Определение № 3343 от 02.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4478/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез процесуалния му представител адв. И. Ю., срещу въззивно определение № 7167/12.06.2023 г. по възз. ч. гр. д. № 2651/2023 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу определение № 22714/05.09.2022 г. по гр. д. № 46846/2022 г. на Софийския районен съд за прекратяване на производството по делото на основание чл.126, ал. 1 ГПК. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставя въпроса – за да е налице основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК, необходимо ли е да е налице пълен субективен и обективен идентитет между делата. Сочи се, че по този въпрос въззивното определение е постановено в противоречие с решение № 471/16.01.2012 г. по гр. д. № 1522/2010 г., IV г.о. и определение № 49/29.01.2019 г. по ч. гр. д. № 212/2019 г., IV г.о. на ВКС. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: Производството по гр. д. № 46846/2022 г. по описа на СРС е прекратено като недопустимо след констатация на съдията-докладчик, че в същия съд е налице висящ спор между същите страни и със същия предмет, а именно: образуваното по-рано гр. д. № 46827/2022 г. на СРС е по идентична искова молба (вх. № 179990/30.08.2022 г.) на Е. М. против Прокуратура на РБ, с която (както и по настоящата искова молба) се претендира 20 000 лв. обезщетение за вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на ЕС от ответника, за един и същ период - от 18.08.2020 г. до 11.08.2022 г. Въззивният съд е потвърдил прекратителното определение на районния съд, като е посочил, че след извършена служебна справка действително се констатира наличието на две идентични дела – между същите страни, на същото основание и за същото искане. Делата са образувани по две идентични по съдържание искови молби, постъпили и заведени във входящия регистър на съда в един и същ ден - 30.08.2022 г., като по-рано е образувано гр.д. № 46827/2022 г. по описа на СРС. Съгласно разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК, по-късно образуваното гр. д. № 46846/2022 г. по описа на Софийския районен съд подлежи на прекратяване. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, не са налице условия за допускане на касационното обжалване. Поставеният в изложението правен въпрос е релевантен, но няма претендираното от касатора значение. Константна е практиката на ВКС (вкл. и цитираната от жалбоподателя - решение № 471/16.01.2012 г. по гр. д. № 1522/2010 г., IV г.о.), че отводът за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата. Със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения. Субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение (ищец и ответник), които ще бъдат обвързани от силата на присъдено нещо; а обективен - при пълно съвпадане на предмета на делата, при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца. Обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува. В случая, въззивният съд е констатирал пълен субективен и обективен идентитет между двете дела, който е предпоставен и от подадената два пъти в съда една и съща искова молба (озаглавена „жалба“). Поради това, направеният извод, че са налице предпоставките по чл. 126, ал. 1 ГПК, не влиза в противоречие с константно приеманото в установената практика на ВКС. Бланкетно поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение – също не се констатира от съдържанието на съдебния акт, нито касаторът е изложил някаква конкретна аргументация. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение