Определение № 60440 от 07.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2492/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД срещу решение № 11880 от 19. 08. 2020 г. по в. гр. д. № 2769/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 1885 от 14. 03. 2019 г. по гр. д. № 2429/2018 г. на Софийски градски съд, І ГО, 1 състав касационният жалбоподател е осъден да заплати на В. Т. И. по исковете с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и § 22 от ПЗР на КЗ сумата от 19 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпило на 26. 07. 2016 г. застрахователно събитие по договор за застраховка „Гражданска отговорност“, както и сумата от 420 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди – разходи за метален имплант, от настъпило на 26. 07. 2016 г. застрахователно събитие по договор за застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху главните парични притезания от 7. 12. 2016 г. до окончателното им изплащане. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че обезщетяването на ищеца от страна на прекия причинител на вредата не води до погасяване на правото на увреденото лице да търси повторно обезщетение от застрахователя. Съгласно приетата по делото разписка от 24. 03. 2017 г. ищецът получил от делинквента сумата от 2000 лв. за причинените му имуществени и неимуществени вреди в резултат на ПТП от 26. 07. 2016 г., като заявил, че няма други претенции във връзка с уврежданията си. Касаторът, при позоваване на Тълкувателно решение № 1 от 30. 01. 2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, поддържа, че при постигната между ищеца и делинквента изрична спогодба относно репарирането на претърпените вреди и изрично изявление на увредения, че няма повече претенции, спогодбата има погасяващо действие относно правото на увредения да търси допълнително обезщетение, на основание неправилното оценяване на претърпяната вреда при постигане на договореността. Сочи, че доколкото по делото не било доказано, че постигнатата между ищеца и делинквента спогодба касае единствено прекратяването на наказателното производство, а и разпоредбата на чл. 343, ал. 2 НПК не поставяла условия в тази насока с оглед прекратяването на същото, въззивният съд не би могъл да формира убеждение за сключено споразумение с единственото намерение да се прекрати наказателното производство. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационният жалбоподател поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на делото: „1. Приложима ли е разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД при постигнато извънсъдебно споразумение между увреденото лице и делинквента относно претърпяната вреда?; 2. Има ли право съдът, извън изявената воля на страните по сключена спогодба, да приложи чл. 52 от ЗЗД и да определи обезщетение по справедливост, различаващо се от определеното от страните?; 3. Налице ли е основание, отговорността на застрахователя да се разпростре извън размера на сумата, договорена като удовлетворяваща и получена от увреденото лице по договор за спогодба с делинквента?; 4. Дали съдът следва да установи съдържанието на договора за спогодба, сключен между страните, включително и неговата кауза, чрез събиране на доказателства по предвидения в ГПК ред?“ Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въведените правни въпроси в противоречие със задължителните за съдилищата указания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 30. 01. 2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 23. 12. 2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и че същите се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по касация В. Т. И. е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима в частта, с която се обжалва въззивното решение за уважаване на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. В останалата част – по отношение на въззивното решение, с което след частична отмяна на първоинстанционния акт е уважен искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, жалбата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане с оглед цената на този самостоятелен иск и императивната норма на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. За да постанови въззивното решение, решаващият състав е приел, че са налице предпоставките по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за уважаване на прекия иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по повод причинените на ищеца В. Т. И. неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания – фрактура на дясна подбедрица. Посочил е, че по делото се установява, че на 26. 07. 2016 г. на път ІІІ-74, км. 22, близо до кръстовище с път ІІ – 48 е настъпило ПТП, като водачът на лек автомобил „Опел Кадет“, с рег. [рег.номер на МПС] Б. З. Х., при движение в посока от [населено място] към [населено място], в зоната на ляв завой, в разрешен участък за изпреварване на мотоциклет предприема изпреварване на мотоциклета, като след изпреварването водачът на мотоциклета се блъска в задната част на лекия автомобил, при което е пострадал ищецът. В решението е направен извод, че са се осъществили всички елементи на фактическия състав, пораждащ деликтната отговорност на водача Б. Х., тъй като по делото е установено противоправното му поведение /нарушение на изискванията на чл. 24, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП/, явяващо се единствената причина за настъпване на процесния противоправен резултат при необорена презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД за вина на причинителя на увреждането. Апелативният съд е приел, че към момента на настъпване на процесното ПТП деликтната отговорност на водача на лекия автомобил е била обезпечена от ответното дружество чрез сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и че са настъпили твърдяните неимуществени вреди, изразяващи се в преживените от пострадалия болки и страдания. След като е направил заключение за пораждане на предявеното спорно материално право на ищеца по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), въззивният съд е счел, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му неимуществени вреди е в размер на 20 000 лв., като е съобразил предписаните в чл. 52 ЗЗД критерии. Мотивирал е преценката за този размер на справедливото обезщетение със следните обстоятелства: вида на причиненото увреждане – счупване на голям пищял на дясната подбедрица в горната му част с леко разместване на фрагментите, довело до трайно затруднение на движенията на десния долен крайник; претърпяната от ищеца оперативна интервенция; продължилия 4 месеца лечебен и възстановителен период, без да са налице усложнения за здравословното му състояние; изпитваните от пострадалия интензивни болки и страдания, както и изживян стрес при ПТП; остатъчния траен белег в областта на извършената операция и обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие – средата на 2016 г. Съдът е приел за неоснователно релевираното от ответника материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като не се установява пострадалият да е допуснал нарушение на правилата за поведение, уредени в чл. 15, ал. 1 ЗДвП и чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Въззивният съд е формирал извод за незаконосъобразност на правния извод на СГС, че с постигнатата спогодба, обективирана в разписка от 24. 03. 2017 г., въз основа на която ищецът е получил от делинквента сумата от 2000 лв. – обезщетение за причинените от процесното ПТП имуществени и неимуществени вреди, окончателно са уредени породените гражданскоправни отношения за репариране на тези вредоносни последици. В решението е прието, че принципните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 30. 01. 2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, намират приложение и когато спогодбата е сключена между застрахования-делинквент и пострадалия, но погасителен ефект по отношение на застрахователя не настъпва, когато по споразумение между пострадалия и делинквента последният заплати съответна сума, с което да се обезщетят – дори и частично, причинените от деликта вредоносни последици с единственото намерение да се прекрати образувано наказателно производство срещу причинителя на вредите по реда на чл. 343, ал. 2 НК. Изложено е разбирането на решаващия състав, че именно тези правни последици са целени с постигнатата спогодба, като в нейното основание (причина, кауза) по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД не се включва намерението да отпадне отговорността на лицата, които носят обезпечително-гаранционна отговорност за причинените вредоносни последици от противоправното поведение на делинквента – в настоящия случай на застрахователя по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Посочено е, че въз основа на процесното споразумение (разписка) на същия ден досъдебното производство е било прекратено с постановление от 24. 03. 2017 г. За да уважи иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до сумата от 19 000 лв., въззивният съд е съобразил, че в процесната разписка е обективирано извънсъдебното признание на ищеца, че е получил от делинквента част от дължимото обезщетение за причинените му вреди в размер на 2000 лв., от които с оглед липсата на разграничение в документа 1000 лв. следва да се отнесат за плащане на обезщетението за неимуществени вреди. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първите четири въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора могат да бъдат обобщени и уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно правото на пострадалия да получи обезщетение от застрахователя по задължителната застраховка по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите над изплатеното от делинквента обезщетение въз основа на постигнато споразумение, в което увреденият е заявил, че е напълно обезщетен за съответната вреда. Този въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По същия е формирана задължителна практика на ВКС, намерила израз в Тълкувателно решение № 1 от 30. 01. 2017 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че правото на увреденото лице спрямо застрахователя на делинквента по прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е уредено в съотношение на алтернативност с деликтното право на пострадалия по чл. 45 ЗЗД срещу носителя на гражданската отговорност. Прякото и деликтното право на пострадалия възникват едновременно с общи елементи в пораждащия ги фактически състав, съществуват успоредно като конкуриращи се права и се погасяват в един и същи момент, но след окончателното удовлетворяване на увреденото лице. Въпрос на преценка от носителя на тези права е от кого да потърси репариране на вредите. Когато застрахователят удовлетвори пострадалия, последният няма основание да търси повторно обезщетение и от причинителя на вредата, защото задължението за обезщетяване на вредите от осъществения застрахователен риск е еднакво по своето съдържание и за застрахования делинквент, и за неговия застраховател. Когато обхватът и размерът на вредите е един и същи, то те имат обвързващо действие по отношение на материалното право. При сключено извънсъдебно споразумение между пострадалия и застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, с което те са постигнали съгласие за изплащане на обезщетение за вредите от застрахователното събитие, изрично заявявайки, че платената сума ги покрива изцяло, увреденото лице няма основание да търси репариране на същите вреди отново по съдебен ред както от застрахователя по чл. 432, ал. 1 от КЗ, респ. чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), така и от делинквента по чл. 45 и сл. от ЗЗД. Валидно сключеното споразумение е израз на волята на страните за уреждане на възникналото правоотношение относно обезщетението за претърпени вреди от непозволеното увреждане. Функционалната връзка на деликта с основанието за плащане на застрахователното обезщетение обуславя извода, че с изплащането от застрахователя на обезщетението, предмет на сключеното споразумение, се погасява както прякото право на увредения срещу застрахователя, така и деликтното му право срещу причинителя на вредата. Поради това касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част, с която след частична отмяна на първоинстанционния акт застрахователят е осъден да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 19 000 лв., следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС по обусловилия изхода на спора въпрос о тносно правото на пострадалия да получи обезщетение от застрахователя по задължителната застраховка по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите над изплатеното от делинквента обезщетение въз основа на постигнато споразумение, в което увреденият е заявил, че е напълно обезщетен за съответната вреда. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по последния въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не е съобразен с изводите на въззивния съд и с тяхното формиране след преценка на съдържанието на представеното от ответника в подкрепа на правопогасяващото му възражение споразумение-разписка, прието в първоинстанционното производство. Не са налице и твърдяните от касатора допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Тъй като въпросът е поставен във връзка с доводите на касатора, че съдът не е разпределил доказателствената тежест относно волята на страните по договора за спогодба, както и неговата кауза, следва да се посочи, че правомощията на въззивния съд са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тълкувателното решение непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Според задължителните постановки по т. 2 от тълкувателното решение въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, при преценка за основателност на тези оплаквания, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Налице е практика на ВКС, израз на която е постановеното по чл. 290 ГПК решение № 163 от 17. 01. 2012 г. по т. д. № 965/2010 г., І т. о., съгласно която обхватът на задължението на съда за даване на указания на ответника, израз на служебното начало в процеса – чл. 7 ГПК, е ограничен от съдържането на отговора на исковата молба и при спазване на преклузивните срокове по чл. 370, респ. чл. 373, ал. 2 ГПК; съвкупността между твърдяните факти и възражения на ответника е определяща за изпълнението на задължението на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК. В случая въззивният съд, като е формирал решаващите си изводи след обсъждането на съдържанието на споразумението-разписка, не се е отклонил от практиката на ВКС, тъй като възражението на ответника за погасяване на отговорността му по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е основано именно на това споразумение, което е приобщено към доказателствения материал по делото. Същевременно, въззиваемият-ответник не се е позовавал на нарушения във връзка с доклада в отговора на въззивната жалба. Съобразяването на въззивния съд с практиката на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва достъпа до касация на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С оглед доводите на касатора трябва да се посочи, че противоречивата практика на съдилищата е изключена като основание за допускане на касационно обжалване с измененията на ГПК от 2017 г. /ДВ, бр. 86/2017 г./. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД следва да внесе държавна такса в размер на 380 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение