Определение № 1619 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1251/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от Е. И. Р.-ищец в производството, подадена чрез пълномощник адв. Б. В. – САК, срещу въззивно решение № 323 от 24.10.2024 г. по в. гр. д. № 387/2024 г. на ОС - Перник. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е недопусимо, евентуално неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, и е необосновано. Отправя се искане въззивното решение да се обезсили с връщане делото за ново разглеждане, или да се отмени с отхвърляне на иска. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл.280, ал.2, предл. второ и трето ГПК. Насрещната страна-ответник в производството Л. Д. Г. оспорва жалбата с писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв. П. П. - САК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, установи следното: Спорът е породен от твърдения на ищцата Л. Д. Г., че е придобила при недобросъвестно владение с начало 2007 г., правото на собственост върху обособена недвижима вещ, самостоятелен обект- гараж, прилежащ към самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, описанието на който гараж по местоположение и съседи е дадено по нот. акт за покупко-продажба № 4850/2022 г. (легитимиращ ответницата като негов собственик, обосноваващо интереса от иска), като го е присъединила към свой собствен магазин, което представлявало акт на разпореждане с обособената вещ като съдържание на правото на собственост, а не като действие на управление, и като друг такъв израз на акт на разпореждане с обекта е посочено отдаването му под наем за срок повече от 3 години, чрез които свои действия спрямо гаража ищцата обосновава да е обективирала владение на вещта като своя, и които действия твърди са били явни и достигали до знанието на лицето, легитимирано се като собственик, защото последното е живеело на същия адрес и не се е противопоставяло. В съответствие с тези изложени обстоятелства, е формулиран и петитума на иска за признаване за установено спрямо ответницата, че ищцата е придобила правото на собственост върху гаража на основние чл.79, ал.1 ЗС въз основа на недобросъвестно владение. Ответната страна Е. И. Р. оспорва иска, като възразява, че ищцата не е могла да придобие процесния гараж (собственост на ответницата по правна сделка) по давност, тъй като е била само негов държател- получила го е за временно ползване по уговорка с нейния чичо и бивш собственик Г., и не е обективирала към собственика промяна в намерението си да свои гаража. С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 256/21.03.2024 г. по гр.д.№ 5860/2022 г. на РС-Перник, е уважен предявеният от Л. Д. Г. срещу Е. И. Р. положителен установителен иск за собственост с основание чл.124, ал.1 ГПК, като е признато за установено, че ищцата е собственик, на основание давностно владение, на недвижим имот, прилежащ към самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрена със Заповед от 13.10.2018 г. на изп. Директор на АГКК, и представляващ ГАРАЖ, самостоятелен обект с идентификатор *** с посочени в диспозитива на решението граници, и обусловената от това отговорност на ответницата за разноски за двете съдебни инстанции. Въззивният съд е изложил възприетото от него съдържание на оплакванията по въззивната жалба и на становището на насрещната страна по отговора. Преценил е, че обжалваното пред него решение е валидно и допустимо, а оплакванията с въззивната жалба за необоснованост на първоинстанционното решение, са неоснователни, защото първоинстанционният съд е обсъдил целия доказателствен материал и спрямо установените относими за спора факти е приложил съответните материално правни норми. Независимо от този обобщен извод, въззивният съд е изложил и свои фактически и правни изводи по спора. От събраните писмени доказателства е проследена хронологията на поредицата от правни сделки и действия, също и административни такива. Установено е, че с нот. акт № 126/1986 г., собствениците на парцел *, кв. 42 по плана на [населено място], а именно И. и Н. Б., са учредили право на строеж върху това място на сина си Г. Ив. А. и дъщеря си Ц. Ив. А., на двуетажна жилищна сграда съгласно одобрен архитектурен проект върху около 120 кв.м., така че Г. да построи първия етаж от жилищната сграда, гараж при съседа Б. К. и мазето зад този гараж, ведно с 1/2 ид.ч. от общите части на сградата и тавана, а Ц. да построи втория етаж от жилищната сграда, гаража откъм новооткритата улица и мазето зад този гараж, ведно с 1/ 2 ид.ч. от общите части на сградата и тавана. След това, с нот. акт № 81/1992 г., Г. А., Й. А. и съпругът й Д. А., като собственици на гореописания парцел, са учредили на племенницата на първия и дъщеря на другите двама Л. Д. Г., право на строеж съобразно одобрен архитектурен план, в източната част на парцела, на търговска постройка / магазин/ с площ около 30 кв.м., като стане неин собственик. С разрешение за строеж № 31/30.01.1993 г. на общ. Перник, е одобрен арх. проект за гараж 3,50/8 м. С Акт за узаконяване № 93/22.07.1994 г. на общ. П., е узаконено преустройството на гараж в магазин за хранителни стоки върху парцел *, кв. 42 по плана на [населено място], съгласно одобрен арх. проект. От Становище за съответствие с изискванията на правилата и нормите за пожарна безопасност № Т-72/26.06.2009 г. на ОД на МВР, [населено място], е установено, че магазин за хранителни стоки в [населено място], ул. Б., 7, е изпълнен в сътоветствие с изискванията за пожарна безопасност. Съгласно Удостоверение № 61/03.05.2010 г. на общ. Перник за въвеждане в експлоатация на строеж „Магазин за хранителни стоки“, ЗП 36 кв.м., е установено, че строежът в парцел *, [улица], а по КК ПИ с идентификатор ***, е изпълнен съгласно представения акт обр.15/11.05.2009 г. и изискванията за строежите по чл. 169, ал. 1 и 2 ЗУТ. От Справка за отдалечен достъп по данни за имот от 18.11.2022 г. на СВ-Перник, е установено, че за сграда за търговия с площ 36 кв.м. имот с идентификатор ***, на 18.12.2020 г. е вписана договорна ипотека с длъжници Л. Д. Г. и В. Д. Г.. По легитимацията на ответницата е установено, че същата е закупила от Т. Л. Т. с нот. акт № 109/2022 г. правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно с целия СОС в сграда с идентификатор *** с предназначение жилище, заедно с прилежащите му гараж и мазе, разположени в сутерена, и 1/2 ид.ч. от общите части на сградата и тавана. От заключението на приетата в първоинстанционото производство СТЕ е изяснено, че процесният гараж по КК представлява самостоятелен обект с идентификатор *** и е присъединен към магазина, находящ се на ул. Б., 67 – сграда за търговия с идентификатор ***, като няма документ, указващ кога е извършено присъединяването, нито за това има утвърден инвестиционен проект. Предназначението на гаража с оглед реалното му ползване, е променено, и в момента той е търговска площ към магазина с идентификатор ***, а мазетата югозападно от гаража са преустроени на складови помещения и санитарен възел, до които се влиза през гаража, и няма друго мазе за обект с идентификатор ***. Посочено е, че по твърдението на ищцата за придобиване по давност на процесния гараж, са разпитани свидетели. При така установените факти, въззивният съд е формирал и правните си изводи. За тях съдът се е водел от възприетото в практиката на ВКС тълкуване по приложението на чл.92 ЗС и чл.63, ал.1 ЗС, че когато е надхвърлен обема на правото на строеж, вещноправният режим на допълнително построеното се определя от неговата юридическа характеристика- ако е самостоятелен обект по строителните правила и норми, приложение намира чл. 92 ЗС, а ако е несамостоятелен обект, се прилага правилото на присъединяване по чл. 97 ЗС или чл. 98 ЗС, но не към земята, а към главната вещ, с която неделимо се свърза. Именно в светлината на това разбиране, съдът е преценявал правното значение на приетите от него за установени факти по делото. От анализа на събраните по делото доказателства е направен извод, че ищцата е построила в периода 1994-95 г. магазина на [улица] в рамките на учреденото й с нот. акт № 81/1992 г. право на строеж, и на основание чл. 63, ал. 1 ЗС е станала негов собственик, тъй като се изключва приращението за магазина. Формирани са изводи, че изграденият от ищцата магазин е бил конструктивно и функционално свързан с изградената от ищцата постройка-гараж с идентификатор ***, като „гаражът“ е строен заедно или непосредствено с магазина и се ползва от 1997 - 98 г. като търговска площ към магазина с идентификатор ***, че правото на строеж е било учредено за изграждане на самостоятелен обект-магазин, а не за самостоятелен обект-гараж, изграждането на гаража от ищцата не е с цел да бъде използван като обслужващ построената в дворното място жилищна сграда, нито с цел да се ползва като самостоятелна стопанска сграда с предназначение „гараж“, тъй като е без гаражна врата, югоизточната му стена е премахната и е присъединен като търговска площ към магазина. За последното съдът се е позовал и на установеното от СТЕ и свидетелите Т., А. и К.. В същия контекст въззивният съд е направил обобщаващо заключение, че процесният гараж е с характер на принадлежност към магазина по смисъла на чл. 98 ЗС, тъй като се касае за сграда на допълващо застрояване в дворното място, конструктивно и функционално свързана със самостоятелен обект в дворното място, който е индивидуална собственост на ищцата. След като процесната сграда е строена заради самостоятелния обект магазин и поради това приобщена към последния, с който е конструктивно и функционално свързана, то правото на собственост върху нея принадлежи на лицето, което притежава собствеността върху магазина и при положение, че е установено, процесната сграда да е строена от ищцата. Прието е, че е налице отклонение от обема на учреденото право на строеж, за което следва да се приложи разпоредбата на чл.97 и чл. 98 ЗС, изключваща придобиването по пприращение на собствеността от собствениците на земята, и така следва, че правото на собственост на процесния гараж с идентификатор *** принадлежи на ищцата, а не на собственика на имота. Посочено е, че дори и да се приеме, че за процесния гараж е приложимо правилото на приращението по чл. 92 ЗС, то от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява твърдяното от ищцата придобиване на същия по давност. Установено е, че процесната сграда-гараж е била изградена от ищцата и от изграждането й през 1997 г. ищцата упражнява явна и необезпокоявана фактическа власт върху гаража (обект с идентификатор ***), граничещ с магазина, който е преустроен и присъединен към магазина. Тези действия, и последващите, характерни за собственика, действия отдаване под наем за дълги години на гаража като част от търговското помещение магазин и учредяване на ипотека, е прието да са демонстриране на владението, което продължава и понастоящем, и не е било смущавано повече от 10 години от 1997 г. За ответницата е посочено, че не се установява при носената от последната доказателствена тежест, че ако заявява свои вещни права – да докаже противопоставимо на ищцата придобивно основание, респ. че е предявявала каквито и да било претенции за собственост върху тази сграда. По тези съображения съдът е заключил, че процесната сграда-гараж е собственост на ищцата, придобита на основание давностно владение, продължило през повече от десетгодишен период от време, включително и до предявяване на исковата молба на 23.11.2022 г. е изтекъл 10-годишният давностен срок по чл. 79, ал.1 ЗС, което е още едно основание да се приеме, че е собственост на ищцата. Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданска колегия, по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Касационната жалба е допустима – подаден в срок, от страна в процеса и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, отговаря и на другите изисквания по чл. 284 ГПК. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането на касатора за допускане касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 2 ГПК, също и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1/ В случай, че е налице само един наследник, с оглед установената трайна съдебна практика – следва ли да се приеме, че владението като част от имуществото на наследодателя, продължава да се упражнява по право само от този наследник, без съставянето на изрични актове и изявления в тази насока?; 2/ Когато е налице наследствена правоприемност по отношение на даден имот, за който се твърди на по късен етап да е бил придобит от ползвателя чрез давностно владение, което е започнало да тече преди смъртта на праводателя и е изтекло след приемане на наследството, прекъсва ли се давностното владение със смъртта на праводателя, предвид, че е налице собственик до когото няма изявление от ползвателя за смяната на намерението му и ако на кои случаи теклата давност се счита за прекъсната?; 3/ Как и до кой момент собственикът, представил ползването на личния си имот следва да брани правото си от ползвателя, в случай че последния нито заявява изрично намерение за своене, нито се противопоставя на собственика и оспорва правото му на собственост?; 4/ Следва ли в хипотезата на представено ползване, и чрез какви свои действия от страна на същия, собственикът да демонстрира правата си пред ползвателя с оглед евентуално бъдеща защита от евентуална бъдеща защита от евентуална промяна в намеренията на ползвателя?; 5/ Когато се касае за имот намиращ се в съседство на жилището на собственика и ползвателя, и под прякото им ежедневно наблюдение, липсва изрично отправено писмено изявление от страна на ползвателя до собственика в тази насока, от кой момент евентуално и с кои негови действия следва да се приеме, че ползвателят е демонстрирал промяна в намерението си да свои вещта? 6/ За задължението на въззивния съд като съд по същество на спора, да обсъди всички доводи и възражения на страните, да анализира събраните по делото относими доказателства, като мотивира изводите си (обобщен въпроса съобразно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС,). По поставените въпроси № № 1 до 5 вкл., липсва общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като такива не са били обсъждани от въззивният съд. Налице основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставеният от касатора процесуално правен въпрос № 6, за преценка съответствие със задължителното за съдилищата ТР № 1/09.12.2013 г. По тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, т. 2, предвид съдържанието на въззивната жалба и мотивите на въззивния съд, които не съдържат обсъждане на конкретни направени с въззивната жалба оплаквания. Мотивите на въззивното решение повдигат и съмнение за очевидна неправилност съгласно чл.280, ал.2, предл. трето ГПК, на извода, че не се установява ответницата да е доказала противопоставимо на ищцата придобивно основание, респ. че е предявявала претенции за собственост върху процесната сграда /т.е.гаража/, с оглед установеното, че ответницата е закупила по н.а. № 109/2022 г. 1/2 ид.ч. от дворното място с идентификатор ***, самостоятелния обект в сграда /жилище/ с идентификатор *** и прилежащите му гараж и мазе в сутерена. Касаторът следва да заплати държавна такса за разглеждане на жалбата в размер на 25 лв., превалутирани на 12,78 евро. Ето защо, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК