Определение № 799 от 19.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3784/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 67/27.03.2024 г. по гр.д. № 442/2023 г. на Апелативен съд – Бургас. Решението се обжалва от „Технострой Инженеринг 99“ АД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (процесуалноправен и материалноправен): 1. Длъжен ли е въззивният съд при повторното разглеждане на делото да изпълни задължителните указания на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона? и 2. За обстоятелствата, при които добросъвестният владелец се превръща в недобросъвестен и изгубва правото да ползва имота, без да дължи обезщетение на собственика (чл. 71 ЗС)? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и решението е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за представителството от юрисконсулт пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е констатирал, че след решение № 193/28.11.2023 г. по гр.д. № 3975/2022 г., с което Върховният касационен съд e отменил първото въззивно решение по делото: 1) производството продължава да е висящо само по иска с правна квалификация чл. 59 ЗЗД, предявен от „ПРО“ ЕАД/сега ответник по касация, срещу „Технострой инженеринг 99“ АД/сега касатор, заявен като частичен за сумата 25 000.14 лв. – това, с което ответникът се е обогатил, като в периода 28.03.2016 г. – 15.03.2017 г. е лишил ищеца от ползването на собствената му сграда в [населено място] – столова към почивна база „Лада 1“, и 2) указанията по тълкуването и прилагането на чл. 236, ал. 2 ГПК, дадени с касационното решение, го задължават да обсъди двете възражения, по които първият въззивен състав е пропуснал да се произнесе: че ищецът не е собственик на сградата и че ответникът има основание да я ползва - той е добросъвестен владелец, установил владението от 2002 г., когато „Технострой инженеринг“ АД се е влял в ответното дружество, а не дължи обезщетение за ползите, от които е лишил собственика на сградата (чл. 71 ЗС). Въззивният съд е намерил, че в установяване на правото на собственост ищецът е представил нотариален акт № 132/23.12.2008 г., съставен при условията по чл. 587 ГПК. Въззивният съд е приел, че в тежест на ответника е да докаже, че придобивният способ, за който е бил съставен нотариалният акт, не е бил осъществен, но насрещното доказване не е проведено успешно. По представени в нотариалното производство документи, приети и в първоинстанционното производство, нотариусът е признал ищеца за собственик на сградата, намирайки че е била придобита от НОИ с решение на Министерски съвет № 775/01.08.1996 г. на основание § 5, ал. 2 ДР от Закона за фонд „Обществено осигуряване“, а впоследствие – апортирана с учредяването на ищцовото дружество по решение от 10.12.1997 г. на Надзорния съвет на НОИ – едноличният собственик на капитала на „ПРО“ ЕАД. Така въззивният съд е заключил, че е длъжен да зачете доказателствената сила на констативния нотариален акт и да приеме за неоснователно възражението, че след като ищецът не е собственик на сградата, вземането по чл. 59 ЗЗД не е възникнало. Въззивният съд е намерил за неоснователно и евентуалното възражение. Мотивирал се е с това, че в никой момент ответникът не е бил добросъвестен владелец на сградата. Вливането на „Технострой инженеринг“ АД в „Технострой инженеринг 99“ АД през 2002 г. не е правно основание, годно да направи ответника собственик в смисъла по чл. 70, ал. 1 ЗС. Той е универсален правоприемник на правата, задълженията и фактическите отношения на влялото се дружество. Въззивният съд е приел, че други доказателства за установено от ответника добросъвестно владение на сградата няма, включително след обсъждане на двете приложени по делото решения между същите страни. С първото решение, влязло в сила през 2007 г., ответникът е бил осъден на основание чл. 233 ЗЗД да предаде сградата на ищеца. С второто решение, влязло в сила през 2016 г., е бил отхвърлен ревандикационен иск на ответника срещу ищеца. Въпреки непрецизните мотиви по обсъдените решения, настоящият съд намира, че въззивният съд е съобразил, че според първото решение ответникът/наемателят е държател, а не владелец на сградата, а според второто е съобразил, че със сила на пресъдено нещо е бил отречен придобивният способ, заявен като основание на иска по чл. 108 ЗС – придобиване на собствеността на сградата от „Технострой инженеринг 99“ АД по давностно владение. Т.е. обсъждането и на двете решения изяснява, че никое от тях не доказва твърденията по евентуалното възражение за установено от ответника добросъвестно владение на сградата. Намирайки и двете възражения за неоснователни, въззивният съд е заключил, че следва да уважи изцяло частичния иск и да осъди ответникът да заплати на ищеца сумата 25 000.14 лв. – това, с което се е обогатил, като в периода 28.03.2016 г. – 15.03.2017 г. го е лишил от ползването на собствената му сграда. Настоящият състав намира, че повдигнатият процесуалноправен въпрос обуславя решението, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил, не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд по прилагането на чл. 294 ГПК, включително и на решенията, на които касаторът се позовава. Въззивният съд е изпълнил задължителните указания на Върховния касационен съд по чл. 236, ал. 2 ГПК, като е разгледал, но е намерил за неоснователни и основното, и евентуалното възражение, за които в отменителното касационно решение е прието да няма произнасяне в първото въззивно решение по делото. Изложените мотиви за неоснователност на основното възражение, което въззивният съд е бил длъжен и е разгледал, съответстват на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк.д. № 11/2012 г. ОСГК на ВКС. Тълкувателното решение, което има действието по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, разяснява, че при оспорване на право на собственост, признато със съставен нотариален акт по чл. 587 ГПК, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, а когато не е проведена успешно, съдът е длъжен да зачете легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Точно така е процедирал и приел въззивният съд. Изложеното изключва общата и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Вторият повдигнат въпрос, материалноправният, е свързан с мотивите за неоснователност на евентуалното възражение. В своята практика по тълкуването и прилагането на чл. 71 ЗС, включително в решенията, на които касаторът се позовава, Върховният касационен съд еднозначно приема, че добросъвестният владелец не дължи на собственика обезщетение за неоснователно ползване на собствения му недвижим имот до предявяването на иск в защита на собствеността. В решението обаче не е прието да е имало момент, в който ответникът/касаторът е бил добросъвестен владелец на сградата, респ. не са и обсъждани обстоятелствата, при които добросъвестният владелец се превръща в недобросъвестен и изгубва правото по чл. 71 ЗС. Следователно въпросът не е обуславящ и по него е изключена основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Дори да се приеме, че касаторът го повдига в изясняване на друг материалноправен въпрос, който е обуславящ, а настоящият състав може да упражни правомощията, разяснени в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС), въпросът е: Представлява ли вливането на едно дружество в друго правно основание, годно да направи последното собственик на имот в смисъла по чл. 70, ал. 1 ЗС. Разпоредбите на чл. 261, ал. 1 ТЗ и чл. 70, ал. 1 ЗС обаче са точни и ясни, а по тях също има установена практика на Върховния касационен съд. Приема се, че вливането на едно дружество в друго (чл. 261, ал. 1 ТЗ) е основание за универсално правоприемство. Положението на правоприемника е същото като на влялото се дружество. Универсалното правоприемство, само по себе си, не е правно основание, което да е годно да направи дружеството, в което друго дружество се е вляло, собственик на имот, и не обосновава извод за установено с вливането добросъвестно владение (чл. 70, ал. 1 ЗС). По този материалноправен въпрос са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход и на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 1 ГПК касаторът/ответникът по иска дължи на ответника по касация/на ищеца юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав го определя в размер на сумата 100.00 лв. (чл. 25, ал. 1 НЗПП), като съобрази обема на предоставената защита по изготвения отговор на касационната жалба и ниската степен на сложност на делото пред касационната инстанция. При тези мотиви, съдът