално състояние на прехвърлителя към момента на сключването на договора, не само според дохода на лицето от определен източник; 2/наличие на явно неизгодни условия на опорочената сделка за лицето, намиращо с е в крайна нужда, която е преценена към момента на сключването на сделката. Така приетото от въззивния съд е в пълно съответствие с разясненията в посочените от касатора решения, а и трайно установената съдебна практика на ВС и ВКС, известна на съда. Оплакванията в касационната жалба, а и съображенията в изложението по-скоро сочат на несъгласие с обосноваността и законосъобразността в правните изводи на съда относно това налице ли е състояние на крайна нужда, както и на явно неизгодни условия на продажбата за продавача – касатор, което обаче не означава, че съдът е приел за изискуеми различни или вповече от упоменатите по-горе елементи от фактическия състав на чл. 33, ал. 1 ЗЗД, и няма как да се отнесе към повдигнатия правен въпрос. В изложението е поставен и процесуалноправния въпрос дали е длъжен въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях, като се поддържа противоречие с решения на ВКС - № 8/19.01.2018 г. по т.д. № 2435/2016 г. на II т.о.; № 292/220.01.2016 г. по гр.д. № 952/2015 на III г.о. Въпросът е по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и е относим към всяко исково производство. Касационната инстанция намира, че второстепенният съд се е произнесъл в противоречие с възприетото в посочените актове на ВКС, а и трайно установената съдебна практика, което обуславя наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване следва да се допусне по уточнения от настоящия състав въпрос: как въззивният съд трябва да прецени относимите и допустими доказателствени средства, да установи релевантните факти и да обсъди доводите и възраженията на страните. В изложението се поддръжа още очевидна неправилност на въззивното решение, като се повтарят част от оплакванията във въззивната жалба, които по естеството си са по чл. 281 ГПК за необоснованост на фактическите и правни изводи на въззивния съд и противоречие с материалния закон, по които оплаквания настоящият състав ще се произнесе при разглеждане на касационната жалба по същество. Мотивиран от горното, съдът