Определение № 134 от 13.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1216/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Я. П. К., чрез адвокат Р. А., срещу решение № 1 от 07.01.2025 г., постановено по гр. д. № 325/2024 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, с което е потвърдено решение № 260004/ 19.02.2024 г. по гр. д. № 201/2020 г. по описа на Районен съд – Елхово, в частта му, с която Я. П. К. е осъдена да заплати на С. Д. И. сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психични изживявания - чувство на безпокойство и притеснение от монтирането и насочването на камера към неговия имот без негово съгласие, създаващо впечатление за непрекъснато наблюдение, следене и заснемане в периода от 17.04.2019 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.04.2020 г. до окончателното изплащане.

Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която искът за разликата над 2 000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв. е отхвърлен.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о. и др.

2. Подлежат ли на доказване при условията на главно и пълно доказване неимуществените вреди, чието обезщетение се претендира от ищеца и е предмет на делото?

3. При претенция за обезщетяване на неимуществени вреди трябва ли тези неимуществени вреди да бъдат доказани чрез обективирани психични преживявания на ищеца – дали чрез възприятия на други лица на определено конкретно състояние и преживявания на ищеца, дали чрез установено влошено здравословно състояние, видими отражения на личния или професионален живот, уронване доброто име в обществото? По горните два въпроса се сочи противоречие на изводите на съда с решение № 134/04.07.2016 г. по гр. д. № 5992/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 488/07.02.2017 г. по гр. д. № 899/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 92/02.08.2016 г. по т. д. № 965/2015 г. на ВКС, I т. о.

Ответникът по касационната жалба С. Д. И., чрез адвокат В. Д., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от ответник по делото с правен интерес от обжалване на въззивното решение, постановено по иск с цена над 5 000 лв.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Прието е за установено от фактическа страна, че ищецът С. И. е собственик на недвижим имот в [населено място] на [улица], заедно с построената в него къща, в която живее със семейството си, а ответницата Я. К. е собственик на съседния имот на [улица]. Прието е за безспорно, че през исковия период в имота на ответницата са монтирани камери за видеонаблюдение. Ищецът е подал жалба до РП – Елхово с оплаквания, че с камера в имота на ответницата се извършва видеозаснемане на него и семейството му, но образуваното по жалбата производство е било прекратено поради липсата на достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер. Въз основа на приложената по делото прокурорска преписка е прието установено, че в хода на проверката от ответницата е снето писмено сведение, в което тя е посочила, че е решила да сложи в имота два броя камери за видеонаблюдение, за да предпази собствения си имот от кражби, като тези камери не са насочени и не заснемат чужди имоти. Съдът е посочил, че от свидетелските показания се установява, че в имота на ответницата от пролетта на 2019 г. има монтирана камера на гаража, която била насочена към половината част от двора на ищеца, но от м. май 2020 г. (след образуване на делото) насочеността на камерата е променена, сочейки повече към двора на ответницата и по-малко към двора на ищеца. Камерата била разположена близо до мястото, където в двора на ищеца има маса, на която семейството сяда, като през нощта лампичката на камерата светела, а за да не се вижда на камерата, семейството на ищеца засадило растения в двора си. Според свидетелите след поставяне на камерата ищецът е бил притеснен, че някой го снима и у него е породена психоза за постоянно следене.

Съдът е посочил, че според заключението на първоначалната техническа експертиза поставените четири броя аналогови камери не работят поради електрическа повреда в захранващ модул на камерите. Въз основа на допълнителната експертиза и тройната повторна техническа експертиза е прието за установено, че повредата е отстранена, обследваната камера работи и заснема оградата между имотите на страните, част от стената на сградата на ищеца и част от входната врата за мазе, в което се съхраняват дърва за огрев в имота на ищеца с площ от около 3 кв. м. Изображенията от камерата се възпроизвеждат на цифров видео рекордер, към който е свързана камерата, но не се извършва запис, тъй като няма монтиран твърд диск, върху който да се записва видео или звук в цифров вид, като камерата няма вграден микрофон и не предава звук към записващото устройство. В съдебно заседание вещите лица разяснили, че поради липсата на интернет изображението не може да бъде наблюдавано дистанционно, освен на място на монитора, а поради липса на вграден хард диск записът не може да се възпроизведе. Според вещите лица на този монитор може да се наблюдава само моментното състояние. Констатирали са, че стойката на камерата е закрепена неподвижно, а камерата се върти спрямо стойката в полусфера, като към момента на проверката на място камерата е била в крайно дясно положение, поставена на вратата на гаража на ответницата и може да бъде завъртяна само наляво, т.е. само към имота на ищеца.

При така приетото за установеното от фактическа страна, въззивният съд е направил извод, че са налице елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответницата. Прието е, че поведението на ответницата, изразяващо се в поставяне на камера за видеонаблюдение, насочена за заснемане към двора на ищеца, която е била в постоянен режим на работа със светещи лампички, е противоправно, тъй като е в нарушение на конституционната забрана по чл. 32, ал. 2 от Конституцията на Република България, съгласно която никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран без негово знание, освен в предвидените от закона случаи.

Съдът е счел за неоснователно твърдението на ответницата, че камерите в имота ѝ са монтирани от нейния син, което изключва отговорността ѝ, тъй като с отговора на исковата молба тя е признала монтирането на камерите за видеонаблюдение в имота и не е оспорила факта, че поставянето на камерите е нейно действие. Съдът е посочил, че от съдържащото се в прокурорската преписка писмено сведение от ответницата, което съставлява извънсъдебно признание на неизгоден факт (чл. 175 ГПК), също се установява, че поставянето на камерите е нейно лично решение.

Поддържаното от ответницата твърдение, че камерата заснема частта от сградата на ищеца, която е спорна и се намира в нейния имот, е прието за преклудирано, доколкото има характеристиката на фактическо твърдение, което е наведено за първи път с въззивната жалба. Поради това съдът е приел, че не следва го обсъжда като оплакване за неправилност на първоинстанционното решение.

За неоснователно е прието и оплакването на ответницата за липса на противоправно деяние от нейна страна, предвид установеното, че камерата не може да записва нито картина, нито звук. Съдът е посочил, че установеното по делото монтиране на камерата и насочването й към имота на ищеца с възпроизвеждане на картината (макар и моментно) на свързания с камерата монитор, е заснемане и следене по смисъла на конституционната норма, като без значение е възможността или невъзможността за запис на картина и звук, тъй като по този начин са накърнени конституционно гарантирани права на ищеца на лична неприкосновеност, при установеното изрично изразено несъгласие на ищеца да бъде сниман. Позовал се е на съдебна практика, според която отговорност по чл. 45 ЗЗД се поражда, дори когато са извършени действия, изразяващи се в симулиране на видеонаблюдение или видеозапис на друго лице, които са извършени с предвидено за това техническо средство, без съгласието на лицето и без знанието му за негодността на устройството да извършва запис на фотоизображения или видеоизображения, които действия създават впечатление за нарушаване, чрез следене и филмиране, на установеното в конституционната норма на чл. 32, ал. 2 КРБ право на лична неприкосновеност.

Изложени са мотиви, че от събраните гласни доказателства са установени претърпените от ищеца неимуществени вреди, включително възпрепятстването на личния живот на ищеца и семейството му – постоянно спускане на щорите на прозореца на първия етаж от къщата, засаждането на царевица в имота, препятстваща видимостта към двора и промененото място за приема на кафе, което е свързано именно с монтираната камера за видеонаблюдение. Съдът е приел, че е налице и причинно-следствена връзка, тъй като именно действията на ответницата са предизвикали негативните емоционални изживявания на ищеца.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на ответницата, че районният съд не е съобразил всички релевантни обстоятелства за определяне размера на дължимото обезщетение. Посочил е, че са отчетени видът и характерът на увреждането, начинът и обстоятелствата, при които е извършено, претърпените от ищеца морални страдания и тяхната продължителност, личността на увредения и общественото разбиране за справедливост. Като е съобразил продължителността на периода от една година, в който са търпени неимуществените вреди от ищеца – чувството на безпокойство от монтирането и насочването на камерата, чувството на притеснение от непрекъснато видеонаблюдение и следене, интензитета на изживените от ищеца емоционални страдания и създадената психоза, възрастта му, обстоятелството, че безпокойството от поведението на ответницата се е пренесло и върху семейството на ищеца, което се е принудило да държи спуснати щорите на прозорците на първия етаж от къщата, да избира друго място за приема на кафе и да засажда растения за препятстване видимостта към двора, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение за репариране на причинените на ищеца неимуществени вреди следва да се определи на 2000 лв.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първият правен въпрос е за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички наведени в делото възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Трайно е разбирането в практиката на ВКС /вкл. и посочената от касатора/, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е посочил каква фактическа обстановка намира за установена и въз основа на кои доказателства. Въззивният съд е направил правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи.

Въпросът е обоснован от касатора с твърдения, че съдът не се е произнесъл по доводите, че районният съд не е направил анализ и оценка на всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, както и че не са изложени мотиви за определяне размера на вредите. Видно от обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по тези доводи, като е приел, че районният съд е съобразил всички релевантни обстоятелства за определяне размера на дължимото обезщетение – вида и характера на увреждането, начинът и обстоятелствата, при които е извършено, претърпените от ищеца морални страдания и тяхната продължителност, личността на увредения и общественото разбиране за справедливост. Като е взел предвид обстоятелствата, относими към определяне размера на обезщетението, въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение за репариране на причинените на ищцата неимуществени вреди следва да се определи на 2 000 лв.

Противно на твърденията на касатора, с въззивната жалба не е наведено възражение за смесване от районният съд на забраната за събиране на лични данни чрез заснемане с камера за видеонаблюдение, с правото на зачитане на личен живот и правото на неприкосновеност на жилището, прогласени в чл. 32 и 33 от Конституцията на Република България. Във въззивната жалба са изложени доводи, че макар и правилно първоинстанционният съд да е приел, че образът на дадено лице, заснет с камера, представлява „лични данни“, тъй като позволява да се идентифицира засегнатото лице, в случая по делото не били събрани доказателства ищецът да е наблюдаван или заснеман от камерите в имота на ответницата, така че да може да бъде идентифициран, както и че не било установено записване на каквото и да е с процесната камера в нарушение на чл. 32 от Конституцията на Република България, поради което не е налице противоправно поведение. Въззивният съд е обсъдил тези оплаквания, като е посочил, че установеното по делото монтиране на камерата и насочването й към имота на ищеца с възпроизвеждане на картина (макар и моментно) на свързания с камерата монитор, е заснемане и следене по смисъла на конституционната норма, като без значение е възможността или невъзможността за запис на картина и звук, тъй като по този начин са накърнени конституционно гарантирани права на ищеца на лична неприкосновеност, при установеното изрично изразено несъгласие на ищеца да бъде сниман. В тази връзка се е позовал на решение № 136/07.01.2019 г. по гр. д. № 4857/2017 г. на ВКС, I г.о., което е относимо в случая и с което е прието, че отговорност по чл. 45 ЗЗД се поражда, дори когато са извършени действия, изразяващи се в симулиране на видеонаблюдение или видеозапис на друго лице, които са извършени с предвидено за това техническо средство, без съгласието на лицето и без знанието му за негодността на устройството да извършва запис на фотоизображения или видеоизображения, които действия създават впечатление за нарушаване, чрез следене и филмиране, на установеното в конституционната норма на чл. 32, ал. 2 КРБ право на лична неприкосновеност и пораждат чувство на напрежение, притеснение, безпокойство, страх или какъвто и да е друг психичен дискомфорт у лицето, спрямо което са насочени.

Поставените от касатора втори и трети правен въпрос в обобщение се свеждат до един – за доказване на претърпените неимуществени вреди, чието обезщетение се претендира от ищеца и е предмет на делото, като същите са от обуславящо значение за изводите на съда. По тях обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се констатира твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 134/04.07.2016 г. по гр. д. № 5992/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 488/07.02.2017 г. по гр. д. № 899/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 92/02.08.2016 г. по т. д. № 965/2015 г. на ВКС, I т. о. В тези решения, макар да са постановени при различни от фактическа страна случаи, е прието, че неимуществените вреди подлежат на установяване /доказване/ с допустимите доказателствени средства по ГПК, като доказателствената тежест е на ищеца. В решение № 134/04.07.2016 г. по гр. д. № 5992/2015 г. на ВКС, III г. о. е прието, че претендираните неимуществени вреди трябва да бъдат доказани чрез обективирани психични преживявания-дали чрез възприятия на други лица на определено конкретно състояние и преживявания на ищеца, дали чрез установено влошено здравословно състояние, видими отражения на личния или професионален живот, уронване доброто име в обществото и пр. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, защото е приел, че причинените неимуществени вреди са установени от събраните гласни доказателства - показанията на свидетелките Д. и Ш., според които след поставяне на камерата ищецът е бил притеснен, че някой го снима и у него е породена психоза за постоянно следене. В исковата молба не са изложени твърдения, че ищецът неправилно възприема фактите и обстоятелствата от обективната действителност, поради което психическото състояние на ищеца не е било предмет на делото и не е било необходимо назначаване на съдебно-психологична експертиза за неговото установяване. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по тези въпроси.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата от 102,26 евро, представляваща разноски по делото пред ВКС.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение