Определение № 279 от 08.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 2820/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. А. от гр. Пловдив, чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 158 от 09.06.2017 г. по в.т.д. № 214/2017 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 97 от 17.02.2017 г. по т.д. № 686/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, 12 състав, за признаване за установено по отношение на касатора съществуването на вземане на „Уникредит Булбанк” АД в размер на 29 029.85 лв. – дължима и незаплатена главница по договор за кредитна карта № РВ-190/30.08.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от 29.07.2016 г., 5 695.63 лв. – дължима и незаплатена договорна лихва от 22.10.2015 г. до 28.07.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 10689/2016 г. на РС-Пловдив, ГО, 19 състав. С определение № 149 от 13.04.2018 г. производството по делото е било спряно с оглед висящността на тълк.дело № 3/2017 г.и предвид обстоятелството, че част от въпросите /макар и поставени като процесуалноправни/ са релевантни към размера на вземането на банката - кредитор при предсрочна изискуемост на кредита и доколко в него се включват уговорените възнаградителни и/или законни лихви. След обявяване на ТР, с определение № 117 от 09.04.2019 г. е постановено възобновяване на производството. В жалбата се поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение. Твърди се, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си във връзка с обоснованите оплаквания за непълен и неточен доклад на първата инстанция; неправилно е приел за доказани твърдени от ищеца факти и то само на база представени от него доказателства, при игнориране на редица факти от съществено значение за изхода на делото; не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба относно формирането на главницата и на претендираната договорна лихва. По съображения в жалбата се иска касиране на въззивното решение и отхвърляне на исковите претенции. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани процесуалноправни въпроси, които обобщени, се свеждат до правомощията на въззивния съд при допуснати от първата инстанция нарушения по чл.146 ГПК и до задълженията на съда за мотивиране на решението, с оглед непосредствената цел на въззивното производство. Касаторът твърди наличието на допълнителната селективна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на задължителна за съдилищата практика и на постановени от ВКС решения по реда на чл.290 ГПК /в редакция преди изм.- ДВ бр.86/2017 г./, съответно приложени. Ответникът по касация „Уникредит Булбанк” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване. По същество застъпва становище за правилност на въззивното решение, по съображения в постъпил по делото писмен отговор по реда на чл.287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд след извършена преценка на писмените доказателства, представени от ищеца в подкрепа на твърдяното неизпълнение от ответника по сключен между страните договор за кредитна карта на физически лица, както и на експертното становище относно невъзстановения остатък от ползвани суми от кредитния лимит, така и относно размерите на начислените лихви съобразно условията на договора, е приел следното: Наличието на валиден договор за кредитна карта на физически лица от 30.08.2013 г., по който ответникът е оправомощен държател, който е допуснал просрочие по кредита, а последният е надлежно обявен от банката за предсрочно изискуем на основание чл.60, ал.2 ЗКИ, за което длъжникът е уведомен с връчена му нотариална покана на 28.03.2016 г. Решаващият състав е извел извод за основателност на предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумите по издадената заповед за изпълнение. По отношение размерите на начислените лихви съдът е възприел заключението на експертизата, извършила проверка за съответствие на сумите по справката-извлечение с Общите условия за банкови карти на физически лица и за предоставяне на платежни услуги чрез използване на банкови карти, приети от ответника при сключване на процесния договор. В мотивите към атакуваното решение съставът на АС-Пловдив е обсъдил оплакванията на ответника, съдържащи се във въззивната жалба, относно доказателствената стойност на представената от ищеца справка за извършени транзакции от картодържателя. Приел е, че макар документът да съставлява извлечение от счетоводството на банката ищец, той не е оспорен от ответника в срока за отговор и не са въведени надлежни твърдения за извършени различни транзакции, тегления в брой или плащания в различен размер от посочените в справката. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователни доводите на въззивника за неправилност на извършения от първата инстанция доклад по делото, като се е позовал на конкретните процесуални действия на съда, обективирани както в определение от 05.12.2016 г., така и в протокола от с.з. на 23.01.2017 г., срещу които не е възразено от пълномощника на В. А.. Отразено е, че допуснатата по искане на ищеца експертиза е приета като неоспорена от страните, а обстоятелството, че са приети само ангажирани от ищеца доказателства, е поради липса на депозиран отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение само в частта, с която съдът се е произнесъл по дължимостта на претендираните договорни лихви - 5 695.63 лв. С оглед на постановеното Тълкувателно решение № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС – т.2 е необходимо да се преценят оплакванията и доводите на въззивника, сега касатор, във връзка с размера на вземането на кредитора в тази част при обявената предсрочна изискуемост. В тази част обжалването следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос 1.2 и 1.5 от изложението – относно задължението на въззивния съд да се произнесе в пълнота по конкретните доводи на страните, имащи значение за изхода на делото, за проверка за съответствие с ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решенията по чл.290 ГПК /в редакция преди изм. с ДВ бр.86/2017 г./, на които се позовава касатора. В останалата обжалвана част – по отношение на главницата, не са налице поддържаните от касационния жалбоподател предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като справката на банката не е оспорена, а е и потвърдена категорично с експертното становище, срещу което не са въведени възражения. Освен това, липсват данни за допуснато отклонение от въззивния съд от задължителните указания във връзка с целта на въззивното производство и правомощията на съда при наличие на обосновани твърдения за неправилност на доклада на първата инстанция. Изрично следва да се отрази, че последните два въпроса, поставени в изложението, а именно: дали е налице процесуално нарушение, когато делото е останало неизяснено от фактическа страна и за порока на въззивния съдебен акт при допуснати грешки при формиране на вътрешното убеждение на съда, са съотносими към правилността на решението, преценката на която е извън селективното производство. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение