Определение № 5037 от 05.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4520/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 511 от 06.06.2024 г. по в. гр. д. № 237/2024 г. на Бургаския окръжен съд е отменено решение № 260002 от 14.11.2023 г. по гр. д. № 384/2019 г. на РС-Айтос и е отхвърлен предявеният от Т. Г. Г. срещу Ю. Л. М. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на ателие № 6, находящо се на четвъртия жилищен етаж от жилищна сграда в [населено място], [улица], със застроена площ от 71, 84 кв. м., състоящо се от спалня, дневна, кухня, баня-тоалетна, антре и две тераси, ведно с избено помещение № 11, разположено в сутерена на сградата, със застроена площ от 7, 25 кв. м., на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 156, том II, рег. № 2187, нот. д. № 250 от 19.04.2010 г.

Прието е, че с определение № 502 от 21.02.2024 г. въззивният съд е уважил възраженията на въззивницата Ю. М. за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила. Ответницата наистина не е била редовно призована за съдебното заседание на 09.02.2023 г., тъй като не е бил спазен едноседмичният срок по чл.56, ал.3 ГПК. Въпреки че не се е явила в това заседание, първоинстанционният съд неправилно е приел, че на основание чл.56, ал.2 ГПК следва да се счита за уведомена за датата на следващото съдебно заседание. Приел е, че ответницата е редовно призована за първото заседание по делото и го е провел в нейно отсъствие. В следващите съдебни заседания е приложил последиците по чл.146, ал.3 ГПК по отношение на някои доказателствени искания на ответницата. На основание чл.226, ал.3 ГПК въззивният съд се е произнесъл по исканията на въззивницата за събиране на доказателства, като е приел част от тях за основателни. Приел е, че ще обсъди в решението си всички доказателства, събрани в първата и въззивната инстанция.

От фактическа страна е приел следното:

На 14.10.2008 г. е издадено разрешение за строеж в полза на С. и С. Т. и „Терастрой“ ООД, представлявано от управителя му Ф. Г. Ф.. Проектът е за жилищна сграда с апартаменти, офиси, магазини и гаражи в УПИ VI-189, квартал 179 по плана на [населено място], съгласно одобрен на 13.10.2008 г. инвестиционен проект.

На 17.03.2009 г. „Терастрой“ ООД е сключило с ответницата Ю. Л. М. предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот за сумата 48 000 лв., платима на три вноски: 1000 лв. – при подписване на договора, 15 000 лв. – до 31.03.2011 г., 32 000 лв. – до 31.12.2011 г. Продавачът се е задължил да прехвърли имота след издаване на акт образец 16, но не по-късно от 31.12.2014 г. Владението се предава със сключване на договора и след това купувачът има право да извършва довършителни работи със собствени средства и труд.

На 19.04.2010 г. „Терастрой“ ООД продало на ищеца Т. Г. Г. процесния апартамент за сумата от 18 000 лв., при данъчна оценка от 17 555, 90 лв. Страните се съгласили, че сумата е заплатена в брой преди сключване на договора.

На 03.05.2010 г. ищецът е учредил ипотека върху процесния апартамент. Действал е като ипотекарен и солидарен длъжник, както и като управител на „Г.“ ЕООД, което е кредитополучател по обезпечения договор за кредит в размер на 20 000 евро. Кредитът е бил отпуснат при годишна възнаградителна лихва и е следвало да бъде върнат на месечни вноски до 09.05.2014 г.

На 28.03.2011 г. между „Терастрой“ ООД и ответницата Ю. М. е сключен нов договор за същия имот, който включва елементи на предварителен договор за покупко-продажба и договор за изработка. Цената е 47 000 лв. и следва да бъде заплатена на три вноски: 15 000 лв. – при подписване на договора, 16 000 лв. – в тримесечен срок от подписване на договора, 16 000 лв. – в шестмесечен срок от подписване на договора. Владението се предава след издаване на разрешение за ползване в деня на подписване на окончателния договор, но страните могат да се споразумеят владението да бъде предадено преди издаване на акт образец 16. На 28.03.2011 г. Ю. М. е заплатила 15 000 лв., на 04.07.2011 г. – 16 000 лв., на 28.03.2011 г. – 7000 лв. и на 23.10.2011 г. – 9000 лв.

Прието е, че в първата инстанция е разпитан свидетелят Ф. Ф. – управител на „Терастрой“ ООД. Той потвърждава, че през 2009 г. е подписан договор за продажба на апартамент с ответницата. Свидетелят се нуждаел от пари, за да завърши сградата, но по това време банките не отпускали кредит на строителите. Затова свидетелят и ищецът измислили следния план: свидетелят да прехвърли безвъзмездно процесния апартамент на ищеца; апартаментът да бъде ипотекиран от ищеца срещу отпускане на банков кредит; половината от кредита да бъде дадена на свидетеля; след връщане на парите и вдигане на ипотеката имотът да бъде прехвърлен обратно на свидетеля. През 2010 г. ответницата живеела в жилището. Ищецът знаел това, както и че за имота има сключен предварителен договор. Свидетелят не предложил на ответницата да изтегли кредит, защото идеята била да се приключи всичко по най-бързия начин и освен това банките давали лесно кредити на хора, които работят с кафета и магазини. Според свидетеля Ф. в един момент ищецът спрял да плаща вноските си по кредита. Когато оставали 5000 лв., последният заявил, че ще върне апартамента само срещу заплащане от 20 000 лв. Свидетелят отказал и така се стигнало до настоящото дело.

Според обясненията на ищеца по чл.176 ГПК той е взел кредит за ремонт на магазина си за хранителни стоки. Познава Ф. Ф., но няма никакви бизнес отношения с него. Отрича да са сключвали привидни договори. Не си спомня Ф. Ф. да му е искал някакви пари за довършване на сградата. Ищецът е категоричен, че само той и жена му са плащани вноски по кредита.

Пред въззивния съд е разпитан свидетелят Н. М. – брат на ответницата. Той знае, че сестра му е сключила предварителни договори с Ф. Ф. за прехвърляне на процесния апартамент. Цената била изплатена изцяло на няколко вноски. Когато дошъл моментът за прехвърлянето, Ф. започнал да се оправдава, че не му стигат документи и да успокоява ответницата, че няма проблеми и че не е нужно да си усложняват живота, щом никой не ги безпокои. След петата или шестата година свидетелят и ответницата се усъмнили. Ф. и ищецът най-накрая им казали за фиктивната сделка между тях. Целта била имотът да се ипотекира срещу отпускане на банков кредит, тъй като банките не искали да отпуснат такъв на Ф., а се намирал в затруднено състояние. Около 2015 г. била проведена среща, на която присъствали ищецът, свидетелят М., сестра му Ю., баща им Л. и съпругът на Ю. – Х., както и една обща позната. На тази среща ищецът изрично признал, че сделката е фиктивна и предложил да прехвърли апартамента на ответницата срещу заплащане на още 5000 лв. Свидетелят видял документи, от които ставало ясно, че Ф. Ф. е внасял пари за кредита на ищеца. През 2019 г. била проведена втора среща с ищеца и адв. Х.. Свидетелят закарал ответницата до кантората на адвоката, но останал пред сградата. От отворения прозорец чул силни гласове, като разбрал, че от ответницата се иска да плати 25 000 лв., за да й бъде прехвърлен апартаментът. Освен това свидетелят сочи, че е присъствал на телефонни разговори, провеждани между Ф. Ф. с ищеца, на които първият е убеждавал втория да прехвърли апартамента на ответницата, като го подсещал, че сделката е фиктивна. Ищецът обаче настоявал, че има нотариален акт и няма да прехвърли имота, докато не се изплатят парите. Свидетелят установява и ремонтите, които са правени в апартамента поради некачествено строителство. С писмени доказателства са установени и подобренията, извършени от ответницата в имота.

От писмени доказателства, издадени от кредитодателя, се установява, че множество вноски по кредита са правени не само от ищеца, но и от Ф. Ф. (по 300 лв. на 21.07.2010 г., 30.08.2010 г., 31.01.2011 г., 10.03.2011 г., 26.04.2011 г., 28.05.2011 г., 28.07.2011 г., 27.09.2011 г., 18.11.2011 г., 29.02.2012 г., 23.04.2012 г.).

По делото е приет проект на договор за встъпване в дълг от 20.05.2019 г. между банката-кредитор и Ф. Г. Ф., според който последният е следвало да стане съдлъжник по договора за банков кредит. Договорът е подписан само от пълномощник на банката, чиято представителна власт не е оспорена. Приет е и проект от 23.05.2019 г. за споразумение между банката и Ф. Ф. за погасяване на 4000 лв. – главница, лихви и разноски по договора за банков кредит на ищеца и опрощаване на оставащите 738, 97 лв. Договорът е подписан само от пълномощник на банката, чиято представителна власт не е оспорена.

Банката е водила и изпълнително дело за събиране на кредита на ищеца. Делото е прекратено с постановление от 11.09.2019 г. Последната вноска по изпълнителното дело е била в размер на 5000 лв.

От правна страна е прието, че искът по чл.108 ЗС е неоснователен, тъй като договорът за покупко-продажба, от който черпи права ищецът, е нищожен. Съдът изцяло е кредитирал показанията на свидетелите Ф. и М., въпреки че са заинтересовани, тъй като съответстват на доказателствата по делото. Уговорките на Ф. с ответницата се установяват от предварителните договори; плащанията на цената – от разписките; плащане на част от кредита на ищеца от св. Ф. – от банковото извлечение. Освен това показанията на св. Ф. и св. М. се допълват взаимно. Тези показания са подробни, непротиворечиви и правдоподобни, поради което съобразно вътрешното си убеждение съдът ги кредитира изцяло.

Прието е, че според практиката на ВКС, когато две лица сключват договор, с който едното дава в заем на другото определена сума пари, както и договор, с който заемателят продава на заемодателя собствения си имот с цел договорът за продажба да обезпечи вземането по договора за заем и че при издължаване на заетата сума имотът ще бъде прехвърлен обратно, действителната воля на страните по договора за продажба е не да прехвърлят собствеността върху имота, а да обезпечат изпълнението на задължението по договора за заем. Приема се, че в този случай договорът за продажба прикрива друго съглашение между страните и като такъв е недействителен на основание чл.17 ЗЗД. Пак според практиката на ВКС ако преди или заедно с възникването на едно вземане страните постигнат съгласие, в случай на неизпълнение кредиторът да стане собственик на определена вещ или да бъде удовлетворен по различен начин от този, който е предвиден в закона, съглашението нарушава забраната на чл.152 ЗЗД и е нищожно поради противоречие със закона. Има случаи, в които договорът за заем не се сключва в писмена форма. Тогава, ако страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл.152 ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи съществуването на заемното правоотношение. Според практиката на ВКС не се претендират последиците на договора за заем, поради което неприложима е и забраната по чл.164, ал.1, т.3 ГПК. Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем и да се заобиколи забраната на чл.152 ЗЗД, поради което са допустими всички доказателствени средства. Освен това съгласно чл.165, ал.2 ГПК забраната по чл.164, ал.1, т.6 ГПК не се прилага спрямо трети лица. Така е, защото те няма как да разполагат с обратно писмо. Тези лица могат да докажат симулацията с всички доказателствени средства.

Позовавайки се на определение № 948/22.12.2016 г. по гр. д. № 3410/2016 г. на ВКС, IV-то г. о., съдът е приел, че не е необходимо в нотариално оформена сделка за прехвърляне на недвижим имот да бъде записано изрично, че тя обезпечава договор за заем. Съдът в съответствие с чл.20 ЗЗД тълкува действителната воля на страните, като в изпълнение на чл.12 и чл.235 ГПК преценява поотделно и в съвкупност данните по делото, а уговорките между страните се изследват в тяхната взаимовръзка, а не изолирано. Съдът се е позовал и на практика на ВКС за косвеното доказване.

Прието е, че в случая е доказано прикриването на действителните отношения между ищеца и св. Ф.. От показанията на св. Ф. и св. М. се установява, че ищецът чрез управлявано от него дружество е взел банков кредит и след това е дал част от парите на св. Ф. под формата на заем. Продажбата на процесния апартамент е служила не само като улеснение за отпускане на кредита (за да бъде ипотекиран в полза на банката), но и като обезпечение на договора за заем, тъй като страните са се уговорили имотът да бъде прехвърлен обратно на св. Ф. след изплащане на кредита (а следователно и на заема, даден от ищеца). Договорът за продажба цели да прикрие договор за обезпечение на задължението за връщане на паричен заем чрез продажба на недвижим имот с уговорка за обратно изкупуване. Това съглашение е нищожно поради противоречие със забраната на чл.152 ЗЗД.

Освен обсъденото, налице са и редица индиции за действителната воля на ищеца и св. Ф.. Житейски нелогично е св. Ф. да плаща вноски по чужд банков кредит и да води преговори за встъпване като съдлъжник по него. Индиция е също продажбата на процесния апартамент на цена, близка до данъчната му оценка, която е двойно по-ниска от пазарната му цена.

В заключение съдът е приел, че процесният договор за покупко-продажба е нищожен на основание чл.152 ЗЗД и не е породил вещнотранслативен ефект.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Т. Г. Г..

Жалбоподателят счита, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Счита, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, допускайки преклудирани доказателства по делото. Неправилен бил изводът на въззивния съд, че първата инстанция е допуснала процесуални нарушения, в резултат на което лишила ответницата от възможността да събере доказателства по делото. Ответницата е била редовно призована за първото съдебно заседание, а част от исканията й за събиране на доказателства са били уважени от първата инстанция и въпреки това че тя не ги е представила. Искането за издаване на съдебни удостоверения не било уточнено от ищцата, въпреки предоставената й от първоинстанционния съд възможност, затова подновяването на това искане пред въззивния съд било преклудирано. Преклузията настъпила и с оглед приетото в ТР № 1/2020 на ОСГТК на ВКС, че независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Неправилен бил изводът на съда, че по делото е доказано заемно правоотношение между ищеца и дружеството-продавач, както и съглашение по чл.152 ЗЗД. Съдебното решение не можело да почива на индиции. Индициите били изведени от показанията на заинтересувани свидетели и от два неподписани документа - договор за встъпване в дълг от 20.05.2019 г. и 23.05.2019 г., които не са приети по делото.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. За задължението на възизвния съд да разгледа, обсъди и да се произнесе по същество по всички поддържани във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба доводи и възражения, които имат значение за правилността на обжалваното първоинстанционно решение и за правилното решаване на спора, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове;

2. Какви са предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК и обхватът на задължението на въззивника да ги обоснове;

3. Може ли да настъпи преклузия по отношение на едни доказателствени искания и да не настъпи преклузия по отношение на други доказателствени искания;

4. Следва ли да бъдат уважени от въззивната инстанция доказателствените искания, заявени с отговора на исковата молба, по които първоинстанционният съд е дал указания да бъдат уточнени, но до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция указанията на съда не са изпълнени и уточнени от ответника; В този смисъл може ли втората инстанция да допусне поискани доказателства, без да са налице процесуални нарушения, допуснати от първата инстанция, вследствие на което страната да е лишена от възможността да ги ангажира пред първоинстанционния съд;

5. Следва ли ответникът безспорно да докаже съществуването на правоотношение по обезпечено вземане – договор за заем, както и с оглед реалния характер на договора – предаване на заемната сума;

6. Следва ли ответникът да индивидуализира договора за заем по основание и размер;

7. Към кой момент следва да е сключен договорът за заем;

8. Допустимо ли е страна, която не е страна по договор за за покупко-продажба на недвижим имот, да доказва единствено със свидетелски показания, че договорът е сключен за обезпечаване на задължение по договор за заем.

Поддържа се, че по първите четири въпроса въззивното решение противоречи на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 463 от 9.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3868/2023 г., IV г. о., решение № 371 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1906/2013 г., IV г. о., решение № 186 от 23.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1149/2018 г., I г. о., решение № 174 от 12.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 36/2010 г., I т. о., решение № 63 от 28.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 839/2012 г., IV г. о., а по вторите четири – на решение № 277 от 13.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1107/2008 г., II г. о., решение № 246 от 21.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 982/2008 г., II г. о., решение № 109 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1896/2009 г., IV г. о., решение № 788 от 4.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1741/2009 г., I г. о., решение № 170 от 10.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 339/2009 г., IV г. о., решение № 196 от 15.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1348/2012 г., III г. о., решение № 39 от 2.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1859/2017 г., I г. о.

По поставените въпроси се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да се излага с какво разглеждането на конкретното дело от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, с оглед виждането на жалбоподателя за неправилност на извода на въззивния съд, че продажбата, от която той черпи права, е недействителна на основание чл.152 ЗЗД.

Ответницата в производството Ю. Л. М. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по ГПК за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване.

Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първите четири въпроса, свързани с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е дал възможност на ответницата по предявения иск да представи по делото преклудирани доказателства. Всъщност данните по делото се различават от начина, по който са представени в касационната жалба. Разпоредбата на чл.56, ал.2 ГПК гласи, че страните, които са редовно призовани, при отлагане на делото не се призовават за следващото съдебно заседание, когато датата му е обявена в заседанието. Ответницата Ю. М. е била нередовно призована за заседанието на 09.02.2023 г., тъй като не е бил спазен едноседмичният срок по чл.56, ал.3 ГПК – призовките са връчени на 06.02.2023 г. Затова съдът е бил длъжен да призове Ю. М. за следващото съдебно заседание на 23.02.2023 г., но не го е сторил, а вместо това е дал ход на делото и е провел първо по делото заседание по смисъла на чл.143 ГПК. Въззивният съд правилно е констатирал това процесуално нарушение на първата инстанция, като с определение № 502 от 21.02.2024 г. по гр. д. № 237/2024 г. е допуснал един свидетел на ответницата за изясняване на твърденията й, че договорът за покупко-продажба между ищеца и „Терастрой“ ООД е привиден; допуснал е издаване на съдебно удостоверение, по силата на което ответницата да се снабди от „Прокредит банк /България/ ЕАД с документи във връзка с банковия кредит на ищеца и е задължил ищеца да се яви лично и да отговори на конкретни въпроси с предупреждение за последиците от неявяването му пред съда. Тези действия на въззивния съд не са в противоречие с чл.266 ГПК и практиката на ВКС по прилагането му, тъй като същите доказателства са поискани още с отговора на исковата молба, но първоинстанционният съд поради процесуални нарушения не ги е допуснал. Още с отговора на исковата молба ответницата е поискала двама свидетели за установяване на твърдението си за привидност на договора за продажба между ищеца и „Терастрой“ ООД, но първоинстанционният съд е допуснал само един свидетел. Още с отговора на исковата молба е поискано издаване на съдебно удостоверение, с което да бъде задължена „Прокредит банк“ АД да издаде удостоверение за това сключван ли е договор за кредит между банката и ищеца Т. Г. Г. с посочено ЕГН и представляваното от него дружество „Г.“ ЕООД с посочен ЕИК, в какъв размер са и с какви обезпечения; на кои дати са сключвани, в какъв размер и кой ги погасява; какъв е остатъкът; дали банката е обезпечила вземане на ищеца с ипотека върху процесния апартамент, подробно описан, както и други питания във връзка с кредита. Първоинстанционният съд не е имал основание да оставя това искане без движение и да дава указание за уточняването му, а е бил длъжен да издаде исканото съдебно удостоверение, включително и като обобщи поставените въпроси, ако намери това за необходимо, както е сторил въззивният съд. Удостоверението не е издадено от първата инстанция поради процесуално нарушение, а не поради бездействие на ответницата, ето защо издаването на удостоверението от въззивния съд не е в нарушение на чл.266 ГПК и практиката на ВКС по прилагането му. Същото се отнася и до искането на ответницата за разпит на ищеца по чл.176 ГПК – това искане се съдържа в отговора на исковата молба и е достатъчно конкретно, за да може съдът да го уважи, без да изисква уточнението му от ответницата. И на последно място – въззивният съд е имал основание да обсъжда в мотивите на решението си проекта за договор за встъпване в дълг от 20.05.2019 г. и проекта за споразумение от 23.05.2019 г. за погасяване на изискуеми задължения по банковия кредит на ищеца, тъй като те са представени като доказателства още с отговора на исковата молба по настоящото дело – гр. д. № 384/2019 г. на Айтоския районен съд, а не само по гр. д. № 1838/2019 г., както неоснователно се твърди в касационната жалба. Фактът, че тези документи са подписани само от представител на банката-кредитор, която е трето лице, неучастващо в процеса, изключва възможността те да са съставени с оглед този процес, тъй като банката няма никакъв интерес от изхода на настоящото дело. Обстоятелството, че тези документи са само проекти и не са подписани от двете страни, е отчетено от въззивния съд и той ги е преценявал само като косвени доказателства /индиции/ за привидност на договора за покупко-продажба, от който черпи права ищецът, обсъждайки ги наред с целия доказателствен материал по този въпрос, при отчитане на практиката на ВКС, според която при определени условия доказването може да става и с косвени доказателства. Ето защо в обобщение следва да се приеме, че въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси и не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тях.

Въззивното решение не влиза в противоречие и с практиката на ВКС по материалноправните въпроси, свързани с прилагането на чл.152 ЗЗД. Решение № 277 от 13.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1107/2008 г., II г. о. и решение № 246 от 21.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 982/2008 г., II г. о., са постановени в производство по чл.218 ГПК /отм./ и не съдържат принципни разсъждения по прилагането на чл.152 ЗЗД, които да могат да бъдат отнесени и към други подобни случаи. Там въз основа на конкретни факти съдът е приел, че разпоредбата на чл.152 ЗЗД не намира приложение, тъй като не е налице уговорка, предхождаща или съвпадаща по време с договора за заем, за да се третира като непозволена от закона сделка за удовлетворяване на кредитора по начин, различен от предвидения в закона. Това разрешение не може да се приложи по настоящото дело поради разлика във фактическата обстановка. Решение № 109 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1896/2009 г., IV г. о. е постановено в производство по чл.290 ГПК и дава отговор на въпроса какви са правните последици при учредяване на обезпечение на получен заем по забранен от закона начин (чл.152 ЗЗД) от трето лице, което не е длъжник по заемното правоотношение. Този въпрос също не се поставя по настоящото дело, тъй като в случая длъжникът по договора за заем и лицето, което е дало в обезпечение процесния апартамент, са едно и също лице – „Терастрой“ ООД, представлявано от свидетеля Ф. Ф.. В решение № 788 от 4.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1741/2009 г., I г. о., се приема, че привидност на договора по предмета му е налице, когато страните не желаят настъпването на правните последици на обективирания договор, а с него прикриват друг, чиито последици желаят. Въззивният съд не се е отклонил от това принципно разрешение, напротив, приел е, че ищецът и „Терастрой“ ООД не са имали воля за продажба на процесния апартамент, а воля той да обезпечи връщането на заема, който ищецът е дал на търговското дружество за довършване на сградата, след което апартаментът отново ще бъде върнат на дружеството или посочено от него лице. Решение № 170 от 10.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 339/2009 г., IV г. о., съдържа разсъждения за правния характер на сделката, с която предварително се уговаря способ за удовлетворение на кредитора, различен от уредените в ЗЗД способи - дали е симулативна или е нищожна и има ли значение в кой момент е била направена уговорката за обратно изкупуване за удовлетворение на кредитора - преди възникване на задължението, или след това, за невъзможността съдът по свое виждане да вмъква ново основание за недействителност на договора, както и за това, че договорът за заем по чл.240 ЗЗД е реален и че за да се установи негово съществуване е необходимо да се установи елементът „предаване в собственост“ пари или други заместими вещи. Въззивният съд по настоящото дело не е влязъл в противоречие с това решение. Той е установил съществуването на договор за заем между ищеца и „Терастрой“ ООД едновременно със сключването на договор за покупко-продажба на процесния апартамент чрез съвкупната преценка на всички доказателства по делото, както преки, така и и косвени, които разкриват както видимите за трети лица договорни отношения, така и прикритите, които не са афиширани. Решение № 196 от 15.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1348/2012 г., III г. о., се занимава с процесуален проблем – там въззивният съд е разгледал непредявен иск за нищожност на договор по чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД - съзнавана липса на съгласие поради физическо насилие, шега, мислена уговорка и пр., вместо предявения иск за разкриване привидност на договора по чл.26, ал.2, предл.5, затова ВКС е обезсилил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане. Този процесуален проблем не възниква по настоящото дело. И на последно място – посоченото от жалбоподателя решение № 39 от 2.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1859/2017 г., I г. о., е неотносимо към спора по настоящото дело, тъй като там разсъжденията за забраните за свидетелски показания по чл.164, ал.1, т.2 и чл.165, ал.3 ГПК са направени по повод възражение за недействителност по чл.152 ЗЗД на сделка, сключена между страните по делото, докато в настоящия случай трето лице, което не е участвало в сделката, се позовава на тази недействителност и това изрично е отчетено от въззивния съд.

По поставените въпроси не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по тях има практика на ВКС, част от която е посочена в изложението към касационната жалба.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като от прочита му не личат груби нарушения на закона и правилата на формалната логика.

При този изход на делото следва да се присъдят разноски за касационното производство по чл.38 ЗА в размер на 2100 лв. в полза на адв. Е. А. Д.-В. – АК-Б., личен № [ЕГН], с адрес [населено място], [улица].

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,