Определение № 1737 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 394/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 3477/29.11.2022 г. по възз. гр. д. № 9068/2021 г. по описа на Софийския градски съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 20052423/24.02.2021 г. по гр. д. № 71041/2019 г. на Софийския районен съд, касаторът е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Б. А. Б. сумата 2 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 346, ал. 5, вр. ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 5588/2015 г. на Софийския районен съд; както и сумата 627,23 лв. – обезщетение за забава за периода от 02.11.2016 г. до 04.12.2019 г. Решението е влязло в сила в частта, с която исковете за неимуществени вреди и лихва за забава са отхвърлени за разликата над присъдените суми до предявения размер. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните, уточнени от настоящия състав, въпроси: за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички факти и обстоятелства по делото, релевантни за конкретния случай; и как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика - т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по сходни случаи – решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г., I г. о., решение № 321/26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г., IV г. о., решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о. и решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., IV г. о. Ответникът по жалбата – Б. А. Б., представляван от адв. И. П., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Спрямо лицето е било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по чл. 346, ал.5 вр. ал. 2, т.1, пр. 1 вр. с ал.1 НК – противозаконно отнел чуждо моторно превозно средство – лек автомобил марка „Фолксваген“ (на стойност 500 лв.) от владението на трето лице, без негово съгласие с намерение да го ползва, като за отнемането деецът употребил сила, а впоследствие моторното превозно средство е изоставено без надзор. По внесения обвинителен акт е било образувано нохд № 5588/ 2015 г. по описа на Софийския районен съд и производството е приключило с присъда от 03.05.2016 г., с която ищецът е оправдан. Присъдата е протестирана и с решение № 1208/02.11.2016 г. по внохд № 4032/2016 г. на Софийския градския съд тя е потвърдена. При определяне размера на обезщетението съдът е посочил, че наказателното преследване срещу ищеца е продължило 1 година и 7 месеца – от 24.03.2015 г., когато е привлечен в качеството му на обвиняем, до 02.11.2016 г., когато е постановено окончателното решение на СГС. Престъплението, за което е обвинен, е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че за периода на наказателно преследване ищецът е изживял обичайните за такива случаи негативни емоции и притеснения; че не са установени те да са с по-висок интензитет и да са довели до трайни и значителни неблагоприятни последици, вкл. влошаване на здравословното му състояние, както и до сериозно дискредитиране на името му пред семейството и обществото. С оглед възрастта на лицето (на 52 г. към датата на увреждането), семейното положение и социално-икономическия стандарт на живот в страната за изследвания период, съдът е приел, че определеното от първата инстанция обезщетение в размер на сумата 600 лв. е недостатъчна компенсация за претърпените морални вреди. За справедлива и съответна е счетена сумата от 2 000 лв., до който размер въззивният съд е уважил предявения иск. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените въпроси обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. От значение е също създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да е източник на обогатяване за пострадалия. В този смисъл, справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуален аспект следва да се анализират и оценят в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти. В мотивите на решението следва да се обсъдят всички събрани доказателства, като съдът посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди такава връзка не се установява и поради това не подлежат на обезщетяване. Предвид това, не е налице поддържаното от жалбоподателя селективно основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Ответникът е направил искане за присъждане на разноските по делото, което съгласно представените документи за направени разходи е основателно и доказано за сумата 1 200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение