Определение № 187 от 15.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 999/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от М. Б. И., чрез адвокат М. Д. – Д., срещу въззивното решение № 195/02.12.2024 г. на Апелативен съд – Варна по в. гр. д. № 412/2024 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът Прокуратурата на Република България, редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Жалбата е частично недопустима, насочена срещу акт, който е изключен от касационен контрол. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 от ГПК цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума, която е материалният интерес на предявения иск, определящ: предметните предели, по които се формира силата на пресъдено нещо; подсъдността на поставения за разглеждане спор и реда за обжалване на постановените по него съдебни актове. В този смисъл са и разясненията дадени в мотивите на т.1 на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС. В конкретния случай, обжалваното въззивно решение е постановено по предявени искове с правно основание 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за осъждане на Прокуратурата на Република България за заплащане на разликата над присъдените 180 лв. до претендираните 3000 лв., представляващи обезщетения за претърпените от ищцата имуществени вреди, от които: горница в размер на 500 лв. платен адвокатски хонорар; 1040 лв. платени за храна, лекарства и телефонни разговори, копие на досъдебното дело, куриерски услуги от Варна до С. затвор при престоя на ищцата в затвора, Първо РПУ Варна, следствения арест на Бургаския затвор, затвора в [населено място], и обратно; 80 лв. платени за път до [населено място], за да ѝ върнат личната карта от затвора и до Главно управление на затворите [населено място]; 1200 лв. платени разходи за лекарства и лечение след излизането ѝ от затвора, всички претърпени вследствие повдигането и поддържането на обвинение за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, по което е била оправдана с присъда по НОХД № 4447/2014 г. на Районен съд – Варна, ведно със законната лихва от 30.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумите, както и за законната лихва върху присъдените сума от 180 лв. за периода от датата на влизането в сила на оправдателната присъда – 30.10.2017 г. до 19.10.2019 г. Цената на всеки от тези обективно съединени искове за различни имуществени вреди е под определения в ГПК праг за касационно обжалване, поради което въззивното решение в тази му част не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК. Подадената касационна жалба в посочената ѝ част е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Апелативен съд – Варна потвърдил решението на първостепенния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Б. И. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на разликата над присъдените 5000 лева до претендираните 50 000 лева, представляващи обезщетение за причинените ѝ страдания вследствие повдигането и поддържането на обвинение за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, по което била оправдана с присъда по НОХД № 4447/2014 г. на Варненски районен съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху нея, считано от 19.10.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, както и за отхвърляне на иска за заплащане на законната лихва върху главницата за периода от 30.10.2017 г. до 19.10.2019 г. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: На 12.06.2014г. М. Б. И. била привлечена като обвиняема по ДП №397/2012 г. по описа на ОДМВР-Варна за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК. На същата дата на ищцата била наложена мярка за неотклонение „подписка“, а на 19.06.2014 г., 27.06.2014 г. и 30.06.2014 г. ѝ били предявени материалите от разследването. Съдът констатирал, че обвинителният акт бил внесен в съда на 30.09.2014 г. и по него било образувано НОХД № 4447/2014 г. по описа на РС – Варна. Установил, че за насроченото на 30.10.2014г. съдебно заседание на М. И. била изпратена призовка на 03.10.2014 г., която била върната в цялост с отбелязване, че лицето е търсено, но не е намерено на адрес [населено място], [улица]на 07.10, 10.10 и 15.10.2014 г. На оставените съобщения, призоваваното лице не се явило и в бюро "Призовки" на ВОС. На същото било изпратено ново съобщение на 17.10.2014 г., което било редовно връчено на 29.10.2014 г. чрез Второ РУП-Варна, но върнато по делото след датата на откритото заседание, а призоваваното лице не се явило в заседанието. Въззивният съд установил още, че след извършена от наказателния съд констатация, че за датата на насроченото съдебно заседание били извършени проверки на всички адреси на подсъдимата и на нейни родственици, но същата се отклонила от установените по делото адреси, не се явила в съдебното заседание, укривала се и възпрепятствала приключването на наказателното производство, направил извод, че наложената ѝ мярка за неотклонение „подписка“ не е изпълнила предвидените в НПК цели. С оглед на това и предвид необходимостта за гарантиране участието в производството на подсъдимото лице и своевременното му приключване, наказателният съд изменил наложената на М. И. мярка за неотклонение от „подписка“ в „задържане под стража“. Съдът приел за установено и обстоятелството, че в периода до месец март 2015г. ищцата била многократно издирвана на посочените и известни на наказателния съд адреси, но не била открита. Призоваването ѝ било осъществено по телефона на 13.04.2015г., като същата била задържана на 20.05.2015г. при получаване на призовката в съда. С оглед изложеното направил извод, че наложената мярка за неотклонение „задържане“ била приведена в действие едва на 20.05.2015г. В проведеното на 04.06.2015г. съдебно заседание мярката за неотклонение била изменена от „задържане под стража“ в „парична гаранция“ в размер на 300лв., а по-късно в „подписка“. Ищцата била освободена от ареста в [населено място] на 12.05.2015г., като съдът установил, че периодът на задържането ѝ бил 23 дни. Същото било осъществено в ареста в [населено място], затвора в [населено място] и ареста в [населено място]. Въззивният съд установил още, че общата продължителност на наказателното производство била от 12.06.2014г. до 30.10.2017г., когато с решение №230/30.10.2017г. по ВНОХД №1024/2017г. била потвърдена постановената от първостепенния наказателен съд оправдателна присъда. Приел, че в хода на производството били извършени множество процесуални действия с участието на ищцата (давани обяснения, участие при предявяване на материалите от разследването в продължение на два дни; участие в десет проведени открити съдебни заседания пред ВРС и в едно в производството пред въззивната инстанция, образувано въз основа на протест на Прокуратурата). Констатирал, че срещу ищцата М. И. било водено и друго наказателно производство по повдигнато обвинение по чл. 209, ал.1 НК, продължило в периода от 19.07. 2010 г. до 17.02.2014 г., по което същата била оправдана с решение от 17.02.2014 г. Съдът установил и обстоятелството, че ищцата била осъждана двукратно: 1.с присъда от 05.07.1993 г. по НОХД №1148/1992 г. на ВРС, изменена от ВОС за деяние, извършено през м. 06.1990 г., при условията на продължавано престъпление, на осн. 249, ал.1, НК, за което била реабилитирана и 2.с присъда от 21.10. 2009 г. по НОХД № 3403/2009 г. на ВРС за присвояване на осн. чл. 206, ал.1 НК, извършено в периода 2005 г. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, от които приел за установен факта на настъпили у ищцата негативни промени в нейното емоционално състояние, резултат от повдигнатото ѝ обвинение и по-конкретно след задържането ѝ през пролетта на 2015 г., които се задълбочавали в годините. Приел, че според свидетелите М. имала негативни изживявания още преди повдигане на обвинението по конкретното наказателно дело, свързани с друго повдигнато спрямо нея обвинение през 2010г., по което била оправдана през 2014г. Съдът посочил, че според свидетелите разгласата на наказателното производство в електронните медии допълнително притеснило ищцата и създало неудобства в работата и общуването ѝ. Съдът кредитирал заключението по допуснатата комплексна съдебно психиатрична и съдебно-психологична експертиза, от което приел за установено, че обвинението и задържането на ищцата изиграли роля на психотравма, довела до остра, преминала в протрахирана стресова реакция, последвана от разстройство в адаптацията. Според експертите, времетраенето на възникналата остра стресова и протрахирана стресова реакция, към момента на задържането и престоя ѝ в затвора, било от порядъка на 3-4 дни, а последвалото разстройство в адаптацията около 6 месеца. Към датата на изготвяне на заключението вещите лица установили у ищцата преобладаващи прояви на вегетативна лабилност, емоционални колебания с лек до умерен депресивитет и тревожност, които представлявали невротично разстройство със соматизация. Вещите лица установили, че на моменти при ищцата, вследствие на оформилата се тежка невротизация, се наблюдавали несъответност, несвоевременност и несъразмерност на реакциите (започвала с учтив тон, търпение и желание да проведе смислен пълноценен разговор, но бързо губила търпение, изнервяла се и държала неподходящ тон), губила контрол над поведението си, който за нея бил изключително важен. Съдът приел още, че според заключението поредицата от преживени стресогенни фактори с различна интензивност, съчетани с ниския ѝ фрустрационен праг, довели до декомпенсация на наличната личностова патология, демонстрирани с повишени нива на тревожност и акцентуация на свръхценностни идеи с параноиден облик. Продължителността на воденото наказателно производство било поредното стресогенно събитие в живота на ищцата, която вложила цялата си енергия за доказване на своята невинност, ежедневието ѝ било изпълнено с притеснения и тревожност във връзка с водените наказателни дела, уронването на авторитета, достойнството и личния ѝ престиж, като тя трудно разграничавала влиянието на конкретното обвинение от това на другите водени срещу нея такива. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод, че по делото са установени фактите попадащи в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ – повдигнато на ищцата обвинение, по което била оправдана с влязла в сила присъда. Развил съображения, че отговорността на държавата по ЗОДОВ е обективна, като за същата е без значение дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед събраните до този момент доказателства, респ. дали при извършването им са спазени процесуалните правила. Приел, че посочените обстоятелства следва да се преценяват и да бъдат съобразени при определяне размера на следващото се на пострадалата обезщетение. Съдът направил извод, че воденото срещу М. И. наказателно производство продължило в период от три години и четири месеца, приключило с оправдателна присъда на първа инстанция, потвърдена от въззивния съд. По време на същото ищцата била задържана в период от 23 дни, а повдигнатото ѝ обвинение било за тежко престъпление по смисъла на чл.97, т.3 от НК. С оглед на тези факти, въззивният съд направил извод, че срокът на воденото наказателно производство не е голям, но принос за неговата продължителност имала и ищцата, която се укривала. Съдът взел предвид постановената оправдателна присъда на първа инстанция, липсата на осъдителна такава, както и че в по-голямата част от времетраенето на производството ищцата търпяла най-леката мярка за неотклонение „подписка“. При определяне размера на следващото се на М. И. обезщетение въззивният съд съобразил и следните обстоятелства: възрастта на пострадалото лице към датата на повдигане на обвинението (51години); двукратното му осъждане и настъпилата реабилитация по едно от делата; воденото срещу него друго наказателно производство, както и обществено-икономическите условия в страната и стандарта на живот към датата на оправдаване на ищцата. Съдът направил извод, че по делото са установени и претърпените от ищцата неимуществени вреди – негативните преживявания (стресът и страхът от неизвестността на изхода на делото; изпитваните безпокойство и притеснения и по време на множеството извършени с нейно участие процесуално следствени действия и участия в съдебни заседания), негативните емоции от публикациите и негативните коментари на случая в интернет пространството. Съобразил и промяната в емоционалното и психичното състояние на М. И., като обвинението и задържането изиграли роля на психотравма, по-късно последвана от разстройство в адаптацията, но и обстоятелството, че част от промените са започнали години преди това от друго водено срещу нея незаконно обвинение, както и че задълбочаването на промените е резултат и от личностовите особености на ищцата. Съдът взел предвид и установената промяна в живота на ищцата, ограничаването на работата, поради затруднения, както и смяната на местоживеенето ѝ в по-спокойно място. С оглед на тези конкретно установени обстоятелства, въззивният съд направил извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от воденото срещу И. наказателно производство е в размер на 7 500лв. По направеното възражение за съпричиняване, съдът приел, че причина за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, както и за по-голямата продължителност на наказателното производство било и поведението на ищцата, която се укривала и станала повод за няколкократни отлагания на делото от районния съд. Приел, че посоченото поведение попада в приложното поле на съпричиняването, поради което направил извод за основателност на наведеното от ответника възражение в този смисъл. В заключение въззивният съд направил извод за основателност на предявения иск за заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди до размер от 5 000лв. Съдът намерил за основателно и възражението за погасяване по давност на претенцията за законна лихва върху главницата в периода от три години преди датата на исковата молба, поради което направил извод, че същата се дължи от 20.10.2019г. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпросите: 1/ Как следва да бъде определен размерът на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед приложението на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, към който препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ, като се съблюдава задължението да се извърши цялостна и пълна преценка на конкретните факти и обстоятелства, в това число тежестта на психичното увреждане на жалбоподателката, причинено от неоснователното повдигнато обвинение и незаконната мярка задържане под стража; 2/ Какви точно критерии съда следва да съблюдава при отчитане на обществено-икономическата конюктура в страната към момента на увреждането, с оглед удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди; 3/ С оглед изясняване на обективните критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, как следва да се прилага този принцип от съда, и длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди и да намери „справедливия еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране“ и задължението на съда да направи преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства според вида и характера на увреждането, които се съобразяват при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост; 4/ Какви са елементите от фактическия състав на съпричиняването, които следва да бъдат проявени, когато се касае за производства по чл.4 от ЗОДОВ за отговорност на държавата за вреди от неоснователно повдигнато обвинение и водене на незаконно наказателно производство; 5/ Следва ли съдът изрично да посочи конкретните решения на съдилищата по отношение на създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като „справедливостта“ до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди, а в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, чрез съобразяване на обществения критерий за справедливост, както и с практиката на съдилищата в подобни случаи; 6/ При определяне на справедливия размер на обезщетението следва ли да бъдат взети предвид и оплакванията за допълнителни негативни изживявания по време на явяващата се незаконосъобразна мярка за неотклонение задържане под стража и как съдът следва да оцени по справедливост наведените оплаквания и причинените вреди предизвикани от незаконното задържане под стража; 7/ Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ и следва ли съдът да вземе предвид практиката на съдилищата по аналогични случаи, като цитира същата в решението си. Твърди, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС в т.2 от ППВС №4/1968г.; т.3 и т.11 от ТР №3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС; т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС; решение № 311/14.03.2018г. по гр.д.№300/2017г. на ІV г.о.; решение № 93/04.07.2018г. по гр.д.№3460/2017г. на ІІІ г.о.; решение № 476/27.01.2016г. по гр.д.№3281/2015г. на ІV г.о.; решение № 337/22.06.2010г. по гр.д.№1381/2009г. на ІV г.о.; решение № 532/24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г. на ІІІ г.о.; решение № 149/02.05.2011г. по гр.д.№574/2010г.; решение № 241/16.11.2012г. по гр.д.№1618/2011г. на ВКС; решение № 10/08.02.2018г. по гр.д.№ 1600/2017г. на ІІІ г.о.; решение №32/19.02.2015г. по гр.д.№ 2269/2014г. на ІV г.о.; решение № 142/05.06.2013г. по гр.д.№ 419/2012г. на ІV г.о.; решение № 60313/08.02.2022г. по гр.д.№ 937/2021г. на ІV г.о. Поставените въпроси са свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, включени са в предмета на спора и са от значение за резултата по делото, но не се установява поддържаното противоречие. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, поставеният въпрос за приложението на чл.52 от ЗЗД следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения, а именно: кои от установените по делото факти въззиният съд не е взел предвид, респ. е отчел такива, които не са елемент от преценката за определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди; дали същите са релевантни към въведените пред въззивния съд възражения, както и дали са от значение за крайния резултат по спора, т.е. биха обосновали извод за определяне на различен размер на обезщетението. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът М. Б. И. е навела доводи, че при постановяване на решението въззивният съд не е изложил мотиви относно: отчитане на незаконно наложената мярка „задържане под стража“ и вредата, която същата е оказала на пострадалото лице; тежестта на ефективно изтърпяната мярка задържане под стража и отражението върху психиката на ищцата; не е отчел в достатъчна степен показанията на свидетелите, които установяват претърпените негативни промени в емоционалното състояние на ищцата вследствие на незаконното задържане; не е отчел настъпилото психосоматично състояние на ищцата следствие на задържането ѝ; не е извършил цялостна преценка на всички относими критерии към определяне размера на следващото се на пострадалата обезщетение – не е оценил в достатъчна степен разгласата в електронните медии на воденото производство; отражението му върху имиджа и авторитета на ищцата, както и създадените пречки за упражняване на труд; затрудненията в общуването с околните; не е съобразил обществено икономическите условия и стандарта на живот в страната, когато вредите са възникнали; не е съобразил практиката на съдилищата по сходни дела. В конкретния случай, при постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил общата продължителност на наказателното производство, обема от извършени процесуални действия и поведението на обвиняемото лице оказало влияние върху периода на разглеждането му; предприетите спрямо ищцата действия в хода на цялото производство и тяхната интензивност; наложените в хода на същото принудителни мерки и обстоятелството, че за налагане на най-тежката от тях е допринесло поведението на пострадалото лице, което се е укрило и не се е явило в насроченото съдебно заседание за разглеждане на делото; отчел е продължителността на задържането и местата, където същото е изтърпяно. Въззивният съд съобразил и обстоятелствата свързани с възрастта на ищцата; обстоятелството, че същата е била осъждана и срещу нея е било водено и друго наказателно производство в част от периода на това, предмет на обезвреда; тежестта на повдигнатото обвинение; отражението му в личния и професионалния живот на ищцата; отражението на производството в електронните медии и изпитваните от това неудобства от ищцата; характера и интензитета на причиненото ѝ увреждане – претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт за целия период на производството; настъпилите трайни промени в емоционалното и психично състояние на ищцата прераснало в разстройство на адаптацията; затрудненията в работата и промяната на местоживеенето ѝ в по-спокойно място; икономическата обстановка в страната към датата на настъпване на вредите и съдебната практика по сходни дела. С оглед на това, при постановяване на решението, съдът е изпълнил задължението си да съобрази конкретно установените по делото и относими към предмета на производството обстоятелства имащи значение за определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Действително въззивният съд не е посочил в решението си съдебната практика, която е взел предвид при определяне на обезщетението, но същото не е под присъжданите в сходни случаи. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че сходството в случаите по разгледаните от съдилищата дела и присъдените размери на обезщетенията, с иска предмет на производството следва да е в конкретно установените и обективно съществуващи обстоятелства, които са взети предвид от съдилищата за преценка на реално претърпените от увреденото лице вреди, степента и времето на засягане на личността, като не може да бъде извършвано механично пренасяне на присъжданите обезщетения към конкретния правен спор. Искането за допускане на обжалването е обосновано с несъгласието на страната с крайните изводи на съда и преценката на събраните по делото доказателства неоценени в достатъчна степен, което по естеството си представлява оплакване за неправилност на решението. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, а вътрешното убеждение на съда не подлежи на съдебен контрол. С оглед на това по така поставените въпроси не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК Касаторът е направил искане за допускане на обжалването по поставените въпроси и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ЕСПЧ по Дело „Д. срещу България“ (пар.34-35); Дело С. Д. срещу България (пар.105); Дело К. срещу България (пар.220); Дело П. П. срещу България (пар.117); Дело Ф. срещу България (пар.49). В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване са наведени доводи за несъобразяване от въззивния съд на зловредното въздействие на незаконосъобразното задържане под стража и след освобождаването, разгледано в решението по Дело Д. срещу България, както и за размерите на присъдените обезщетения по останалите посочени дела. В конкретния случай, както беше посочено по-горе, при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил наложената на ищцата мярка за неотклонение „задържане под стража“, отчел е причините за налагането ѝ; периодът, в който лицето е било задържано, местата, където е осъществено задържането му; начина, по който това задържане се е отразило на неговото психично и емоционално състояние, останалите трайни последици от цялото производство прераснали в разстройство на адаптацията. Липсата на отделно остойностяване на обезщетението за вредите търпени от наложената мярка за неотклонение не обосновава липса на присъждане на такова, предвид изрично посочените от въззивния съд и съобразени обстоятелства. Следва да се посочи, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда глобално и се присъжда за обезвреда на всички претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди. Това искане също е обосновано с несъгласието на страната с крайните изводи на съда за размера на следващото ѝ се обезщетение, което както беше посочено не е основание за допускане на обжалването. В допълнение следва да бъде посочено, че решенията на ЕСПЧ, на които се позовава касатора са постановени по случаи и при обстоятелства различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело (по дело Д. срещу България на пострадалото лице не е било присъдено обезщетение за неправомерното му задържане при разглеждане на делото от националните съдилища; по дело С. Д. срещу България е присъдено обезщетение за нарушение на правата му гарантирани от членове 3, 5 §§ 3 и 4, и 8 от Конвенцията; по Дело К. срещу България са присъдени обезщетения за нарушение на чл.2, 5 §§ 1, 3 и 4 от Конвенцията; Дело П. П. срещу България е във връзка с допуснато от държавата нарушение и липса на предвидимост относно процедурно изискване произтичащо от тълкувателно решение, което не е било съобщено). Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че касационната инстанция не може да извежда обосновката на основанията за допускане на касационното обжалване от посочените в изложението съдебни решения. Ето защо, не е налице основание за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението. При постановяване на въззивното решение съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. Искането отново е обосновано с несъгласието на страната с изводите на съда и преценката на доказателствата (при определяне размера на следващото се на касатора обезщетение за претърпените неимуществени вреди, предвид установената промяна в психосоматиката на пострадалата – настъпилото невротично разстройство със соматизация), които, както беше посочено, не съставляват основания за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,