Определение № 60348 от 14.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2071/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Фонд „Научни изследвания“ /ФНИ/ към министъра на образованието, младежта и науката, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1143 от 08.06.2020 г. по в.т.д. № 3629/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, тринадесети състав, в частта, с която след отмяна на решение № 36 от 10.12.2015 г. по т.д.№ 54/2013 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от ФНИ срещу Институт по металознание, съоръжения и технологии „Академик А. Б.“ иск за заплащане на сумата от 25 000 лв., представляващи нецелево разходвани средства в нарушение на сключен между страните договор от 19.12.2008 г., ведно със законната лихва от 04.01.2013 г. и законна лихва в размер на 557.03 лв. за периода от 06.07.2010 г. до 04.01.2013 г., както и в частта за присъдени в полза на ответника разноски в размер на 4 129.85 лв. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, а в частта за разноските касаторът се позовава и на недопустимост. Оспорва се изводът на апелативния съд за недължимост на претендираната сума, поради връщането й в републиканския бюджет от сметката на третото лице – Академия на МВР, по която е била получена. Доводите на касатора са основани на разпоредбата на чл.75, ал.1 ЗЗД, с твърдения, че превеждането на сумата в републиканския бюджет е непротивопоставимо на ФНИ, т.к. сумата не е постъпила по сметка на Фонда, респ. Фондът не е потвърдил извършеното плащане, нито се е възползвал от него. Подробни съображения в подкрепа на касационните оплаквания са развити в жалбата, с искане за касиране на атакувания съдебен акт. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.2 и предл.3 ГПК. Касационният жалбоподател твърди, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по въпроса „Кога се смята за изпълнено задължението за плащане на парична сума по сметка, когато плащането се извършва чрез заверяване на банкова сметка“, поради противоречие с: решение по гр.д. № 1675/2018 г. на ВКС, четвърто г.о., решение по гр.д. № 114/2000 г. на ВКС, пето г.о. и решение по гр.д. № 5502/2014 г. на ВКС. Според касатора, изведеният от съда правен извод за недължимост на процесната сума от 25 000 лв., поради връщането й по сметка на държавния бюджет, е изведен при прилагане на чл.79, вр. с чл.75 ЗЗД в неговия противоположен смисъл. При обосноваване на поддържаната очевидна неправилност на решението, касаторът сочи, че въззивният съд не е определил предмета на делото, липсва правна квалификация на иска и липсват мотиви за отхвърляне на иска, а правните изводи противоречат на разпоредби на материалния закон и на задължителна практика на ВКС. Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК се поддържа само в частта за разноските за първа и въззивна инстанция, с оглед влязлото в сила решение след първоначалното касационно обжалване. Ответникът Институт по металознание, съоръжения и технологии „Академик А. Б.“ с Център по хидро- и аеродинамика при БАН, чрез процесуалния си пълномощник, твърди неоснователност на искането за достъп до касация. В постъпилия писмен отговор е заявено становище и за правилност на въззивното решение, с искане за присъждане на разноски. Третото лице – Академия на Министерство на вътрешните работи не е заявило становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд. Въззивното решение, в неговите обжалвани части, е постановено в производство по чл.294 ГПК, след изпълнение на указанията, дадени в решение на ВКС, I т.о. по т.д. № 1746/2017 г. След преценка на доказателствата по делото, съдебният състав на Апелативен съд – София, е приел за установено от фактическа страна следното: Наличието на сключен между страните договор № ДО 02-311/19.12.2008 год. за финансиране на научноизследователски проект в конкурс „Насърчаване на научните изследвания в приоритетни области – 2008“, по силата на който ищецът е възложил на ответника провеждане на научни изследвания и създаване на научен продукт. Предмет на договора е финансиране на научноизследователски проект от два модула: модул 1- „Изследване на наномодифицирани сплави и тяхното приложение при леене“ по проект № ТКО 1/076 и модул 2 - „Изграждане на център за антитерористични интелигентни системи“ по проект № ТКО 1/0004., като са отразени предоставените от възложителя суми за реализиране на отделните модули и съответни етапи, съгл.договора и анекс № 1 от 07.12.2010 г. С нотариална покана, получена от ответника на 10.10.2012 г., ищецът е поканил ответника да върне сума от 108 750 лв., представляваща нецелево разходвани бюджетни средства. За безспорно е прието, че ответникът е отчел сума за разходи за труд на членовете на колектива за първи етап на модул 2 в размер на 153 250 лв, като за сумата от 128 250 лв. са били представени разходно-оправдателни документи. По отношение на исковата сума от 25 000 лева, съдът е приел за безспорно, че тя е била преведена по сметка на Академията на МВР като аванс, въз основа на споразумение от 18.12.2008 г., във връзка с проект TКО 1/0004. Въз основа на представеното по делото извлечение от сметка на Академията на МВР е прието за установено, че на 04.09.2009 г. е получена сумата 25 000 лв. от „Институт по металознание“, а на 07.09.2009 г. Академията на МВР е превела сумата от 25 912,50 лева по сметка на републиканския бюджет. Приетата по делото счетоводна експертиза е установила: получените от ответника суми по проект ТКО 1/0004; извършеният от ищеца превод от 25 000 лв. по сметка на Академията на МВР, възстановяването на последната сума по сметка на републиканския бюджет, като част от извършения на 07.09.2009 г. превод. Отчитайки постъпването на процесната сума по банковата сметка на Академия на МВР, с посочване на конкретно основание - аванс по проект TКО 1/0004; краткият тридневният срок между нейното получаване и връщането й в републиканския бюджет, както и обстоятелството, че е върната от сметката, в която е била получена, съдът е извел извод, че е била върната именно получената в аванс сума от 25 000 лева по проект TКО 1/0004, като ответникът не дължи повторното й връщане, и то поради нецелевото и разходване, защото тя вече е била върната в пълен размер в държавния бюджет от Академията на МВР. Като ирелевантно е преценено обстоятелството дали ответникът е изпълнил задължението си по договора да представя доказателства за целево разходване на сумата, като не е възприето изразеното от първата инстанция становище в тази насока. Тези съображения са мотивирали съда да счете за неоснователна исковата претенция за нецелево разходване на предоставени суми по процесния договор, като е отхвърлена и акцесорната претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД. По отношение на дължимите разноски за производството по делото, въззивният съд се е произнесъл в зависимост от: изхода на делото, исканията на страните и съгл. чл.294, ал.2 ГПК. Възражението на ищеца за нищожност на касационното решение, с което е отменено първоначалното въззивно решение в частта за разноските, не е преценявано по същество. В тази насока решаващият състав на АС-София е изложил съображения относно задължителните указания на функционално по-горестоящия съд и за процесуалния ред за релевиране на такова възражение. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Формулираният от касатора правен въпрос, по който се поддържа допълнителното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, разяснена в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. При формиране на решаващите правни изводи по спорното материално право, в частта, очертана с решението на ВКС, състав на първо т.о. по т.д. № 1746/2017 г., новият въззивен състав не е обсъждал предвидените в чл.75, ал.1, изр.1 и изр.2 ЗЗД хипотези за действително изпълнение на кредитора. Апелативният съд не е изразил становище и относно момента, към който задължението се счита погасено при изпълнение по банкова сметка, съгл. чл.75, ал.3 ЗЗД. Поради това, материалноправният въпрос, свързан с приложение на посочените разпоредби, не притежава характеристиката на обуславящ и не попада в обхвата на основния критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Всъщност, този въпрос е изведен въз основа на поддържаните от ищеца /сега касатор/ доводи, че процесната сума от 25 000 лв. е част от отчетените от изпълнителя разходи за труд на научния колектив по модул 2, за която липсват разходно-оправдателни документи, както и доводи за неоснователност на възражението на ответника за погасяване на задължението чрез превод от третото лице – Академията на МВР, по сметка на републиканския бюджет. Тези доводи не са възприети от апелативния съд, което сочи на относимост на поставения правен въпрос към правилността на атакувания съдебен акт, в каквато насока е и част от обосновката на въпроса в приложението към жалбата. Според горепосочения акт на нормативно тълкуване, селективното основание по чл.280, ал.1 ГПК не е идентично с основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Затова е недопустимо съответният правен въпрос да се основава на доводи за допуснато от въззивния съд неправилно приложение на материалния и/или процесуалния закон, или необоснованост на атакуваното решение. Касационно обжалване не би могло да се допусне и поради очевидна неправилност. От съдържанието на обжалвания съдебен акт не би могло да се изведе извод за явен порок, изразяващ се в превратно прилагане на закона или очевидна необоснованост на изводите на съда, в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Касаторът е обосновал поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК с доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на правните изводи на съда. Преценката за основателност на заявените доводи е допустима едва в производството по чл.290, ал.2 ГПК, което изключва наличието на очевидна неправилност, установима от самия съдебен акт. Не са налице данни за допуснато от въззивния съд нарушение при произнасяне по отговорността за разноските, засягащо процесуалноправна норма, която законът свързва с изискванията за допустимост на съдебния акт. В тази част въззивното решение, имащо характер на определение, е постановено при спазване на дадените от ВКС указания. Твърденията и възраженията на касационния жалбоподател, в тази им част, съвпадат с поддържаните при първоначалното касационно разглеждане на делото – в проведеното по реда на чл.247 и чл.248 ГПК производство. Последното е приключило с влязло в сила определение № 240 от 11.11.2019 г., като молбата на Фонд „Научни изследвания“ е оставена без уважение. Независимо от изхода на делото, разноски на ответника по жалбата не следва да се присъждат, поради липса на доказателства за сторени такива за настоящото производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение