Определение № 3319 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3007/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от В. М. К., чрез адв. И. Т., против решение № 1856 от 28. 03. 2024 г. по в. гр. д. № 602/2024 г. на Софийски градски съд, II Б въззивен състав, потвърждаващо решение № 9464 от 5. 06. 2023 г. по гр. д. № 60614/2021 г. на СРС, 125 състав, с което е отхвърлен предявеният от В. М. К. против С. Г. Н.-А. и М. Г. К. иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответниците С. Г. Н.-А. и М. Г. К., че М. Г. К. не е собственик на апартамент № *, находящ се във вх. *, на етаж 2, в [жилищен адрес][жк], С., нанесен като самостоятелен обект с идентификатор *по КККР на [населено място], с площ от 47, 77 кв.м., заедно с прилежащото му избено помещение № *, с площ от 2, 47 кв.м., и с 1, 386 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, срещу който обект е насочено принудително изпълнение по изпълнително дело № 20208380407542 на ЧСИ М. Б.. Иска се допускане до касационно обжалване на решението на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Подаден е отговор на касационната жалба от ответницата С. Г. Н.-А., чрез адв. Д. Р.-Н., с който се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Ответникът М. Г. К. не е подал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно ожалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ответниците са брат и сестра, а ищцата е дъщеря на ответника.

С решения по гр.д. № 6848/2017 г. на СГС и по гр. д. № 2375/2019 г. на САС М. Г. К. е осъден, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, да заплати на А. Г. К.-А. сумата 32000 лв., предоставена на основание сключен между тях договор за заем. Към 23. 09. 2020 г. решението на САС е влязло в сила и въз основа на същото е издаден изпълнителен лист.

Заемът е бил предоставен от ответницата на ответника за връщане от ответника на суми, дължими от същия на основание договор за банков кредит, сключен с „Банка ДСК“ АД, по който вземането на банката е било обезпечено с ипотека върху процесния апартамент. Между двамата имало уговорка ответникът да прехвърли на ответницата апартамента след като последната изплати задълженията му към банката. През 2014 г. М. К. издал пълномощно на С. А. да се разпорежда с жилището, включително да го продаде и на себе си. След връщана на сумата ипотеката е заличена на 2. 09. 2016 г.

Въз основа на издадения на 23. 09. 2023 г. изпълнителен лист С. Г. Н.-А. е подала, на 12. 11. 2020 г., молба за образуване на изпълнително дело срещу М. Г. К. за принудително събиране на присъдената сума. Изпълнението е насочено срещу процесния апартамент.

На 09. 07. 2021 г. ищцата В. К. се е снабдила с нотариален акт № 179/09. 07. 2021 г. за собственост върху апартамента по обстоятелствена проверка, с който е призната за собственик по давност. На 08. 09. 2021 г. е извършен опис на апартамента.

В. К. от 2000 г. до 2002 г. е с вписан постоянен адрес в [населено място], а от 2002 г. – в [населено място]. От 2001 г. е с вписан настоящ адрес в [населено място].

Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели, ангажирани от ищцата – Б. Н., М. П., И. Г. и И. А., двама от които са били свидетели и в нотариалното производство, е прието за установено, че ищцата споделяла със свидетели, че баща й имал финансови проблеми, апартаментът бил ипотекиран, не можел да връща кредита и с баща й говорили тя да поеме задълженията, а баща й да й продаде апартамента. По време на пандемията, през определени периоди от време В. живеела и работила в апартамента, заедно с приятеля си, свидетеля Б. Н.. Бащата на В. от около 10 години живеел на друго място, в[жк]и в [населено място]. От В. свидетелят Н. знае, че В. стопанисва апартамента от 2008 – 2009 г. Според показанията на част от свидетелите на ищцата, последната извършила ремонт на жилището – преместила кухнята в антрето и остъклила терасата, а според показанията на свидетеля И. А., който живее в същия блок и вход, преустройството било извършено от предишния собственик, а М. К. ремонтирал банята и тоалетната. Не е виждал В. да прави подобрения. В годината я вижда максимум 2-3 пъти. Свидетелите Г. и А., разпитвани и в нотариалното производство, заявяват, че им били казали, че отиват при нотариуса за прехвърляне на имота на В. К.. М. К. също е разпитван като свидетел в нотариалното производство. За недоказано е прието твърдението на ищцата за извършен от нея основен ремонт на жилището, тъй като показанията на ангажираните от нея свидетели са разнопосочни относно този факт.

При преценка на свидетелските показания са съобразени и следните обстоятелства: роднинските връзки между ищцата и ответницата, времето на снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по давност – след образуване на изпълнителното дело, местоживеенето на ищцата извън София след 2000 г., упълномощаването през 2014 г. на ответницата от ответника да продава процесния апартамент, включително и с право да договаря със себе си, както и договорките между тях за прехвърляне на апартамента от ответника на ответницата, в случай на изплащане на дължимите от банката суми от ответницата,отношенията между ищцата и доведените от нея свидетели (с единия живее на съпружески начала, а с другите тя и баща й са в приятелски съседски взаимоотношения).

От правна страна въззивният съд е приел, че не е доказано ищцата да е придобила по давност процесния апартамент. Същата е била допусната от баща си М. К. да пребивава в жилището при посещенията си в София и не е осъществявала владение, а е извършвала търпими действия. Касае се за взаимоотношения между баща и дъщеря, при които дъщерята посещава периодично имота и помага на баща си при поддържането му. Полагането на грижи за имота и плащането на разходите за него, сами по себе си, не сочат на намерение за своене и не налагат несъмнен извод за установено владение. А и финансовите затруднения на ответника възникнали около 2014 - 2016 г., когато заемът бил изплатен от ответницата и до предявяване на иска на 22. 10. 2021 г. не би могъл да изтече срокът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Дали позоваващият се на придобивна давност следва да е с постоянен и настоящ адрес в населеното място, в което се намира владеният недвижим имот.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 503 ат 2. 05. 2012 г. по гр. д. № 83/2011 г. на ВКС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства по делото, да разгледа доводите на страните и да изложи собствени правни изводи.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 136 от 11. 01. 2021 г. по гр. д. № 1865/2019 г. на ВКС, 1 г.о.

3. Необходимо ли е трето лице, установило владение върху чужд имот, да демонстрира спрямо собственика намерение за своене на имота, за да го придобие по давност.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 262 от 29. 11. 2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, 2 г.о.

4. Въпрос относно преценката на заинтересоваността на свидетелите.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 800 от 22. 03. 2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, 4 г.о.

5. Представлява ли демонстриране на намерение за своене на вещта признание на невладеещия собственик към владеещия несобственик, че вече не се счита за собственик на имота.

Твърди се, че разглеждането на този въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Жалбоподателят се позовава и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Първият въпрос не е разрешен в противоречие с посоченото от касатора решение на ВКС. Мотивите към въззивното решение не съдържат извод, според който задължителна предпоставка за придобиване по давност на недвижим имот по давност е упражняващият владение да е с постоянен и настоящ адрес по местонахождението на имота. Не съдържа и извод, според който придобиването по давност на имот изисква непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота. Обстоятелството, че ищцата живее извън С., в [населено място], където са декларираните от нея постоянен и настоящ адрес след 2000 г., е обсъдено, наред с фактите, установени от останалите доказателства, с цел преценка достоверността на гласните доказателства и в подкрепа на извода, че ищцата е посещавала периодично имота с цел подпомагане на баща си при стопанисването му.

Не е налице основанието по ч. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория въпрос. Въззивния съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с уредбата на въззивното производство като ограничен въззив, с правомощията си по чл. 269 ГПК и с указанията по прилагането му, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е обсъдил всички ангажирани от страните доказателства, установяващи релевантни за спора факти, всички доводи и възражения на страните, направил е собствени изводи от фактическа и правна страна и ги е обективирал в мотивите към решението. Последните отразяват правораздавателна дейност, осъществена от инстанция по съществото на спора.

Третият въпрос не е разрешен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Решението не обективира правен извод в смисъл, че в настоящия случай е неприложима презумпцията на чл. 69 ЗЗД. Правният извод, макар и да не изведен изрично, е че в случая презумпцията по чл. 69 ЗС е оборена от събраните по делото доказателства, установяващи, че осъществяваната от ищцата фактическа власт и периодичното ползване на имота не е с намерение за своене, както и че действията на ищцата и на ответника са насочени към препятстване възможността за принудително изпълнение върху имота за събиране на вземанията на ответницата към ответника.

Не противоречат на практиката на ВКС и изводите на въззивния съд, касаещи преценката за заинтересоваността на свидетелите. В съответствие с изискванията на чл. 172 ГПК и формирана по тълкуването и прилагането й практика, при преценка достоверността на свидетелските показания съдът е преценил комплексно всички факти, които е счел за значими за тази преценка. Оплакванията за необоснованост на тези изводи и за противоречието им с процесуалния кодекс представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, каквито оплаквания е недопустимо да се обсъждат във фазата по чл. 288 ГПК. Основанията по чл. 280 ГПК са различни от основанията за неправилност по чл. 281 ГПК, като касационната инстанция е оправомощена да проверява правилността на въззивното решение само ако същото бъде допуснато до касационно обжалване.

Последният въпрос не отговаря на изискванията на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане до касационен контрол на въззивното решение. Въпросът е неясен, тъй като се пита дали поведение на собственика, изразяващо се в признание пред нотариуса, че вече не се счита за собственик, представлява поведение на владелеца, демонстриращо намерение за своене на вещта. На следващо място, обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като във връзка с тълкуването и прилагането на разпоредбите на чл. 68, 69, 79 ЗС има формирана богата практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер.

Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на делото жалбоподателката В. М. К. следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на С. Г. Н.-А. сумата 2000, 25 лв. разноски за настоящата инстанция, направени за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение