Определение № 293 от 13.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1085/2020 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.2 ГПК Образувано е по частна жалба на В. В. К. ,чрез адв. М. С. срещу въззивно определение № 744 от 28.11.2019г по ч.гр.дело № 588/2019г на Варненски апелативен съд, в една част и след отмяна определението от 07.11.2019г на ОС-Добрич, уважил молбата на Ж. Й. Ш. и Д. И. Г. за допускане на обезпечение на бъдещ иск срещу настоящия касатор за вземане в размер на 15 000 лева ,при определена гаранция за молителите в размер на 1500 леваОбезпечителната мярка е запор върху вземане .Въззивният съд е изложил съображението ,че бъдещият иск е отчасти подкрепен с рписмени доказателства – уговорка в т.5.4. от договор за спогодба и такива за нейното изпълнение от страна на молителите ,но недостатъчни да подкрепят убедително иск по чл. 92 ЗЗД, поради което е изискана и гаранция съгласно чл.391, ал.1 т.2 ГПК. По отношение на нейния размер е изтъкнато обичайното определяне на същата като 10% от паричната сума .По отношение на мярката е изтъкнато ,че е допустима и адекватна на обезпечителната нужда. .Отказано е било обезпечаване на иск по чл.439 ГПК за недължимост на други вземания и в тази част въззивния съд е потвърдил определението на Добрички ОС. В касационната жалба се изтъкват оплаквания за незаконосъобразност, неправилна преценка на допустимостта на обезпечението по бъдещия иск, обезпечителната нужда и поради занижения размер на гаранцията ,при която съдът не е съобразил условието на закона да я определени съобразно вредите както изисква чл.391, ал.3 ГПК. В изложение се сочи чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса как се определя размера на гаранцията и обосноваването на обезпечителната нужда,от значение за точното прилатане на закона. За тълкуване се сочи чл.391,ал.1 и ал.3 ГПК. Изтъква се и очевидна неправилност на определението в обжалваната част ,тъй като представянето на гаранция не е разнозначно на обезпечителна нужда. Отговор е постъпил от Ж. Й. Ш. и Д. И. Г. ,чрез адв С. Б. .Не се обосновават сочените основания за допускане до касационно обжалбане по смисъла на ТР №1/2010г по т.д № 1 / 2009г ОКГТК .Претендират се разноски. Частната жалба не следва да бъде допусната до касационно разглеждане. Поставеният въпрос за определяне размера на гаранцията от съда в обезпечителното производство съобразно чл.391, ал.3 ГПК е намерил разрешение в обжалваното определение съгласно установената практика на ВКС/опр.№165/2019г 2-ро т.о на ВКС ,опр. № 252/2018г 2-ро т.о на ВКС/и не е налице основание за допускане до касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Въпросът за обезпечителната нужда и нейната оценка във връзка с обезпечителната мярка също е изяснен в практиката на ВКС/опр.№374/2019 на 2-ро т.о, опр.№143/2008г 4-то г.о./ В случая предмет на обезпечения иск е оспорвано по основание парично вземане в размер на 15 000 лева, основано на клауза за неустойка в споразумение.Допуснатата обезпечителната мярка е запор върху вземане на бъдещия ответник към трети лица, до размера на сумата 15 000 лева, по образувано изпълнително дело. Евентуалните вреди на бъдещия ответник /понастоящем жалбоподател/ в следствие на обезпечението ,съгласно чл.403 ГПК, се съобразяват като вреди от забавено принудително изпълнение на едно парично задължение. Обезщетението на вредите в този случай - при неизпълнение на парично задължение, е в размера на законната лихва за забава/ чл. 86 ЗЗД/ и касаторът не обосновава какви други вреди могат да настъпят за него. Поради това, възприетото от въззивния съд правно разрешение за определяне на гаранцията в размер на една десета от сумата съответства на тълкуването на закона,установено в пракиката на ВКС за подобни случаи. Предвид изложените от въззивния съд съображения в обжалваното определение за допускане обезпечение на бъдещ иск при условията на чл.390,ал.1 ,във вр чл. 391 ,ал.1 т.2 ГПК, във вр чл.391, ал.3 ГПК, във вр. Чл.180,чл. 181 ЗЗД ,като обезпечителната мярка е преценена като подходяща и съобразена с обезпечителната нужда, Върховен касационен съд 3-то г. не приема съображенията за основание по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК поради очевидна неправилност на определението. Не се констатират нарушения като неприлагане на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, или прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл.Съдът е постановил определението си в рамките на възложената със закон преценка на относимите факти. По изложените съображения,ВКС ІІІ г.о.