Определение № 50848 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1553/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. С. чрез адв. К. против решение № 691 от 25.11.2021 г. по гр. д. № 11267/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, II – Б състав. Ответникът - „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. И. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Третото лице – помагач „Техем сървисис“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 20229685 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 10016/2020 г. на Софийски районен съд (СРС), 76 състав в частта, в която е уважен предявения от „Топлофикация София“ ЕАД против С. Г. С. иск с правно основание чл. 422 ГПК – за съществуване на вземане на дружеството против ответника, произтичащо от договор за доставка на топлинна енергия на топлоснабден обект: апартамент 18, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] абонатен № 197403, от които сума в размер на 6 872. 98 лв. – цена на неплатена топлинна енергия за периода от 29.11.2016г. до м. април 2019г. и сума в размер от 565. 44 лв. – лихва за забава върху просрочената главница за периода от 15.09.2017 г. до 14.11.2019 г., за които суми (частично) е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.12.2019 г. по ч. гр. д. № 68925/2019 г. на СРС, 76 състав, и в полза на ищеца са присъдени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че ответникът е потребител на топлинна енергия съгласно императивната норма на чл. 153 Закона за енергетиката (ЗЕ). Посочил е, че този факт е установен със съдебна спогодба, постигната между страните в производството по гр. д. № 1196/1990 г. на СРС, доколкото не се твърди и няма данни ответницата да се е разпоредила с имота, а съдебната спогодба има вещно-прехвърлително действие. Развити са доводи, че без значение за спора по делото е на чие име е водена партидата на топлоснабдения имот, защото няма данни за съществуваща облигационна връзка между ищеца и ответницата, по силата на който последната да е наемател, заемател за послужване и пр. Няма и данни върху имота да е било учредено вещно право на ползване. Според инстанцията по същество при специалната уредба на ЗЕ не е необходимо подписване на писмен договор с ответницата, доколкото действащите при ищеца Общи условия се одобряват и публикуват по реда на чл. 150 ЗЕ, а за последното обстоятелство са ангажирани надлежни доказателства. Прието е, че за исковия период обектът е топлоснабден, а количеството на доставена в него топлинна енергия е доказано със заключението на СТЕ. При възприемане на последното е направен извод, че измерването и отчитането на доставената топлинна енергия и начисляването на сметки е извършвано съгласно действащата нормативна уредба, като са отчетени вида на сградната инсталация и отопляемия обем на жилището и общите части. От отчетеното количество топлинна енергия са приспаднати технологичните разходи за абонатната станция за сметка на ищеца. Изтъкнато е, че дяловото разпределение (срещу изготвянето на което не са постъпвали възражения от управителните органи на етажната собственост) и изравнителните сметки са изготвени съобразно ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.) и е налице законно измерване и отчитане на топлинната енергия. Решаващият състав е намерил за неоснователно позоваването от ответната страна на разпоредбите на чл. 33, ал. 2 и чл. 32 ОУ (от 2014 г.). Приел е, че по процесното правоотношение (за исковия период) са приложими ОУ на ищеца от 2016 г. и съгласно чл. 33 от тях не е необходимо публикуване на съответните сметки на интернет сайта на ищеца, съответно изпадането в забава не е обвързано от подобно обстоятелство. По отношение на задължението за лихва съдът е приел, че такава се дължи само върху окончателните сметки и тече след изтичане на 45 - дневен срок от периода, за който се отнасят - чл. 33, ал. 1 от ОУ (2016 г.). В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната не формулира конкретен правен въпрос. Вместо това се прави довод за неправилност на въззивното решение, тъй като счита, че с него е уважен иск за съществуване на вземане във връзка с доставка на топлинна енергия срещу лице, което не притежава право на собственост върху топлоснабдения имот, нито пък е носител на друго вещно право върху имота. Сочи също, че липсва подадена от ответника молба - декларация за откриване на партида и присвояване на абонатен номер във връзка с горната доставка, което налага извод за липса на облигационна обвързаност с такъв характер между страните и респ. - недължимост на исковите суми за главница и за лихва – доколкото не са ангажирани доказателства за публикуване на сумите на сайта на ищцовото дружество или пък по друг начин, поради което навежда довод, че ответникът не е изпаднал в забава. Поддържа, че не съществува вземане в полза на доставчика срещу ответницата и за суми от дялово разпределение, тъй като такова не се доказа да е водено от първия, а напротив – установено е такова да е водено от трето лице. Касационното обжалване не следва да се допуска. Съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, ако не се касае за нищожност или недопустимост на обжалвания въззивен акт, не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, който не е посочен от касатора, тъй като това би било в противоречие с принципа на диспозитивното начало. Ако касаторът не е формулирал такъв въпрос, искането за допускане на касационно обжалване следва да бъде отхвърлено. В задължение на касационния съд е - с оглед на обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК - само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, но не може да го извежда от това изложение, нито пък от доводите в касационната жалба. В случая конкретен правен въпрос с обуславящо изхода на делото значение не е нарочно формулиран. Вместо това изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт, които са касационни основания по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационен контрол с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. С оглед на изложеното не са обосновани предпоставки в приложно поле на основанията за селектиране на касационната жалба (в жалбата се сочи формално чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но страната се позовава на текста в редакцията му, която не е действаща понастоящем) и достъпът до касация следва да се откаже. При този изход на делото на представляваната от юрисконсулт страна следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП. Размерът на възнаграждението се определя на 100 лв. и заплащането му се възлага в тежест на касатора. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.