Определение № 4647 от 17.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4663/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Толини Варна Дизайн“ ЕООД и „Водоснабдяване и канализация- Варна“ ООД /трети лица- помагачи на страната на ответника Община Варна и ответници по обратните искове/ срещу решение № 132 от 24.07.2024 г. по в.гр.д.№ 157 от 2024 г. на Варненския апелативен съд, II състав за потвърждаване на първоинстанционно решение № 13 от 08.01.2024г. по гр.д.№ 130 от 2023 г. на Варненския окръжен съд, с което:

• Община Варна е осъдена на основание чл.49 ЗЗД да заплати на Д. М. Ц. сумата 6 302,22 лв.- обезщетение за имуществени вреди /разходи за лечение/ и сумата 55 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди /претърпени болки и страдания/ в резултат на увреждане, осъществено но 04.08.2021 г., при преминаване на ищцата по велоалея, обособена от лявата страна на ул. "Сан Стефано" във Варна по посока комплекс „Приморски“ в района на № 25 на ул. "Сан Стефано"- падане в дупка, заемаща цялата ширина на обособената велоалея, както и част от пътното платно на улицата, вследствие на което настъпили телесни увреждания- счупване на десет крак, заедно със законната лихва върху сумата 6 302,22 лв., считано от 18.01.2023 г., а върху сумата 55 000 лв.- считано от датата на увреждането /04.08.2021 г./ до окончателното плащане;

• „Толини Варна Дизайн“ ЕООД и „Водоснабдяване и канализация- Варна“ ООД са осъдени на основание чл.54 ЗЗД да заплатят на Община Варна гореописаните суми, ведно със законните лихви, при условие, че общината заплати тези суми на Д. Ц. и

• „Толини Варна Дизайн“ ЕООД и „Водостабдяване и канализация- Варна“ ООД са осъдени да заплатят на адв.Е. Х. С. възнаграждение по чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата в размер на 6 597,07 лв.

В касационната жалба на „Толини Варна Дизайн“ ЕООД се твърди, че решението е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.2, предл.3 ГПК /очевидна неправилност на решението/ и чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие с практика на ВКС/. Поставя следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д.№ 1245 от 2013 г. на ВКС,ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д.№ 674 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т.д.№ 3734 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о, решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д.№ 1544 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 140 от 08.03.2021 г. по т.д.№ 2601 от 2019 г. на ВКС, ТК, I т.о.

2. Длъжен ли е съдът да съобрази обективно съществуващите обстоятелства при претърпените болки и страдания и въз основа на комплексната им оценка и причинната им връзка с увреждането да определи справедливия размер на неимуществените вреди ? По този въпрос се сочи противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 1273 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 4 от 26.01.2012 г. по гр.д.№ 1520 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 391 от 13.01.2012 г. по гр.д.№ 201 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 395 от 18.01.2012 г. по гр.д.№ 159 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 3 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 637 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 51 от 102.2012г. по гр.д.№ 465 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3. Следва ли общината да не носи отговорност при извършване на СМР на общинска улица при наличие на облигационен договор ? По този въпрос не се сочи практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи.

В касационната жалба на „Водоснабдяване и канализация- Варна“ ООД се твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена практика на ВКС /решение № 83 от 23.06.2015 г. по т.д.№ 1940 от 2014 г. на ВКС, ТК, II г.о., решение № 136 от 11.01.2021 г. по гр.д.№ 1865 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 77 от 17.03.2015г. по гр.д.№ 2040 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 288 от 28.02.2020 г. по гр.д.№ 134 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 140 от 08.03.2021 г. по т.д.№ 2601 от 2019 г. на ВКС, ТК, I т.о./ по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба оплаквания, оспорвания и възражения ?

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, събрани в хода на производството, и да изложи мотиви кои от тях приема и кои- не ?

В писмени отговори от 22.11.2024 г. и 18.12.2024 г. ответницата по жалбите и ищца по делото Д. М. Ц. оспорва същите. Излага съображения за недопустимост и неоснователност на жалбите. Моли те да не бъдат допускани до касационно разглеждане, а евентуално, ако бъдат допуснати- моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира и за направените разноски по делото пред ВКС.

Ответникът по жалбите Община Варна не взема становище.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите счита следното: Касационните жалби са допустими: подадени са от легитимирани лица, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по осъдителни искове с цена на исковете над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК.

За да прецени налице ли са предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението, ВКС взе предвид следното: В исковата молба ищцата е твърдяла, че е претърпяла имуществени и неимуществени вреди вследствие падане на 04.08.2021 г. в дупка, заемаща цялата ширина на обособена велоалея в района на ул.„Сан Стефано“ № 25 в гр.Варна. Претендира обезщетяване на тези вреди от Община Варна, която е бездействала/не е изпълнила свои задължения за поддържане на общинските улици в състояние, непораждащо опасност за участниците в движението, които задължения произтичали от чл.7, ал.1, т.4 ЗМСМА и чл.8,ал.3 и ал.5, чл.19, ал.1, т.2 и чл.31 от Закона за пътищата. С отговора на исковата молба Община Варна е привлякла като трети лица- помагачи по делото „Толини Варна Дизайн“ ЕООД и „Водоснабдяване и канализация- Варна“ ООД и е предявила обратен иск срещу тях, твърдейки че ищцата е претърпяла вреди поради неправомерни действия на тези ответници- разрушаване на пътната настилка за прокарване на обща мрежа на техническата инфраструктура /водопроводно отклонение към строеж, извършван от „Толини Варна Дизайн“ ЕООД/, разрешено съгласно договор за строителен надзор от 22.10.2019 г. само след затваряне на движението и надлежно обозначение с пътни знаци и табели, което не било сторено.

За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на иска по чл.49 ЗЗД за осъждане на община Варна да заплати на ищцата обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от гореописания инцидент, въззивният съд е приел за безспорно установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства, че на 04.08.2021 г. при управление на тротинетка по велоалеята в района на ул.“Сан Стефано“ № 25 в гр.Варна ищцата е попаднала в дупка /изкоп за изграждането на водопроводно отклонение за включване на сградата на ул.“Сан Стефано“ № 25 в гр.Варна към водопроводната и канализационната система, който е бил засипан с чакъл и необозначен/, при което е претърпяла вреди. Приел е, че отговорна за тези вреди е ответната община, тъй като лицата, на които общината е възложила изпълнението на СМР във връзка с изграждането на водопроводно отклонение за включване на сградата на ул.“Сан Стефано“ № 25 в гр.Варна към водопроводната и канализационната система, са бездействали- не са изпълнили задълженията на общината съгласно ЗМСМА, чл.31 от Закона за пътищата и чл.167 от Закона за движение по пътищата да организират поддържането на пътя, на велоалеята и тротоара в изправно състояние, да сигнализират за препятствия по него и да ги отстраняват в най-кратки срокове.

Относно размера на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 55 000 лв., въззивният съд е посочил, че той е определен по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД. При определяне на размера на обезщетението съдът е отчел характера и степента на увреждането /многофрагментно счупване в областта на дясната колянна става и дясната подбедрица/, начина и обстоятелствата, при които е получено, продължителността на лечението и трайните последици от увреждането /това, че ищцата пролежала в болница общо 83 дни, използвала проходилка в продължение на 8 месеца, за период от 28 месеца след инцидента все още не се е възстановила напълно и към момента била с призната от ТЕЛК 50 % трайно намалена работоспособност/, настъпилите усложнения от увреждането /некротизиране на тъкани, за чието лечение са се наложили четири оперативни интервенции и използването в домашни условия на специална медицинска апаратура за изтегляне на гной/, интензитета на търпените от ищцата физически и психически болки и страдания, личността и възрастта й, въздействието на увреждането върху нейния начин на живот и причинените й неудобства.

Въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е присъдил 6 302,22 лв. обезщетение за имуществени вреди, доколкото по делото било установено от събраните доказателства, че разходите за лечение на ищцата са в размер на тази сума.

Прието е, че ищцата по никакъв начин не е съпричинила вредите. За нея не съществувало нормативно задължение за носене на каска при управление на електрическо превозно средство /тротинетка/- такова задължение съгласно чл.80а от ЗДВП имали само непълнолетните лица. Дори и да се приемело, че ищцата е следвало да носи каска, това не би могло да предотврати или намали вредите, които е претърпяла от инцидента- счупване в областта на дясната колянна става. Законът не предвиждал задължение за използването на други предпазни средства, поради което не можело да се вмени във вина на ищцата, че по време на движението си с това електрическо превозно средство не е използвала такива предпазни средства. При движението си ищцата не е нарушила никакви законни норми. Напротив, движела се е по нарочно изградена част от пътното платно за велоалея, съгласно чл.80а, ал.1, т.2 и т.3 от Закона за движение по пътищата, с включени светлини и със съобразена с пътната маркировка скорост /доколкото по делото не е установено да са били поставени допълнителна маркировка, предупредителни знаци или други обезопасяващи и предупредителни средства за наличие на препятствие или неизправност на пътя/.

За да потвърди решението в частта му за уважаване на предявените от Община Варна обратни искове срещу „Толини Варна Дизайн“ ЕООД и „Водоснабдяване и канализация- Варна“ ООД, съдът е приел за безспорно установено, че по повод включването на новопостроената сграда в гр.Варна, ул.“Сан Стефано“ № 25, собственост на „Толини Варна Дизайн“ ЕООД към ВиК мрежата на града, със заповед № 1243 от 10.05.2020 г. Община Варна е учредила в полза на „Толини Варна Дизайн“ ЕООД право на прокарване на водопроводно и канализационно отклонение през общинския път, представляващ имот с идентификатор *** по кадастралната карта на града. При учредяване на правото е било вменено и задължение за изпълнителя да възстанови имота /улицата/ в първоначалния му вид. „Толини Варна Дизайн“ ЕООД е възложило извършването на СМР по изграждане на отклонението на „В и К- Варна“ ООД с договор от 08.06.2021 г. При извършването на тези строителни работи на мястото, на което е станал инцидентът с ищцата, пътната настилка е била разрушена, бил е направен изкоп, който по-късно е бил покрит с чакъл. В нарушение на чл.30, ал.2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г., извършилите СМР не са обезопасили изкопа /не са го оградили с временна плътна ограда, не са сигнализирали със съответните знаци и табели, нито са поставили допълнителна пътна сигнализация за наличие на препятствие по пътя. Поради това е прието от съда, че възложителят и изпълнителят на работата носят солидарна отговорност за настъпилите в резултат на тяхното неправомерно поведение вреди на ищцата и предявените от Община Варна срещу тях обратни искове са уважени до размерите, до които са уважени исковете на ищцата срещу общината.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото от касатора „Толини Варна Дизайн“ ЕООД основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените от този касатор въпроси:

1. По първия поставен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност ?/ няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства и се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните, съдържащи се във въззивните жалби и в отговорите към нея. Не отговаря на истината твърдението на касатора, че съдът не се е произнесъл по следните доводи: че не били преценени показанията на свидетелката К. Н., от които се установявало, че мястото на инцидента е било обезопасено със знаци и табели; част от писмените доказателства /заповед № 1243 от 10.09.2020 г. на Кмета на Община Варна, инвестиционен проект и график за извършване на дейности, договорът от 08.06..2021 г., протокол за откриване на строителна площадка от 19.07.2021 г., проект ВОДП, от които било видно кой е възложителят и кой изпълнителят на работата, както че изкопите са били запълнени с чакъл и обезопасени с пътни знаци и табели/; както и заключенията на приетите по делото съдебно-медицинска и съдебно-психиатрична експертизи и показанията на свидетелите И. В. и Д. Д. за настъпили усложнения в състоянието на ищцата в резултат на външни инфекции и непоносимост към импланта и за наличие на психичен дискомфорт на ищцата от предишни две други операции /на херния/. Показанията на свидетелите Н., В. и Д. са обсъдени на стр.7, 8 и 9 от въззивното решение; относимите към спора писмени доказателства са обсъдени на стр.6 от въззивното решение; заключенията на експертизите са обсъдени на стр.9 от въззивното решение. Невъзприемането от съда на тезата на касатора относно това какво се доказва от показанията на свидетелите, от писмените доказателства и от заключенията на експертизите не е равнозначно на необсъждане на доказателствата и съответно не представлява процесуално нарушение на съда, нито би могло да е основание за допускане на касационното обжалване на постановеното въззивно решение.

2. По втория поставен въпрос /Длъжен ли е съдът да съобрази обективно съществуващите обстоятелства при претърпените болки и страдания и въз основа на комплексната им оценка и причинната им връзка с увреждането да определи справедливия размер на неимуществените вреди ?/ също няма противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил всички посочени в ППВС № 4 от 23.12.1968 г. факти и обстоятелства. Размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 55 000 лв. е определен, като са взети предвид всички претърпени от ищцата болки и страдания, които са в причинна връзка с увреждането. Обосновано е прието, че настъпилите усложнения в състоянието на ищцата, поради непоносимостта й към поставени в крака й импланти и последвала инфекция, също са в причинна връзка с увреждането, доколкото ако не бе увреждането /счупването на колянна става и подбедрица на ищцата/ не би се наложило поставяне на импланти в крака й и не биха настъпили произтеклите от непоносимостта на ищцата към тези импланти усложнения.

3. Третият поставен въпрос /Следва ли общината да не носи отговорност при извършване на СМР на общинска улица при наличие на облигационен договор ?/ не може да обуслови допускането на касационното обжалване на решението по две съображения: На първо място, въпросът е неотносим към конкретното дело, по което съдът не е приел, че Община Варна не носи отговорност за претърпените от ищцата болки и страдания, поради това че е имало сключен облигационен договор между ответниците по обратните искове. Напротив, прието е, че Община Варна носи отговорност пред пострадалата и поради това е осъдена да заплати на Ц. претендираните от нея обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. В съответствие с чл.54 ЗЗД е и приетото, че общината като лице, което е учредило право на прекарване на водопроводно и канализационно съоръжение през общински път в полза на ответника по обратните искове „Толини Варна Дизайн“ ЕООД, има право на основание чл.54 ЗЗД да претендира солидарно от този ответник /възложител на извършваните СМР, при които е била разрушена пътната настилка/ и от изпълнителя на възложената работа „В и К- Варна“ ООД връщане на сумата, която е платила на ищцата, доколкото изпълнителят „В и К- Варна“ ООД не е изпълнил задължението си да огради и сигнализира мястото на инцидента, а възложителят „Толини Варна Дизайн“ ЕООД не е изпълнил задължението си да контролира работата на изпълнителя. На второ място, този въпрос не може да обуслови допускането на касационното обжалване на решението, тъй като не е налице никоя от специалните предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК за допускането му: не е посочена практика на ВКС, на ВС, на Конституционния съд на РБ или на СЕС, на която обжалваното решение да противоречи, нито е обоснована предпоставката на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос.

Не е налице и соченото от касатора „Водоснабдяване и канализация- Варна“ ООД основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените от този касатор въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба оплаквания, оспорвания и възражения ? и 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, събрани в хода на производството, и да изложи мотиви кои от тях приема и кои- не ? Както бе посочено във връзка с твърденията на първия касатор, по тези въпроси съдът не се е отклонил от практиката на ВКС, която е в смисъл, че е длъжен да обсъди относимите към спора доказателства, да посочи кои от тях приема и кои- не и да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба доводи и възражения на жалбоподателя. Видно от въззивното решение, съдът се е произнесъл по всички съдържащи се във въззивната жалба на „В и К- Варна“ ООД доводи и възражения: относно това кое е точното място на настъпване на инцидента с ищцата; защо приема, че няма съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата; защо приема, че „В и К- Варна“ ООД като изпълнител на възложените му СМР е бил длъжен да постави сигнализация и да обезопаси пътния участък и съответно защо носи отговорност за претърпените от ищцата вреди; защо приема, че „Толини Варна Дизайн“ ЕООД и „В и К- Варна“ ООД са солидарно отговорни пред Община Варна за платените от общината на ищцата обезщетения. Както бе посочено и по-горе, невъзприемането от съда на доводите на касатора по горепосочените въпроси не е равнозначно на необсъждане на доводите и възраженията на страните и съответно не представлява процесуално нарушение на съда, нито би могло да е основание за допускане на касационното обжалване на постановеното въззивно решение.

Не е налице и соченото от касаторите основание за допускане на касационното обжалване- очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Поради всичко гореизложено решението на Варненския апелативен съд в обжалваните му части не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този изход на спора и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат на ответницата по жалбите направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 7 800 лв., съобразно представените списък за разноски, фактура и платежно нареждане.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, първо гражданско отделение