Определение № 5281 от 18.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3085/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, представлявана от прокурор Н. А. против част от решение № 107/29.05.2025г., постановено по в.гр.д. № 120/2025г. по описа на Апелативен съд – Варна. С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 1420/17.12.2024г., постановено по гр.д. № 1298/24г. по описа на Окръжен съд – Варна, в частта, с която на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. К. Д. с ЕГН [ЕГН] сумата от 10 000 лв. представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в причинно-следствена връзка от незаконното обвинение по повдигнато му обвинение за извършване на три престъпления по чл. 144, ал. 3 от НК, по което е оправдан с присъда № 148/14.07.2022г., постановена по НОХД № 3171/21г. по описа на ВРС, влязла в законна сила на 23.01.2023г., ведно със законната лихва върху главницата считано от влизане в сила на оправдателната присъда - 23.01.2023г. до окончателното плащане на задължението. В частите, с които след частична ревизия на първоинстанционния съдебен акт е постановено въззивно решение, с което предявеният иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 26000 лева, въззивното решение не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила. В жалбата се поддържат всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което е отправено искане за допускане на касационно обжалване и постановяване на решение, в което да се определи обезщетение за вреди в по-нисък размер от присъдения. Касационният жалбоподател Прокуратурата на Република България поддържа, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от ищеца. Съдът е нарушил принципа на справедливост присъждайки завишен размер на обезщетението за вреди, като не е обсъдил подробно и в съвкупност данните по делото за издадена на 07.06.2022г. заповед за незабавна защита по гр.д. № 7228/2022г. по описа на ВРС, с която са постановени мерки за закрила на основание чл. 18 от ЗЗДН срещу ищеца; че с Решение № 238/19.09.2023г. по НОХД № 385/2023г. на ВОС ищецът е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 342, ал. 1 от НК и освободен от наказателна отговорност с наложено административно наказание „глоба“, както и наличието на предходно осъждане с Присъда № 164/15.03.2012г. по НОХД № 2680/2011г. на ВРС, с която ищецът е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 316 вр. чл. 309, ал. 1 от НК, за което му е наложено административно наказание „глоба“. Или макар и да са отчетени, те са обсъдени несъответно на конкретната личност, като са присъдени и обезщетения за вреди, които не са в причинна връзка с воденото производство. Поддържа, че пряката причинна връзка в хипотезите на ЗОДОВ е налице само когато вредата е сигурна закономерна последица и задължително директно следствие от незаконно повдигнато обвинение, без което обвинение вредата е нямало да възникне изобщо. Когато вредата не се дължи единствено и основно на факта на воденото срещу ищеца наказателно производство или когато е опосредена от други и допълнителни фактори, причинно-следствения процес не може да се приеме за осъществен. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Д. К. Д., чрез процесуален представител адв. М. П. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване на решението в съответната част, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което е изпълнено условието на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: с постановление за привличане на обвиняем от 27.04.2021г. по ДП № 847/20г. по описа на ІІІ РУ-Варна ищецът бил привлечен в качеството му на обвиняем за извършване на три престъпления по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 от НК: за това, че на 23.04.2020г. в [населено място] се заканил на К. И. Д. с убийство против нейната личност; на два пъти за времето от 22.04.2020г. до 23.04.2020г. в [населено място] се заканил на М. К. Д. с убийство против неговата личност и тази на ближните му и за това, че на 22.04.2020г. в [населено място] се заканил на Д. М. Я. с убийство против нейната личност. На ищеца била наложена мярка за неотклонение „подписка“. По внесен на 04.08.2021г. обвинителен акт за извършването на описаните три престъпления е образувано НОХД № 3171/21г. по описа на ВРС, с присъда № 148/14.07.2022г. по което ищецът бил признат за невиновен по всички повдигнати му обвинения. С определение от същата дата е отменена наложената му мярка за неотклонение „подписка“. Постановената от ВРС присъда е обжалвана и с решение № 20/23.01.2023г., постановено по ВНОХД № 1219/22г. на ВОС, влязло в сила на датата на постановяване, присъдата на ВРС била потвърдена. От показанията на разпитаните по делото свидетели Д. Д. /съпруга на ищеца/ и С. Д. /дъщеря на ищеца/ за доказани приел понесените от ищеца неимуществени вреди вследствие на незаконното обвинение – затворил се в себе си, станал раздразнителен, избухлив, затворен и мрачен, не можел да спи, както е и понастоящем; измъчвал се от това, че го обвиняват в убийство, че го третират като престъпник; променила се интимността между съпрузите, както и отношенията с приятели и близки, не искал да излиза и да се вижда с хора; станал угрижен, не обръщал внимание на внуците си; започнал да пуши; не можел да преживее, че са му снели отпечатъци; спрял да се радва на живота, постоянно се оплаквал, като че ли все едно не му се живее. Обвинението се е отразило на ищеца и чисто физически – отслабнал видимо, здравословно не бил добре, вдигал кръвно, спрял да си обръща внимание, да ходи на лекар. От прието заключение на СПЕ за установено приел, че по повод воденото наказателно производство ищецът споделил, че през последните четири години няма други събития в живота си, които да опише като „травматични“, а резултатите от психологическото изследване установили дисхармоничност на личностовата структура, социална изолация, повишена тревожност и усилване на факторите, предизвикващи тревога, като е налице нарушение в обичайния статус. Най-тежко /като най-обидно и унизително/ от ищеца се отчита като събитие с негативен характер полицейската му регистрация, сериозната загуба на тегло /около 20 кг/, нарушения сън, които са налични и към настоящия момент по негови твърдения. Воденото дело е повлияло на ищеца до степен, в която е бил нарушен обичайният стереотип в ежедневието му, изпитвал е негативни емоции, като периодът е бил достатъчно дълъг, за да се оформи едно дълготрайно емоционално състояние с негативен характер. Налице е съхранена ситуативна тревожност и страх, които са налични и понастоящем. Депресивната скала очертава нарушаване на позитивните процеси, съхранена тревожност и страх, които са налични и към настоящия момент, но резултатите не са достатъчни, за да се направи обосновано заключение, че е необходима клинична намеса. Точна прогноза за заличаване на негативните емоции не може да се направи, тъй като те са трайно съхранени в личността на ищеца. Въз основа на тези факти и след съвкупна преценка на събраните доказателства, от правна страна въззивният съд приел, че при безспорност на фактите по развилото се наказателно производство и установените обстоятелства от събраните по делото писмени, гласни и експертни доказателства, обезщетението за неимуществени вреди от наказателно преследване по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ в случая следва да се определи в общ размер на 10 000 лева. Обосновал, че в резултат именно от воденото наказателно производство, по което ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършване на три престъпления по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 от НК, същият е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в психични страдания - накърнени чест и достойнство, изживени силна напрегнатост, тревожност, обида, затваряне в себе си, отчуждаване от познати и семейство, както и психосоматични симптоми като безсъние, неотшумели окончателно и понастоящем, макар и с постигнато известно подобрение в психо-емоционалното му състояние. При определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди отчел естеството и вида на повдигнатото обвинение – ищецът бил привлечен в качеството му на обвиняем за извършване на три отделни престъпления, всяко с предвидено наказание лишаване от свобода до шест години, съставляващи тежки умишлени престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; производството се е развило в период от 1 г., 8 м. и 27 дни, който срок приел, че не би могъл да бъде определен като неразумен съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Посочил, че няма част от него, която да е следствие от процесуалното и извънпроцесуалното поведение на ищеца в хода на наказателното производство - същият се е явявал лично във всички проведени открити съдебни заседания /проведени общо пет пред ВРС, както и едно о.с.з. пред ВОС/; съобразил, че ищецът е оказвал съдействие на разследващите органи в хода на цялото досъдебно производство, където спрямо него са били извършвани процесуално-следствени действия, но те не са били с изключителен интензитет /извършен разпит на 20.08.2020г., привличане като обвиняем на 27.04.2021г., разпит в качеството му на обвиняем също на 27.04.2021г. и предявяване на обвинението на 11.06.2021г./. За неоснователни приел възраженията на ответника, че не следва да носи отговорност за срока на наказателното производство в неговата съдебна фаза. Отчел, че тази фаза се е развила именно поради повдигане и поддържане на обвинението от прокуратурата в две съдебни инстанции. Съобразил в същото време, че по отношение на ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка” за срока от 27.04.2021г. до 14.07.2022г., която сама по себе си не се е отразила на обичайния му начин на живот, както и извършената полицейска регистрация на 27.04.2021г., включваща дактилоскопиране, фотографиране и изземване на образци за ДНК. Въззивният съд е взел предвид също, че до повдигане на процесното обвинение през 2021г., ищецът не е бил осъждан, но е бил освободен от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК с присъда от 15.03.2012г. по НОХД № 2680/11г. по описа на ВРС, с наложено административно наказание глоба в размер на 500 лв. за извършено през 2007г. документно престъпление по чл. 316 вр. чл. 309, ал.1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Макар и същият да е реабилитиран, приел, че следва да се отчете обстоятелството, че процесното наказателно производство не е първият досег на ищеца с правозащитните органи. Съобразил е, че извън наложеното административно наказание по делото няма данни същият да се е ползвал в обществото с недобър морален облик. Посочил, че няма данни на обвинението да е дадена публична гласност чрез публикации в пресата, нито се установява от ангажираните доказателства същото да е станало достояние на изключително широк кръг от обществеността, още повече, че ищецът не е публично известна личност, но безспорно е станало достояние на даден кръг от неговите близки родственици и познати. Отчел липсата на доказателства, установяващи семейството на ищеца /съпруга, деца, внуци/ да са се отдръпнали от него, а обратно, той е чувствал тяхната безусловна подкрепа и същите са били уверени в неговата невинност. Приел, че не е установено също наказателното производство да се е отразило негативно на ищеца в професионален план. Отбелязал, че при обясненията си пред вещото лице ищецът е посочил, че е завършил СМУПазарджик, а свидетелката Д. е посочила, че съпругът й е бивш полицай, което от своя страна отчел като допринасящо обвинението да има по-силно негативно отражение върху неимуществената му сфера. Обобщил, че обезщетение в размер на 10 000 лева е достатъчно за репарирането на доказаните неимуществени вреди и е в съответствие с общоприетия критерий за справедливост при отчитане на особеностите на конкретния случай, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и поставя в тази връзка като значими, следните правни въпроси: 1/ Може ли АС – Варна като въззивен съд по делото да даде разрешение на правен спор, като при преценка основателността на доводите и възраженията на страните изхожда от факти, на които страните не са се позовали и може ли да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила и представлява ли това нарушение на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 от ГПК? Поддържа, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по решение № 232 от 27.09.2016г. по гр.д. № 1083/2016г., IV ГО; решение от 12.05.2014г. по гр.д. № 7025/2013г., II ГО; решение от 30.04.2010г. по гр.д. № 741/2009г., I ТО; решение от 08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г., IV ГО; решение от 15.07.2013г. по гр.д. № 14/2013г., II ГО; решение № 176 от 08.06.2011г. по гр.д. № 1281/2010г., III ГО; решение № 292/16.10.2018г. по т.д. № 3148/2017г., II ТО. 2/ При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва ли съдът да вземе предвид всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилага на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД? По въпроса се твърди противоречие със задължителната съдебна практика по т. II от ППВС № 4/23.12.1968г.; на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Първият поставен в изложението въпрос е продиктуван от доводите на касатора, че макар и неоспорен от ответника, факта, че ищецът е бивш полицейски служител не е следвало да бъде съобразяван от съда при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди доколкото в исковата си молба ищецът не се е позовал на този факт. Независимо от формулировката му, въпросът се свежда до задължението на въззивния съд, при постановяване на съдебния си акт да се придържа и да не надхвърля очертаните с въззивната жалба предели на правния спор и да реши същия само въз основа на фактите, на които страните са се позовали и на установените по делото обстоятелства, по които страните са имали възможност да изразят становищата си. Въпросът е за спазването на диспозитивното начало в гражданския процес, правен е и е от значение за решението по всеки гражданскоправен спор. В цитираната от касатора практика на ВКС по този въпрос е дадено правното разрешение, че съгласно диспозитивното начало в гражданския процес предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. От този принцип следва, че съдът е длъжен да разгледа само иска, с който е сезиран и да се произнесе само по въведените от страните факти и възражения, като не може да взема предвид такива, които не са изрично заявени. При преценка основателността на доводите и възраженията на страните съдът следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават и не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила. Когато съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то е разгледан непредявен иск в нарушение на диспозитивното начало. Обстоятелството, че ищецът е бивш полицейски служител е обсъдено в решението на въззивния съд в контекста на установеното от показанията на свидетеля Д. Д. и конкретно в частта им сочеща, че ищецът не е бил осъждан преди процесните три обвинения, както и че преди е работил в системата на МВР – бил е полицай; най-унизително ищецът се е чувствал от това, че го третират като убиец, от снетите му отпечатъци, от това, че се е чувствал като престъпник. Обсъждайки събраните по делото гласни доказателства в този смисъл поотделно и във взаимна връзка с останалите доказателства по делото /писмени и експертни/, въззивният съд е извел правен извод за понесените от ищеца неимуществени вреди и за техния характер и тежест – изпитани унижение, срам, неудобства и притеснение за бъдещето си, постоянно чувство на вменена виновност, чувство на безнадеждност и безисходица; за интензитета и продължителността на търпените болки и страдания; както и за отражението им върху начина на живот на ищеца. При това обсъждане въззивният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконното наказателно преследване действайки в рамките на диспозитивното начало без да излиза извън очертаните с въззивната жалба предели на правния спор. Определил е предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната се е позовала като е разгледал иск на непредявено основание. Постановил е решението си в съответствие с даденото в практиката на ВКС разрешение и не е налице твърдяното от касатора противоречие. Ето защо по въпроса не е налице специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК необходим за приложението на касационното обжалване, на което основание то не може да се допусне. Вторият въпрос е за точното приложение на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, значим и обуславящ е решаващите правни изводи в обжалваното решение, но въпросът не е разрешен в противоречие с трайно установената и задължителна съдебна практика, цитирана от касатора и намерила израз в редица произнасяния на ВКС в решения по чл. 290 от ГПК. Съгласно приетото в нея обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, а критериите образуващи понятието "справедливост" са свързани с преценката на всички конкретно проявени и обективно съществуващи обстоятелства с оглед особеностите на конкретния случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи по приключилото наказателно дело. В разглеждания случай, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди конкретно всички установени по делото обстоятелства, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на страните, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е анализирал при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетението. Изтъкнал е значението на всеки конкретен факт, който е установен и е в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и понесените вреди, който е отнесъл към стойността, която засегнатите блага са имали за ищеца и е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика. Ето защо решението на Апелативен съд – Варна не е в разрез с разрешението, дадено в задължителната и установената съдебна практика на ВКС, а в съгласие с него. В този смисъл въпросът не удовлетворява допълнителното основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. А доводите за необоснованост на крайното въззивно решение не могат да се разглеждат в рамките на настоящото производство по допускане по чл. 288 от ГПК. В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито съдът установи наличие на друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, с оглед отправеното искане и доказателствата по делото, на адв. М. П. следва да се определи възнаграждение за осъществено процесуално представителство на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв в размер съразмерен с уважената част от иска – 1000 лева. В този размер разноските следва да се възложат в тежест на касатора. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение