Определение № 3783 от 28.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1520/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв.Т.С. – пълномощник на С. К. Д., действащ чрез своя баща и законен представител К. С. Д., против въззивно решение № 343/21.11.2022 г., постановено по в. т. д. № 501/2022 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 252/27.06.2022 г. по т. д. № 742/2021 г. на Окръжен съд - Варна, с което са отхвърлени, като неоснователни предявените от жалбоподателя против „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение по застраховка „гражданска отговорност” за претърпени вреди от ПТП, причинено на 24.11.2017 г. в [населено място] от водач – застрахован с полица № 06117002943306, собственик на л. а. „М. 6” с [рег.номер на МПС], в т. ч. неимуществени в размер на 25 500 лв. и имуществени в размер на 56 лв., както и за заплащане на обезщетение за забава в размер на законна лихва върху всяка от тези главници, начислена за период от увреждането – 24.11.2017 г. – за неимуществените вреди, съответно от 30.11.2017 г. – за имуществени разходи, до окончателно изплащане на обезщетенията по банкова сметка на законния представител на пострадалия. С решението са присъдени съдебно деловодни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове в пълен размер. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Преценката дали водачът е бил длъжен да съобрази и предвиди, че в конкретния пътен участък има реална опасност за реализиране на ПТП, има ли отношение към противоправността на деянието?“; 2. „Ако деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на вредоносните последици при непозволено увреждане, това изключва ли вината за причинените вреди или противоправността на деянието?“; 3. „Следва ли да се приеме, че не е налице противоправно поведение на водача на МПС за осъществило се ПТП, ако другият обект, участвал в ПТП е бил в опасната му зона на спиране?“; 4. „С кои фактори освен с нормативното ограничение на скоростта, водачът на МПС следва да съобразява скоростта си на движение?; 5. „Коя скорост на движение на МПС е адекватна и съобразена по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП?“; 6. „Какво е дължимото поведение от водача на МПС при наличие на знак „А19“ по чл. 42, ал. 2 от ППЗДвП?“; 7. „Ако се установи, че водач на МПС е шофирал в жилищна зона със скорост, която е в рамките на разрешената от чл. 62, т. 2 от ЗДвП, може ли да се приеме автоматично, че въведеното от страна в процеса своевременно възражение за нарушение на водача на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП е неоснователно, респективно скоростта е била адекватна за съответния пътен участък?“; 8. „При формиране на преценката си за наличие на противоправно и виновно поведение на водача на МПС и допуснато от него нарушение на разпоредбата на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП, длъжен ли е съдът да изследва дали конкретната пътна обстановка, мястото на удара и условията на видимост предполагат внезапна поява на пешеходци на платното за движение на автомобили, с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението?“; 9. „Длъжен ли е въззивният съд да прецени и обсъди всички събрани по делото доказателства и всички възражения и доводи на страните при формирането на своите решаващи изводи, както и да обективира това обсъждане в мотивите на решението си?“; 10. „Следва ли съдът да извърши преценка за правомерността на действията на всички участници в ПТП и на причинната връзка между тези действия и настъпването на непозволеното увреждане?“; 11. „Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти и в частност приетите по делото заключения на експертизи?“ и 12. „Може ли съдът да приеме за установен механизъм на ПТП съгласно заключение на автотехническа експертиза, съставено изцяло на база изготвените и събрани в хода на друго производство доказателства и в частност образуваното по случая съдебно производство?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката – решение № 240/15.01.2019 г. по т. д. № 518/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 414/15.02.2016 г. по н. д. № 1389/2015 г. на ВКС, II н. о., решение № 60170/17.01.2022 г. по т. д. № 2027/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 60119/08.11.2021 г. по т. д. № 1449/2020 г. на ВКС, II т. о., ТР № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ОС на ВС, решение № 105/13.07.2017 г. по гр. д. № 60097/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 60127/17.11.2021 г. по т. д. № 1145/2020 г. на ВКС, II т. о., ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 37/15.08.2022 г. по т. д. № 496/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 343/30.09.2011 г. по гр. д. № 1260/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 69/26.07.2019 г. по т. д. № 2556/2018 г. на ВКС, I т. о. Поддържа, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД не е подал отговор и не изразява становище по жалбата. Контролиращата страна Агенция социално подпомагане - Варна е уведомена, но не е изразила становище. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска за имуществени вреди /с цена 56 лв./, тъй като цената на този иск е под допустимия праг за достъп до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК – до 5000 лева за граждански дела. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима, подаденa е в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване. Предмет на предявените пред първоинстанционния съд искове е претендираното пряко право на ищеца С. К. Д., като трето увредено лице да получи пряко от застрахователя – ответника „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД обезщетение за причинени му вследствие на ПТП, настъпило на 24.11.2017 г. в [населено място], в района пред Първа езикова гимназия, по вина на водача на л. а. „М. 6” с [рег.номер на МПС], П. Б. Ц., вреди, изразяващи се в изживени болки и страдания от причинените му телесни увреждания /счупване на долна трета на ляв голям пищял/, психични страдания от изживяното произшествие и лечение в резултат от нараняването /болничен престой, обездвижване, физиотерапии и продължаваща рехабилитация за възстановяване на движенията/ и сторени разходи за лечение. Исковете са отхвърлени от двете инстанции по същество по съображения, че не се установява противоправно поведение на застрахования водач, което е необходимо условие за ангажиране на отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ. Прието е, че широчината на платното за движение в участъка от улицата, където е станало произшествието е 6,00 метра. Платното за движение е ограничено от двете страни с тротоари и бордюри с височина 10 - 12 см.,а широчината на тротоарите е 2,70 м. На пътното платно, на 1,60 метра преди ъгъла на двора на Първа езикова гимназия, намиращ се вдясно от пътното платно посока [улица], е разположена пешеходна пътека тип Зебра с широчина 3,00 метра. На около 21,60 метра след ориентира, на тротоара са поставени един над друг два броя предупредителни пътни знаци „А18“ /Пешеходна пътека/ и „А19“ /Деца/. Произшествието е станало в този участък на пътя /между двете пешеходни пътеки, в района на двата пътни знака, на около 21,45 метра след ориентира и на около 1,90 метра вляво от десния бордюр/. Според вещото лице М. Т., скоростта на движение на автомобила към момента на възприемане на опасността е била около 20 км/ч. Според вещото лице инж. Е. И. скоростта на движение на автомобила към момента на задействане на спирачната му система възлиза на 15 км/ч, като сблъсъкът с пешеходеца е настъпил в края на спирачния път на автомобила. Към момента на сблъсъка с автомобила пресичащият пешеходец се е движил със скорост около 12,2 км/час /3,39 м/с/. Като се има предвид вида и характера на предприетото пресичане от детето /изненадващо и тичайки, на нерегламентирано за целта място – между двете пешеходни пътеки/, както и, че ударът е настъпил в средата на пътното платно, т. е. детето е изминало около 3 м., вещите лица са категорични: че от момента на възприемане на опасността на водача са му били необходими поне 1.8 сек. за да спре автомобила и да предотврати ПТП; водачът на л. а. не е имал възможност да възприеме по-рано възникналата опасност и да предприеме по-ранно спиране; ударът е непредотвратим,тъй като в момента на възникване на опасността отстоянието на автомобила от мястото на удара е 4,50 метра ,а опасната зона за спиране от 6,26 метра и водачът не е имал техническа възможност да предотврати съприкосновението с пешеходеца чрез спиране; причина за произшествието е внезапното навлизане на пешеходеца на пътното платно и в рамките на опасната зона за спиране на движещ се автомобил. Съдът е установил, че след като групата на пешеходците се е разделила на първата пътека /когато автомобилът още не е бил видим за тях, тъй като не се е намирал още на тази улица, а се е движил по странична пресечка, вероятно откъм вътрешната страна на кварталното пространство на [жилищен адрес] където живеят пътуващите в автомобила Ц./, бабата и момиченцето са изминали разстоянието от 21,45 м до мястото на удара със скорост, по-ниска от тази на бягащите по другия тротоар момчета и затова свидетелката описва невидяна от нея кола, която преминава покрай тях преди да „застигне“ вече бягащото по платното дете до мястото на удара в начало на ограждението. Посочил е, че само такова изпреварващо движение на децата обяснява защо свидетелката е можела да наблюдава без да се обръща назад движението на момчетата на другия тротоар /а дори пред разследващите органи е заявила, че ги е повикала да минат на нейната страна/. Посоката на движение на всички е била ориентирана към [улица]и затова при съсредоточено внимание, както на бабата, така и на внуците право напред никой от тях не е забелязал автомобила, който е навлязъл от дъното на улицата, преминал е пешеходната пътека и е продължил направо паралелно на посока на движение на пешеходците със скорост която според в. л. Т. не надхвърля 20 км/ч, а според в. л. И. е 15 км/ч. Съответно скоростта на бягащото дете, установена от втория експерт е 12,2 км/ч и затова е било „застигнато“ в момента, в който внезапно е променило праволинейното си движение и е навлязло на пътя за да пресече напречно. И двамата автоексперти са категорични, че времето на реакция на водач, при такава опасност не е достатъчно за каквато и да е спасителна маневра, тъй като опасната зона на спиране при тази скорост на МПС /6 м според в. л. И./ надхвърля отстоянието на пешеходеца при ширина на платното 6 м. Дори при мигновена реакция на автомобилиста в този случай произшествието е непредотвратимо, а ниската интензивност на удара и механизма на покриването на ударилите се тела на детето и колата „в крачка“, категорично сочат, че спирачната система на МПС е сработила и скоростта е намалена до спиране, но детето не е преустановило своя бяг и се е спряло едва при удара в самата кола. За да приеме,че не е налице противоправно поведение на застрахования водач съдът е отчел правилата на специалния ЗДвП, както и конкретно описаните от страните действия изискващи прилагане на общите правила за управление с повишено внимание и предпазливост към уязвими участници /деца, пешеходци/, при което не се създава опасност за живота и здравето на хората /чл. 5, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1, чл. 116 и 117 ЗДвп/, задълженията на водачите да избират скорост, съобразена с конкретните пътни условия при движение в населено място /чл. 20, ал. 1 и 2 ЗДвп/, както и особените правила за движение на пешеходци, налагащи да се съобразяват с приближаващите се превозни средства и с тяхната скорост на движение при навлизане на пътно платно извън пешеходна пътека /чл. 32, ал. 2, чл. 113 ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 ЗДвп/ и да се движат по тротоара без да навлизат внезапно на платното за движение /чл. 114 ЗДвп/.Прилагайки хипотезата на чл.432,ал.1 КЗ е приел,че прекият иск за заплащане на претендираните обезщетения за репариране на вредите от процесното ПТП е неоснователен. Настоящият състав на Върховния касационен съд при проверка на основанията по чл.280,ал.1 ГПК,намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване,поради следното: Въззивното решение е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. При твърдения за "очевидна неправилност", съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на конституционно вменените му задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Постановеното решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, поради което въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Сочените твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на касатора с формираните от съда изводи относно основателността на исковете. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. От номер едно до десет включително въпросите са общи, фактологични и са предпоставени от касационните доводи на касатора, че: съдът не е съобразил всички събрани доказателства, а съобразените са интерпретирани неправилно. В своята практиката ВКС е категоричен, че отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ по чл. 432, ал. 1 КЗ, респективно по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, е обусловена от наличието на деликт /чл. 45 ЗЗД/, т. е. виновно и противоправно поведение на водача на МПС, причинил ПТП, при което са настъпили смъртта или телесните увреждания на пострадалото лице. Няма спор, че непозволеното увреждане е сложен фактически състав, включващ деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вина на дееца, вреда и причинна връзка между деянието и вредата, като страната, която твърди деликта следва да докаже всички елементи, освен вината, която се предполага до доказване на противното. В тежест на ответната страна по иска, предявен на деликтно основание, а при иска по чл. 432, ал. 1 КЗ – в тежест на застрахователя е да установи отсъствието на презюмираното от закона виновно поведение, довело до причинените вреди, включително че деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици /случайно деяние по чл. 15 НК/. Преценката е конкретна във всеки отделен случай и зависи от установените факти и обстоятелства. С оглед вменените му задължения въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Решаващите изводи на съда са, че произшествието е настъпило изключително поради внезапното навлизане на пешеходеца на пътното платно и в рамките на опасната зона за спиране на движещ се автомобил. И двамата автоексперти са категорични, че времето на реакция на водача, при такава опасност не е достатъчно за каквато и да е спасителна маневра, тъй като опасната зона на спиране при установената скорост на МПС надхвърля отстоянието на пешеходеца. Дори при мигновена реакция на автомобилиста в този случай произшествието не е могло да не настъпи, а ниската интензивност на удара и механизма на покриването на ударилите се тела на детето и колата „в крачка“, категорично сочат, че спирачната система на МПС е сработила и скоростта е намалена до спиране, но детето не е преустановило своя бяг и се е спряло едва при удара в самата кола. Въззивният съд не е допуснал отклонение от цитираната от касатора практика на ВКС, а правилността на тези констатации не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Единадесетия въпрос е изцяло теоретично поставен. Касаторът не го привързва с конкретни оплаквания за това как следва да се ценят приетите по делото доказателства, в частност допуснатите експертизи. Последният поставен въпрос е неотносим, защото при изготвяне на автотехническата експертиза /първоначална и повторна/ не са ползвани само събрани в хода на наказателното производство доказателства, каквото е настояването на касатора. Ето защо, по въпросите не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.