Определение № 3972 от 12.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2791/2025 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадената частна касационна жалба от Н. М. Н., чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно определение № 407 от 13.02.2023г. по в.ч.гр.д. № 278/2023г. на Апелативен съд София, с което е обезсилено определение № 268393 от 9.11.2022г. по гр.д. № 3738/2016г. на СГС, с което по реда на чл.248 ГПК е било изменено решение № 8356 от 6.12.2019г. в частта му за разноските и вместо това е постановено друго, с което е върната подадената от него молба /“заявление“/ с вх.№ 303925 от 26.09.2023г. и е прекратено производството по делото. Жалбоподателят счита обжалвания акт за неправилен, поради което иска да бъде отменен. Срещу подадената частна касационна жалба не е подаден отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, следното: Настоящият частен жалбоподател е бил ищец в производството по гр.д. № 3738/2016г. на СГС, което е приключено с решение № 8356 от 6.12.2019г., с което предявеният от него иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ е отхвърлен като неоснователен. Със същото е бил е осъден да заплати разноски в полза на Прокуратурата на РБългария в размер на 450лв. Последвало е искане за изменение на постановения акт в частта за разноските с твърдение за липса на доказателства Прокуратурата да е била представлявана от юрисконсулт. Искането е уважено от СГС, който с определение № 268292 от 9.11.2022г. е изменил акта си и е постановил, че разноски не се държат, поради липса на „основания за присъждане на юрисконсулско възнаграждение“. Последвала е жалба от Прокуратурата, по която е постановен сега обжалвания акт, с който е прието че подадената молба е просрочена. Мотивите на съда са, че първоинстанционният акт е влязъл в сила на 20.04.2021г., а молбата за изменение на акта в частта за разноските е подадена на 26.09.2022г. След като молбата е подадена след влизане в сила на акта, направено въз основа на нея произнасяне от съда е недопустимо. Частният жалбоподател обжалва така постановеният въззивен акт, като се позовава на две основани за допустимост, изискуеми съгласно препращащата норма на чл.274, ал.3 ГПК, а именно нищожност и очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Неговата теза е, че първоинстанционният акт не е влязъл в сила, защото са били подадени валидна въззивна жалба и множество молби за правна помощ,с подаването на които - съгласно чл.259, ал.2 ГПК – се прекъсва срока за въззивно обжалване. Прави искане и за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по конкретно поставени въпроси. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на посочените от жалбоподателя основания по чл.280, ал.2 ГПК, доколкото постановеният акт не е нито очевидно неправилен, нито нищожен. Съгласно установената съдебна практика, терминът „очевидна неправилност“ визира неправилност, произтичаща от видими /установими без да се налага извършване на анализ на конкретните доказателства или обсъждане на принципи/ нарушения на приложима за конкретния спор материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат – „поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нарушения на основни начала на гражданския процес и явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика“, а в случая такъв тежък порок не се установява. Обжалваният акт, доколкото е постановен от компетентен състав, в рамките на неговите правомощия, при спазване на установената форма, съдържа ясни и точни мотиви, не може да бъде определен и като нищожен. Независимо от посоченото, във връзка с направеното от жалбоподателя възражение за това, че решаващият извод на въззивния съд за влизане в сила на първоинстанционния акт е преждевременен, следва да се посочи следното: Този първоинстанционен акт съдържа отбелязване, че е влязъл в сила на 20.04.2021г. Същият е постановен на 6.12.2019г. и за него настоящият жалбоподател е уведомен лично на 10.02.2020г. в деловодството на съда /вж. съобщението на стр.416/. На 4.02.2020г. е подал молба за продължаване на срока, която е оставена без уважение с разпореждане на съда от 17.02.2020г./вж.стр.455/. На 24.02.2020г. е подадена въззивна жалба, съдържаща само един лист. С разпореждане от 25.02.2020г. тя е оставена без движение, като на жалбоподателя е указано: „в едноседмичен срок да представи въззивна жалба в цялост, подписана“ и да се внесе държавна такса от 5лв. За тези указания жалбоподателят е уведомен на 13.06.2020г. На 22.06.2020г. е постъпила молба с искане за продължаване на срока, която е уважена от съда и срокът е продължен с един месец до 22.07.2020г. На 18.09.2020г. е постъпила нова молба с искане за продължаване на срока, която е оставена без разглеждане като недопустима от съда с разпореждане от 16.03.2021г. /защото молбата е подадена след изтичане на срока, чието продължаване се иска/. В същото разпореждане съдът е разгледал и направените искания за правна помощ. Посочил е, че те са шест - от 19.03.2019г., 23.05.2019г., 12.07.2019г., 20.09.2019г., оттеглено на 12.11.2019г., 2.12.2019г. и от 18.09.2020г. Изрично в мотивите е посочено, че съгласно чл.259, ал.4 ГПК подаването на следваща молба за правна помощ не спира срока. В случая нередовната въззивна жалба е подадена на 24.02.2020г., а след тази дата единствената релевантна молба е от 18.09.2020г. и тя е преценена като неоснователна, защото жалбоподателя е адвокат и е защитаван от надлежен процесуален представител- адвокат М., която е упълномощена с пълномощно, което не е оттеглено. С разпореждането от 16.03.2021г. е върната и подадената въззивна жалба поради неизпълнение на дадените указания. За разпореждането на съда жалбоподателят е уведомен на 10.04.2021г. Същото не е обжалвано. След това са постъпили „заявления“ от 19.04.2021г. и 22.04.2021г. съдържащи искания за възстановяване на срок, за които след като е констатирано с надлежно съставени от Регистратурата на съда Протоколи, че не са в цялост, а съдържат само по един начален лист, съдът със свое разпореждане от 2.06.2021г. е указал на страната да „представи частна жалба в пълен обем, подписана от жалбаподателя“, като в противен случай документите ще бъдат върнати на подателя. Указанията не са изпълнение в срок и с разпореждане от 28.09.2021г. са върнати При тези данни са неоснователни твърденията за неизчерпан ред за обжалване и за наличие на неприключена процедурата по обжалване на акта за връщане на подадената въззивна жалба. Както беше посочено след подаването на въззивната жалба/която е била нередовна и на жалбоподателя са дадени указания за отстраняване на нередностите й/ е подадена само една молба от жалбоподателя за правна помощ, по която е налице произнасяне от страна на съда на 16.03.2021г. /като е оставена без уважение/ и след посочената дата нормата на чл.259, ал.2 ГПК е неприложима. Жалбоподателя е следвало в 7-дневен срок да отстрани констатираните нередовности, което той не е направил. След уведомяването му за връщане на подадената въззивна жалба, той не е обжалвал акта. При тези данни – подадената една година и четири месеца след влизане в сила на първоинстанционния акт молба за изменение на решението в частта за разноските се явява недопустима. Искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС не може да бъде уважено поради неговата нерелевантност. Всеки един от поставените от жалбоподателя въпроси е свързан с чл.47 от Хартата за основните права на Европейския съюз, но Хартата намира приложение само когато се прилага правото на Съюза, а настоящият случай не е такъв. Спорът в главното производство по делото е процесуален /той се свежда до това дали е допустима подадена молба за изменение на решението в частта за разноските/ и разрешаването му не налага приложение на правото на ЕС, съответно за разрешаването на спорния по делото въпрос - не съществува необходимост от отправяне на преюдициално запитване. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение