Определение № 3976 от 21.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1401/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “УМБАЛ Б.“ АД, представлявано от изпълнителния директор Б. М., чрез адвокат Т. Т., срещу въззивно решение № 194 от 19.11.2025 г., постановено от Бургаския апелативен съд по въззивно гр.д. № 288/2025 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Твърди още, че искът е „изначално недопустим“, както и, че пороците, изложени във въззивната жалба (вероятно има предвид касационната), „сочат една обща резултативна величина, водеща до нетърпим правен резултат, което прави съдебното решение изцяло недопустимо и, като такова, следва да бъде отменено, а производството по делото прекратено по чл. 270, ал. 3 ГПК“. По същество не излага доводи, даващи основание съдът да квалифицира оплакванията като такива за недопустимост на въззивното решение. Недопустимо е въззивното решение, когато е постановено при наличие на процесуални пречки за съществуването или за упражняване на правото на иск или правото на въззивна жалба; при липсата на процесуални условия за съществуването или упражняването на правото на иск или правото на въззивна жалба. Наличие на подобни пороци не се твърдят, а квалификациите на страната не обвързват съда. Насрещната страна В. И. К., чрез адвокат М. Ш., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Третото лице-помагач на страната на касатора – Застрахователна компания “Л. И.“ АД, не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Бургаски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Бургаски окръжен съд, осъдил “УМБАЛ Б.“ АД да заплати на В. И. К. сумата от 65 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от смъртта на бащата на ищеца, на осн. чл. 49 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.11.2020 г. до окончателното издължаване. Възложил тежестта за разноските върху ответника. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че след семейно тържество, на 08.11.2020г., докато изпращал гости, И. К. паднал от около 1.5 - 2 метра от стълбището между двата етажа на къщата си, наранил главата си, загубил за кратко време съзнание и останал да лежи на плочките, докато дойде екип на ЦСМП Б.. Преди падането лицето е употребило алкохол. След пристигането на линейката, пострадалият е транспортиран в болничното заведение и е предаден на лекарите в спешното отделение. Поставена е диагноза “травма на главата, неуточнена“, назначена е ренгенография на главата. Направеното изследване е разчетено “без Рьо данни за травматични промени“. Около 20 минути след приема, от болницата излязъл лекаря д-р Ч., който обяснил на близките, че пострадалият буйства и не разрешава да му се направи рентгеново изследване. След известно време д-р Ч. излязъл отново със същата информация, при което съпругата Х. помолила да я пуснат, за да съдейства. Влизайки в отделението, тя видяла съпруга си да лежи върху масата за рентгеново изследване неподвижен, с отворени очи - в състоянието, в което бил докаран, без реакции. По указания на медицинското лице, извършващо рентгенографията, съпругата наклонила главата на пострадалия, при което той започнал да повръща обилно. Около 15 мин. след изследването, д-р Ч. заявил на близките, при които излязъл, носейки и показвайки в ръката си диск, че на И. му няма нищо и е най-добре да го приберат вкъщи, тъй като, така или иначе, той спял, а ако има световъртеж, да го докарат отново в спешното отделение или в друга болница. Докторът обявил, че пациентът няма счупвания или спуквания на черепа, нямал нужда от медикаменти, а само от вода, тъй като бил дехидратиран поради повръщането, а то се дължало на употребата на алкохол. Докторът не е предложил хоспитализация или наблюдение в болницата. Напротив, убедил близките, че И. К. е в добро състояние и спи. Неподвижен и неконтактен, той бил откаран от близките в дома си и в същото състояние бил и към 9 часа сутринта на следващия ден, поради което те се обадили на тел. 112. Екипът на ЦСМП констатирал, че той действително е неконтактен, с оток на лявото око, отваря очите без реакция, с повишена дихателна честота и е поставена диагноза „Контузия на главата. Кома“. Приет е в критично състояние в УМБАЛ Б., където въпреки усилията на лекарите, починал на 13.11.2020 г. Върху листа за преглед в спешното отделение на 08.11.2020 г. е изписан текстът “отказвам хоспитализация“, а автор на изписаното е съпругата на ищеца. Съдът приел, че този отказ е следствие от това, че лекарят д-р Ч. е убедил близките, че няма нужда пострадалият да постъпва в болница, а и такава не е изобщо предложена. На второ място съдът приел, че отказът няма правна сила, доколкото той е невалиден – направен е от лице, което съгласно Закона за здравето не може да направи отказ за друго лице – в случая съпруга за съпруг. Съдът установил, че при падане от такава височина е следвало да се направят редица изследвания, които в случая не са направени при приема в спешното отделение – освен рентгенография на главата, е трябвало да се направи и КТ на глава, Рьо и КТ на гръден кош, ехография на корем, лабораторни изследвания, защото в описаните в посочените документи данни се съдържат такива за хоспитализация. При падания от височина е необходимо да се изключат травматични увреждания в областта на главата, гръдния кош, корема и опорно-двигателния апарат, а в конкретния случай е налице и употреба на алкохол, което затруднява преценката на лекаря. В случая, въпреки липсата на придобита специалност „Спешна медицина“ или някаква друга клинична специалност от д-р Ч., не е проведена консултация със специалисти - неврохирург, хирург/гръден хирург и ортопед- травматолог, нито са назначени други образни изследвания, нито лабораторни изследвания: стандартен минимум - пълна кръвна картина и биохимия. Прието е, че с пропуска на тези действия лекарят е нарушил принципите на своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ. Наред с това е установено, че в спешното отделение не е бил осъществен триаж в съответствие с медицински стандарт „Спешна медицина“, приет с Наредба №3/06.10.2017г. за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна медицина“, издадена от министъра на здравеопазването. Не е определена триажна категория, която да се базира на входящи субективни оплаквания и обективните клинични критерии при пациента, което да осигури подходящо и навременно лечение в зависимост от нуждите му и наличния ресурс в определена времева рамка. Изписването на пациент от спешно отделение се извършва само след приложение на лечение в зависимост от определената триажна категория и обозначеното спешно състояние. Прието е също така, че неразпознатото счупване на черепа вляво при извършената Рьо-графия е довело до усложнения в състоянието на починалото по-късно лице. Посочено е, че макар рентгеновото изследване да няма диагностична стойност при вътрешно черепна травма (а тя се установява с КТ), ако линейното счупване е било установено навреме е щяло да насочи към правилно и своевременно лечение и не би се позволило на пациента да бъде изписан или да напусне болницата. Прието е, че задълженията на лекуващия лекар в спешното отделение са изпълнени в нарушение на медицинските стандарти и добрите медицински практики. От листа за преглед в спешно отделение от следващия ден (09.11.2020 г.) се установява, че е поставена диагноза „Мозъчен инфаркт, причинен от тромбоза на церебрални артерии; обективното състояние на пациента - кома, неконтактен, афебрилен, ДЧ - хъркащ хрипове двустранно, СД- ритмична, разширена лява зеница. Назначени са изследвания и е поискана консултация с неврохирург. История на заболяване с диагноза черепно-мозъчна травма. Фрактура на темпорална кост вляво, с подлежащо хеморагично контузионно огнище. Субдурален хематом. Единичен САХ. МАСС ефект. Контузио торацис. Контузио пулмонис. Фрактура на 1,2,3,4,5 и 6 ребра ляво. Фрактура на лява клавикула. В същия ден, чрез изследване КТ, е установено следното: Вътремозъчен кръвоизлив: Контузионно-химорагична зона в областта, подлежаща на фрактурата с аксиални размери около 80/40 мм; Кръвоизлив под твърда мозъчна обвивка: Кранио-каудален аспект - 52 мм субдурален хематом вляво фронтопариетално, с най- голям напречен аксиален размер около 10 мм; Кръвоизлив под меката мозъчна обвивка: единични САХ вдясно, контралатерално на контузията. M. ефект. Съдът е приел, че причината за смъртта е черепно- мозъчната травма, довела до контузия и компресия на мозъка, които въпреки оперативната намеса са довели до парализа на дихателния и сърдечносъдовия център. Констатираното възпаление на белия дроб е последица от черепно-мозъчната травма, тъй като контузията и компресията на мозъка причиняват изменения в сърфактанта - веществото, което е отговорно за поддържане на алвеолите на белия дроб, което води до развитие на инфекция. Направено е заключение, че в случая при приема на бащата на ищеца в спешното отделение на УМБАЛ Б., на 08.11.2020 г., не са положени необходимите усилия съобразно добрата медицинска практика за правилно диагностициране на състоянието на пациента. Дори и линейното счупване на черепа да е трудно разпознаваемо на снимката от направената Рьо-графия (както са установили вещите лица) със сигурност предвид резултата от КТ, това не променя изводите за недостатъчност на обема на назначените диагностични изследвания при приема на 08.11.2020 г. Прието е, че проведените изследвания не са били достатъчни, за да се установи контузията на мозъка, възможна при падане от високо и, ако бяха спазени медицинските стандарти и добрите практики, консултацията със съответните специалисти и необходимите в случая изследвания биха очертали друг подход на лечение и действия от страна на лекаря. Счупване на черепа е било налично, но не е било разпознато. Причината за настъпилия летален изход за бащата на ищеца е черепно-мозъчна травма, останала неразпозната и нелекувана в първите часове след получаването ѝ; пациентът е имал шанс за преживяемост при своевременна и адекватна медицинска помощ, каквато е била пропусната от медиците от спешното отделение на УМБАЛ Б., с което противоправно поведение те са допринесли за смъртта му. Съдът установил, че за ищеца са настъпили неимуществени вреди от внезапната загуба на баща му – приел е изключително тежко неочакваната смърт, между тях е имало силна и сърдечна емоционална връзка. Болката не отшумяла и към 2024 г., като ищецът е потърсил и психологическа помощ, поставена му е диганоза “смесено тревожно-депресивно“ разстройство и му е назначена медикаментозна терапия. Силният психоемоционален дистрес и липсата на навременна специализирана терапевтична намеса са довели до задълбочаване на заболяване, свързано с трайни нарушения в психичната структура и симптоми, каквито са се проявили при ищеца - разстройство на съня, липса на апетит, нежелание за комуникация и контакти, и др.подобни. При ищеца е отчетена усложнена реакция на скръб, въпреки изминалите години на траур. За да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, съдът съобразил вида и характера на доказания вредоносен резултат, настъпилите по вид и характер неимуществени вреди, невъзможността на ищеца за възстановяване от смъртта на баща му, изживеният спектър от психически болки и страдания, промените чрез влошаване качество на живот, социалните и икономически условия в страната, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на бащата на ищеца, активното присъствие на ищеца от момента на инцидента до смъртта на родителя, както и младата възраст на сина; съдът отчел, че случая е налице и съпричиняване от страна на бащата поради установения прием на алкохол, допринесъл за фаталното падане от стълбите; определил процента на съпричиняване на 50 %. Касаторът счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя следния въпрос: длъжен ли е въззивният съд да допусне по искане, направено от въззивника във въззивната жалба, събирането на допълнителни  доказателства като: повторен разпит на свидетели, предвид противоречиви показания на същите лица, дадени в досъдебно производство и съдебен процес, което е станало известно на страната след провеждане на първоначалният им разпит пред съда; отказ на първоинстанционния съд да назначи оглед на помещението, в което е станало нараняването на пострадалия, с цел проверка достоверността на свидетелските показания, описващи механизма на получаване на травмите на пострадалия; повторна съдебно-медицинска експертиза, вещите лица по която да съобразят заключенията си с новосъбраните доказателства. Поддържа противоречие с т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 417 от 12.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 788/2009 г., IV г. о., решение № 55 от 22.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 984/2017 г., IV г. о.. Тези въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Така, както са поставени, те изискват от касационния съд, по реда на чл. 290 ГПК, да даде принципно правно разрешение, отговаряйки по конкретното дело, дали конкретно процесуално действие на въззивния съд е правилно или не. Правните въпроси следва да бъдат поставени във връзка със съображенията на въззивния съд да уважи доказателствените искания на страната, а не дали отказът е правилен или не. Въпросите винаги са свързани с даденото тълкуване на правни норми от въззивния съд и, съответно в цитираната практика от ВКС, по идентични казуси. Нови доказателства във въззивно производство се допускат само в различните хипотези на чл. 266, ал. 2, т. 1, т. 2 и ал. 3 ГПК и то, ако са необходими, допустими и относими. Следователно питането по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е свързано с прилагането на правните разпоредби от втората инстанция, а конкретните доказателства, които не са събрани, са само последица от разрешението/тълкуването на апелативния съд. Също така, изясняването на механизма на падане на пострадалия, е без значение за изложените съображения на въззивния съд относно незаконосъобразност в действията на медицинския персонал в болницата и пряката причинна връзка с леталния край. Дължимите изследвания, назначения, консултации са преди всичко с оглед констатираното състояние на пациента; приемащият лекар също не присъства на инцидента, а получава сведение от други лица, той дължи назначаване на изследвания и предлагане на лечение въз основа на входящите субективни оплаквания и обективни клинични критерии. Също така, във въззивната жалба не се твърди противоречие в показания относно едни и същи обстоятелства, дадени от едни и същи лица, в качеството им на свидетели в гражданското производство и в предварителното следствие, за да се преценява доколко са обективни тези, дадени пред гражданския съд. Във въззивната жалба няма такива твърдения. Твърди се, че свидетелят Х. Ч. в досъдебното производство е имал спомен за събитията, докато пред гражданския съд заявил, че не си ги спомня. Не се касае за противоречиво изложени факти пред съда и пред следствения орган. Гражданският процес не е продължение на досъдебното производство и данните в него не се „предявяват“ на свидетеля по гражданското дело, за „припомняне“, както е поискала болницата. Допустимо е ползване на протоколи от други производства, само с оглед преценката на обективността на изложеното пред решаващия граждански съд, а правото на преразпит е уреден в чл. 171, ал. 2 ГПК и е възможност, а не задължение за съда. Това, че свидетел е заявил, че вече не си спомня релевантен факт не сочи на противоречие с изявления за този факт, дадени по друго време, в друго производство. Следващият правен въпрос е: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, като се твърди противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 г., ОСГК, приетото в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 264 от 18.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 915/2012 г., IV г. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2014 г., I г. о., решение № 77 от 17.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2040/2014 г., IV г. о., решение № 260 от 12.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1511/2016 г., IV г. о., решение № 104 от 26.11.2020 г. по т. д. № 2441/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 86 от 06.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 761/2019 г., II т.о., решение № 243 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 481/2020 г., IV г. о. Въпросът е принципно значим по всяко исково производство, но в случая не се установява поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика. Несъгласието с постановеното от съда само по себе си нито е основание за допускане на касационно обжалване, нито значи, че съдът не е изпълнил задълженията си по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Наред с изложеното, само за пълнота, следва да се посочи, че настоящото производство се развива при действието на ГПК от 2007 г., в който въззивното е организирано като ограничено, така че и предметът на произнасяне и съдържанието на въззивното решение се дължи според предмета на сезиране, в рамките на чл. 269 ГПК. Разясненията в ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по ТД № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС са дадени по тълкуване на ГПК от 1952 г., отменен, и следва да се съобразяват с оглед действащото законодателство. На следващо място, в касационната жалба липсва оплакване конкретно доказателствено средство, събрано от съдилищата по делото, или конкретно, надлежно въведен довод, или конкретно, относимо възражение, в рамките на жалбата пред апелативния съд, да не е било обсъдено. Има оплакване за липса на мотиви, поради това, че изложените във въззивното решение фактически и правни изводи не се харесват на касатора - „фактическа липса на мотиви, тъй като изложените са противоречиви и очевидно незаконосъобразни – некореспондиращи с доказателствата по делото и основани на ирелевантни интерпретации на теоретични възможни хипотези“, а това няма нищо общо с поставения въпрос. Касаторът твърди също така, че е нарушено правото му на справедлив съдебен процес по чл. 6 КЗПЧОС, като цитира множество съдебни актове на Съда на Европейския съюз; счита, че Конституцията е нарушена. Правни въпроси няма. Несъгласието с крайния резултат по спора, с процесуалните действия на съда по допускане, събиране и обсъждане на доказателствените средства, не сочи на нарушени права по чл. 6 КЗПЧОС. Без формулиране на прави въпроси по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, съдът е в невъзможност сам да ги предположи, а и това би било в нарушение на принципа за диспозитивност в гражданския процес; насрещната страна не може да се защити адекватно, което пък е в нарушение на състезателното начало – чл. 8, ал. 3 ГПК и на равенството на страните – чл. 9 ГПК. Липсата на правен въпрос по см. чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчна, за да не се допусне касационно обжалване (ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на поддържаното от касатора основание. Касаторът заявява и искане за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 267 ДФЕС до Съда на Европейския съюз по следните въпроси: следва ли разпоредбите на Директива (ЕС) 2024/1069 относно защита срещу злоупотреба с явно неоснователни съдебни производства да се тълкуват в смисъл, че обхващат искове, чрез които се цели постигане на действие, засягащо основни права на ответника - каквато е забраната за лечение против волята на пациента по чл. 29, ал. 2 и чл.54, ал.4 от Конституцията на Република България; допуска ли правото на ЕС националният съд да откаже да извърши предварителна проверка за наличие на правен интерес и за очевидна неоснователност на иска, когато има доводи, че производството представлява злоупотреба с процесуални права, попадаща в приложното поле на Директивата; противоречи ли на Директивата практика, при която националната разпоредба на чл. 90 от Закона за здравето се прилага по начин, който игнорира специалната норма на чл. 32, т. 2 ГПК относно представителство от съпруг при отказ от медицинско лечение; следва ли национален съд (вкл. при производство по допускане на касационна жалба), който е последна инстанция, да мотивира отказа си да отправи преюдициално запитване, съобразно решенията на СЕС по дела С-561/19, Consorzio; С-160/14, F. da S.; С-144/23, K.; следва ли чл. 3, т.2, б“а“ ХОПЕС, кореспондиращ с чл.29, ап.2 и чл.52, ал. 4 от Конституцията на Република България, да се тълкуват в смисъл, че след упражнено лично право на отказ от лечение, е недопустимо лекарите да бъдат държани отговорни за невъзможността да извършат каквито и да са действия, свързани с медицинския телесен интегритет на пациента; допустимо ли е националния съд при действието на нормите на чл. 7 и чл. 9 ХОПЕС да тълкува норма от национален общ закон - чл. 90 от Закона за здравето /последно изм. и доп. ДВ. бр.52 от 27 юни 2025г./ в смисъл, че лишава съпруг при законен брак да няма право да изрази разрешение или отказ от хоспитализиране на пострадал при битова злополука свой съпруг, при това, в присъствие на пълнолетният им син; позволява ли Хартата такова формално тълкуване, при което правото на съпрузите да полагат грижи един за друг, особено за здравето и живота си, да бъде отричано поради непълна, несъвършена и несъобразена с функцията на институцията брак, правна норма от общ закон с друг предмет на правно регулиране; представлява ли това недопустим за конституционния и общностен правен ред, даващи приоритетна защита на брака формализъм по смисъла на С 249/11, дело Б., ECLI:EU:C:2012:608; съвместимо ли е с правото на ЕС националният съд да не обсъди доводите за приложимост на Европейското право, като мотивира отказа си единствено с еднозначна констатация за „неотносимост“, при липса на тълкувателна компетентност по Правото на ЕС по силата на чл. 267, ал. 3 ДФЕС. Поставени са и допълнителни въпроси: попада ли по същество казуса в обхвата на Директивата „за защитата срещу злоупотребата с производства“; длъжен ли е съдът да извърши предварителна проверка за правен интерес и „явна неоснователност“ по смисъла на Директивата; може ли национална норма (чл. 90 ЗЗдр) да се прилага по начин, който заобикаля защитната цел на Директивата и Хартата. Допуска ли нормата на чл. 3 ХОПЕС и чл.6 от Директива (ЕС) 2024/1069 тълкуване, при което националния съд да обяви за незаконосъобразен отказ от хоспитализация, направен от съпруг на дееспособен в моментна невъзможност, позовавайки се на норма от общ закон (чл.90 от ЗЗдр), в която съпругът не е посочен формално между лицата, имащи право да направят такъв отказ по отношение на малолетни, непълнолетни и поставените под настойничество и попечителство, при действието на изричната норма на процесуалния закон, уреждащо универсална процесуални права за представителство между съпрузите в гражданските правоотношения; Като “пояснения“ към преюдициалните въпроси, касаторът поставя: попада ли в обхвата на Директива (ЕС) 2024/1069 съдебно производство, при което с иск се цели постигане на действие, противоречащо на основно право на ответника (забрана за лечение против волята му), и при което е налице отказ, подписан от законния представител на лицето; следва ли националният съд да проверява служебно наличието на правен интерес и очевидна неоснователност на иска с оглед защитната цел на директивата; допустимо ли е национална норма (чл. 90 ЗЗдр) да се прилага по начин, който ограничава защитните механизми на директивата и Хартата, когато е в противоречие със специална процесуална норма (чл. 32, т. 2 ГПК, вр. правилото на чл. 46 Закона за нормативните актове, и предвид по-високата нормативна сила на ГПК). Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за отправяне на преюдициално запитване по първоначалните въпроси, допълнителните въпроси и „пояснените“ въпроси на касатора. Настоящият спор не попада в обхвата на Директива (ЕС) 2024/1069 (т.нар. анти-SLAPP директива), която е целенасочено ограничена до съдебни производства, образувани срещу важни участници в обществения дебат, във връзка с тяхното публично участие по въпроси от обществен интерес. Целта на директивата е да се премахнат пречките за правилното противодействие на гражданските производства, като същевременно се предоставя защита на физическите и юридическите лица, работещи в публичното пространство по въпроси от обществен интерес (журналистите, издателите, медийните организации, лицата, сигнализаторите за нередности, и защитниците на правата на човека, както и организациите на гражданското общество, НПО, синдикалните организации, творците, научните изследователи и представителите на академичните среди и др.), от съдебни производства, започнали срещу тях, за да бъдат възпрепятствани от публично участие. Исковете за вреди от лечение попадат в сферата на частните граждански правоотношения, не целят препятстване от публично участие на болницата - ответник, която и не е сред лицата, определени в директивата като важни участници в обществения дебат. На следващо място, с част от въпросите се твърди противоречие на правни норми с различен ранг в националното законодателство, като се иска, чрез отправяне на преюдициално запитване, СЕС да разреши поддържаното противоречие. Въпросите съдържат и твърдения, които не съответстват на действията на въззивния съд, а отразяват оценката на касатора за тях и защитаваната от него теза. В основата си те целят, чрез процедурата за отправяне на преюдициално запитване, страната да разреши в своя полза оплаквания за необоснованост на въззивното решение, неточно приложение на материалния и процесуален закон. Случаите на злоупотреба с права, извън приложното поле на Директивата, намират съответната адекватна защита в националното законодателство, вкл. в ГПК. Обстоятелството, че страната квалифицира като злоупотреба упражняването на субективното право на обезщетение на неимуществено увреждане, не значи, че подобно процесуално поведение е налице, още повече, че съдът е признал в решението си отговорността на болницата, чийто служители са действали противоправно, тяхното поведение се намира в пряка причинноследствена връзка с леталния край на пациента, и с породените от това неимуществени увреждания на ищеца. На следващо място, основните оплаквания, вкл. във въпросите, зададени като такива по чл. 628 ГПК, са за неотговорност на болничното заведение при заявен отказ от хоспитализация и доколко такъв отказ валидно може да направи вместо болния, неговият съпруг. Съдът е намерил по делото, че отказът за хоспитализация на пациента от неговата съпруга, е незаконосъобразен още и поради липсата на обективна и компетентна информация от лекаря и предложение за прием или наблюдение в болницата. Лекарят убедил близките, че И. К. е в добро състояние и спи, без преди това да са направени всички нужни изследвания, вкл. стандартния минимум за пълна кръвна картина; без проведена консултация със специалисти - неврохирург, хирург/гръден хирург и ортопед- травматолог, без осъществен триаж в съответствие с медицински стандарт „Спешна медицина“. В заключение, няма основание за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по чл. 628 ГПК. При служебно извършената проверка, съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване и в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1840,65 евро, заплатен адвокатски хонорар, ведно с ДДС. Мотивиран от горното, съдът