Определение № 202 от 19.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 596/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. чл. 83, ал. 2 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 667/5.II.2021 г. на едноличния търговец Н. И. Н. от [населено място], [община], обл. Велико Търново, осъществяващ търговска дейност с фирмата „НИКИ 2003 - Н. Н." /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Велико Търново против определение № 29 на Великотърновския апелативен съд от 19.I.2021 г., постановено по ч. т. дело № 427/2020 г., с което е била оставена без уважение частната въззивна жалба на този ЕТ срещу първоинстанционното определение (без номер) на Великотърновския ОС, ТК, от 29.Х.2020 г. по т. д. № 223/2019 г.: за отказ да бъде освободен - по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК - от заплащането на държавна такса, дължима за разглеждането на подадената от него въззивна жалба срещу първоинстанционно решение № 455/11.IX.2020 г. по същото дело признаващо по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съществуването на негово задължение към ищцовото „Росина Ойл'1" ЕООД /ЕИК[ЕИК]/-село Ресен, [община], с главница в размер на 88 725 лв. Въз основа на констатация си, че този молител в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК не е посочил конкретна разпоредба от европейското /"Съюзното"/ право, която да трябва да се тълкува, въззивната инстанция е оставила без уважение искането му за отправяне на преюдициално запитване пред Съда на Европейския съюз. Поддържайки общо оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение, частният касатор Н. претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция по съществото на искането му с правно основание по чл. 83, ал. 2, ГПК, с който то да бъдело удовлетворено, като ЕТ „НИКИ 2003 - Н. Н." бъдел напълно освободен от заплащане на дължимата (в размер на I 774.50 лв.) държавна такса по въззивната си жалба. Инвокиран е довод, че следвало да бъде съобразена практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в негово решение по дело С-279/09 г. от 22.XII.2010 г. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата частна касационна жалба, подателят й ЕТ. Н. Ил. Н. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване освен с твърдението си за „очевидна неправилност" на атакуваното въззивно определение, още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1, т. 2, предл. 2-ро и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт съставът на Великотърновския апелативен съд се е произнесъл по следните четири материално- и процесуалноправни въпроса: 1./ „Попада ли ответникът /въззивникът/, който е физическо лице, макар и едноличен търговец, в кръга от лица, които могат да бъдат освободени от внасяне на държавна такса?"; 2.1 „Ясна ли е нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК и налага ли се нейното тълкуване?"; 3./ „Следва ли съдът служебно да тълкува нормата съобразно правото на ЕС, евентуално да я остави неприложена, а да приложи правото на ЕС, т.е. да тълкува приложимото национално право по начин, който осигурява изпълнение на задълженията, произтичащи от Съюзното право?"; 4./ „Следва ли от принципите на равностойност и ефективност, заложени в правото на Европейския съюз, съответно от правото на ефективен и справедлив съдебен процес, съобразно чл. 47, алинеи 2 и 3 от Хартата на основните права на ЕС и принципа на ефективност, изведен от практиката на Съда на Европейския съюз, във вр. чл. 52 от, ал. 3 и чл. п53 от Хартата на основните права на ЕС, във вр. чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основаните свободи, възможността в случая на едноличен търговец да бъде предоставена правна помощ /в т.ч. освобождаване от държавна такса и разноски/, с оглед невъзможността за заплащане на такива?" Ответното по касация „Росина ОйлМ" ЕООД /ЕИК[ЕИК]/-село Ресен, [община], не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността на общото оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Великотърновския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на Н. И. Н. от [населено място], [община], осъществяващ търговска дейност като ЕТ с фирмата „НИКИ'2003 - Н. Н." /ЕИК[ЕИК]/, ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: За да потвърди отказа на първостепенния съд да освободи ЕТ настоящ частен касатор от заплащане на дължимата по въззивната му жалба срещу първоинстанционното решение държавна такса, съставът на Великотърновския апелативен съд е приел, с оглед пределно ясното и категорично посочване в текста на чл. 83, ал. 2 ГПК, че на освобождаване по този ред от задължението за внасяне на държавна такса, подлежат само физически лица, а същото съдопроизводствено правило не може да бъде тълкувано в различен смисъл, когато процесният /уваженият/ положителен установителен иск е бил насочен срещу Н. „в качеството му на търговец /ЕТ/ и е във връзка си извършваната от него търговска дейност". Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.II.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от четирите правни въпроса, формулирани в изложението на ЕТ Н. Ил. Н. по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната му касационна жалба, няма естеството на такъв, който да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. Напротив, първите два се отнасят до правилността на атакуваното въззивно определение, докато останалите два /с пор. №№ 3 и 4/ са с изцяло хипотетичен характер. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от частния касатор допълнителни предпоставки за това /в случая тези по т. 1, по т.2, предл. 2-ро и по т. 3 на същия законов текст/. В заключение, обжалваното въззивно определение не е и „очевидно неправилно", тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен, при която относимият закон да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък - ехtга 1еgет (съставът на Великотърновския апелативен съд да е постановил обжалваното определение въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Напротив, точният разум на ясното съдопроизводствено правило на чл. 83, ал. 2 ГПК е бил изведен както от неразривната му връзка с текста на чл. 56 ТЗ и този на чл. 1, ал. 1, т. 8, предл. 2-ро ТЗ, но също и с оглед предмета на конкретното дело: уважен срещу ЕТ настоящ частен касатор положителен установителен иск на ЕООД с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 417, т. 10, предл. 1-во ГПК. Макар практиката на Европейския съюз по правата на човека /в Страсбург/ да не попада в обхвата на разпоредбата по т. 2, предл. 2-ро на чл. 280, ал. 1 ГПК, в нея константно се приема, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, включително финансови, когато става дума да се плати на гражданските съдилища държавна такса, а и, само по себе си, това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение /съразмерност/ между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. В тази връзка, факторите, които се преценяват, са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено (в този смисъл са решенията по жалба № 68334/01; по жалба № 39199/98 и по жалба №48140/99). Аналогична е и практиката на Съда на Европейския съюз /в Люксембург/. Например, в определение от 13.VI.2012 г. по дело С-156/12, GКЕР /Freistat Вауегn е прието, че принципът на ефективна правна защита, закрепен в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба. В тази връзка, националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, националният съд може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, както и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение